Свобода или равенство? Да, моля!

от Жана Цонева

Изцяло подкрепям протеста против насилието над жени. Протестът е по дефиниция колективен политически акт. Протест против зловещата война срещу жените е знак, че проблем, който доскоро се смяташе основно за „личен“, „психологически“ и свързан с „частната сфера“, бива правилно пре-рамкиран като политически и социален, какъвто всъщност е. Защото няма как да протестираме срещу душевното здраве на индивидите, нали така?  

Медийното отразяване на ужасяващите случаи на насилие, често завършващи с убийството на жената (а както видяхме и на децата ѝ), изостават в разбирането си за корените на насилието, защото го индивидуализират и патологизират. Това е видно от типичния избор на гости в студиото, натоварени със задачата да „обяснят“ случката. Още преди гостът експерт да е отворил устата си, самото му появяване задава една обяснителна схема, която индивидуализира случката, а впоследствие и я психо-патологизира. Казва ни се, че насилникът бил с латентни психични проблеми, загубил бил контрол, може би е бил провокиран от жертвата и прочие. Иначе бил любящ баща, но просто ей-така, от нищото изперкал и убил жена си и детето си. Така излиза, че насилието е нещо извънредно и проблем, случайно връхлетял личността на иначе примерния гражданин-баща-съпруг. Нищо не може да бъде по-далеч от истината.

Когато един мъж посяга, то не е защото е „загубил контрол“ над себе си в този момент, а именно за да си върне контрола над жената, схващана като негова собственост. И въпросното схващане не е вкоренено в личната патология, а е нещо, което се култивира на ниво общество. Широкоразпространени патриархални ценностни норми задават полово разделение на труда, според което едни са собственици, а други – активи, които съществуват, за да задоволят потребностите на първите. От тази гледна точка, домашното насилие се явява форма на дисциплиниране на труда на жените, които си „позволяват“ твърде много: например, предизвикват установените силови отношения, не си „знаят мястото“, закъсняват или – опазил бог! – намират си любовник. Не е нужно реално да са го направили, понякога фантазиите на ревнивия и подозрителен партньор са достатъчен мотив да си възвърне насилствено контрола върху (реално или въображаемо) изплъзващата му се собственост. От тук насетне убийството на „провинилата се“ не е нещо извънредно, нито аномалия, а радикализиране на обществената норма, която релегира на едни правата на собственици, а на други – задълженията на собственост.

Но дори и като социален феномен, тези ценности не хвърчат във въздуха. Домашното насилие е „частен проблем“ само на пръв поглед. То е на първо място социален проблем, който не може да се разреши от отделните потърпевши, а с усилията на обществото като цяло. Не е случайно, че в последните години зачестиха случаите на физическо насилие и тормоз над жени. Това се случва паралелно със загубата на социални права и ре-традиционализирането на половите роли след 1989 г. Преди да обясня това, искам да напомня как съществена част от политическата легитимация на Прехода се концентрира в „трудната дилема“ да изберем между равенството или свободата. Казваше ни се, че не можем да имаме и двете: можем да имаме или свободни пазари и свободна икономическа инициатива, или да сме равни (в бедността си) и несвободни. Положението на българските жени в Прехода категорично оборва тази фалшива дилема.

Жените не са по-слабият пол, но са в отслабена и подчинена позиция заради серията реформи в трудовото законодателство и икономическа политика, които „освободиха“ труда и пазарите от „закостенелите“ институционални рамки. Но вместо да освободят жените, реформите ги направиха по-зависими от съпрузите и партньорите им. Жените станаха едновременно и по-неравни, и по-несвободни. Да вземем за пример резкия скок от последните години на дефицита на детски градини и свързаните възможности за извънсемейно отглеждане на децата. Потомството винаги е било основно задължение на жените, но с разширяването на социалните права (на труд, отдих, помощ в отглеждането и майчинството), жените стават по-малко „завързани“ към домашното огнище и по-свободни. Днес държавата се е отдръпнала от ролята си на гарант на въпросните права, които са прехвърлени на пазара, тоест достъпът до тях вече не е право на всеки, а зависи от личните финанси на частните индивиди. Така майките от средна и над-средна класа могат да си позволят повече независимост от репродуктивния труд като наемат за целта по-бедни жени за гледачки или плащат за скъпи частни институции, но за мнозинството, което няма възможност за частна градина, не остава друг избор освен да си седи вкъщи, преоткривайки ролята на „традиционната майка и домакиня“. Едновременно с това, жената в това положение става по-зависима от съпруга си в икономическо отношение. И не само: междупоколенческите зависимости също се задълбочават. Младите хора до късно разчитат на труда и собствеността на родителите си, за да оцеляват (а собствеността обикновено придобита по времето на социализма, защото сега жилищата и кредитите са непосилно скъпи).

Проблемът става още по-остър с унищожаването на предишните форми на социална политика, която осигуряваше ведомствени или социални жилища. Дори и мъжът ѝ да я бие, нима може една жена, особено ако има деца, да отиде на улицата? Къде да се дене? Там, където ги има, кризисните центрове подслоняват жертви на насилие само временно. А после?

В същото време свръхгъвкавите и влошаващите се условия на труд също „секретират“ патриархат, защото когато оцеляването на семейството става по-трудно, съвсем логично бащата „затяга“ редиците и започва да властва с твърда ръка вкъщи.

Ето как свръхмодерният и гъвкав капитализъм възражда почти предмодерни форми на семейна организация, поставяйки жените „на мястото им“: в кухнята и подчинени на мъжете им. Не че и на последните им е толкова лесно. Господстващата идеология задава недостижими модели на поведение за мъжете, в центъра на които стоят идеали като богатство, икономическа независимост, свобода, неограничен потребителски избор и прочие. Това ги подлага на натиск хем да се придържат към официалната роля, хем да виждат как все повече се провалят в реализирането ѝ. Мъжете може да са първи бенефициенти на патриархата, но наред с това и негови жертви. Неслучайно те страдат повече от алкохолизъм и зависимости, и живеят по-кратки и изпълнени с насилие животи. Унищожаването на патриархата ще спаси и мъжете, затова е в техен интерес да се борят с него заедно с нас. С жените е подобно: те са първите жертви на патриархата, но немалка част от тях едновременно с това съучастват на възпроизводството му. Например на ежедневно ниво, когато засрамват малките си момчета с думите „какво цивриш като някакво момиче?!“.

Феминизмът не е просто идея за повече права на жените, още по-малко карикатурата „мъжемразство“, а програма за едно по-равно, по-справедливо, по-солидарно, по-спокойно и по-цивилизовано общество, от което еднакво печелим и жените, и мъжете. Общество, в което не се избиваме като животни, а живеем сигурни и свободни, защото свободата на другите не е границата, а условието за моята свобода, а свободното развитие на всеки индивид е гаранция за свободното развитие на всички останали. Затова мъжете не могат да са свободни, докато потискат жените. Потисничеството потиска потискащия (страхотна илюстрация на тази теза е разказа на Джордж Оруел „Да застреляш слон“), така както собствеността обсебва на първо място собственика и го прави несвободен.

Всички се раждаме равни, но не можем да се осланяме само на това и да го третираме като даденост. Равенството не е имунизирано от набези, а трябва да се отстоява всеки ден. Трябват целенасочени политики, които ще дойдат само с натиск отдолу, и които ще създадат материалните условия това равенство да се разгръща и обхваща все по-големи групи хора. Ако се върнем на идеологемата на прехода за равенството и свободата, след като гъвкавите пазари я опровергаха като ни направиха едновременно и по-неравни и по-несвободни, значи можем да искаме и да се борим за обратното: и свобода, и равенство.

Иначе няма живот. Съвсем буквално, както последните убийства на жени и деца доказаха.


Този текст е част от серията на Левфем и dВЕРСИЯ във връзка с предстоящия протест на 26.11.2018 срещу насилието над жени. Можете да ни изпратите и своите текстове на levfembg(@)gmail.com, отговаряйки на един или повече от следните въпроси: Защо трябва да има протест на 26 ноември? / Защо си феминист/ка? / Как може феминизмът отново да стане кауза на лявото в България? По желание текстът може да бъде анонимен или подписан с псевдоним.

Четете още и Не, нищо не оправдава насилниците от Надежда Московска и Правото на жените да се чувстват свободни не е абстракция от Юлия Владимирова.