Срещу обикновения човек

от Станимир Панайотов

Мъжкото насилие има своя идеология, и тя изглежда примамливо всеобща и приемлива.

Това насилие е маскирано като една обща идеология на насилието, която пониква от семето на най-обикновената идея: идеята за обикновения човек.

Идеята за обикновения човек привидно няма пол, но в действителност масовият човек, обикновеният гражданин, покорният данъкоплатец – независимо дали е „качествен“ или „некачествен“ материал – е заченат и роден из утробата на мъжа-работник.

Практиката на мъжкото насилие на „обикновения мъж“ се ражда из семето на тази идеология на „обикновения човек“: тя е буквално въплътена в „мъжествеността“ на обикновения мъж.

„Мъжествеността“ не е нищо повече от обобществен култ към смъртта: и за масов ужас този тип убийствена мъжественост е за много жени нещо „обикновено“.

Под ударите на непростимата обикновеност на един мъж често мълчим, за да можем да си позволим да бъдем незабележими. Не си струва.

Ние му прощаваме всички удари, защото ние сме съгласни да бъдем обикновения човек. Колективен, безличен, угнетен народ и маса. И не че не сме и такива. Не че сме се съгласили изрично да бъдем обикновени хора. Но ние някак сме се съгласили да бъдем един обикновен, колективно скалъпен мъж, без да го искаме и съзнаваме. С което се съгласяваме и да го оневиняваме, когато неговата конкретна, мъжка „обикновеност“ заплашва нашата удобна обикновеност и нейното всекидневие.

Удобно е той да бъде човек, да бъде човекът, а не „мъж“. Така поне и ние можем да бъдем хора като всички други. Някои не могат.

Тези с кръв по лицата, синьо под очите, с подутите крайници и съсиреците по гърба – те не могат да бъдат като всички други. Обикновеният човек е скочил върху и срещу тях, за да ги научи, че те не са „човек“. Не са сами, но го откриват вероятно защото обикновеният „човек“ е пребил тяхната обикновеност.

Срещу обикновения човек можем да скочим само като се изправим срещу обикновения мъж. Неговото мижитурно всевластие има край, и това е краят на обикновения човек.

За да можем да говорим срещу обикновения човек, първо трябва да го окачествим като мъж, чиито качества са принудително превърнати във всеобщи за всеки успешно обикновен човек. Но успешно пребитият човек, на свой ред, обикновено е жена, изключена от понятието за човек. Мълчанието на хората зад стените на насилието се таи в страха да оспорим обикновеността на мъжа, а този страх ще продължава, докато ние сме съгласни да бъдем моделирани според неговата уютна безкачественост.

Веднъж щом сме оголили обикновения човек до обикновения мъж, сме изправени пред конкретиката на идеологията на насилието, белязана от оголения обикновен „човек“: смотльо, мъж, загубеняк, пак мъж, мижитурка, и отново мъж. Ако изпитваме парадоксална милост към него, това е само защото сме научени ние самите да бъдем агенти на неговата изродска обикновеност и терористична незабележимост.

Само и единствено обобществената приемливост на полово-основанато насилие е необикновена в идеологията на обикновения човек. Всичко останало е банално – макар и по привидно мистичен начин – и се корени в нашия колективен страх да се изправим срещу него: защото неговата обикновеност и баналност е опасна и насилническа; защото нашата удобна обикновеност зависи от неговата изключителна, псевдо-човешка обикновеност. Ако въобще е обикновен, той е нечовешки обикновен.

Обикновеният мъж-насилник или мъж-убиец на жени е такъв, защото сме обучени да вярваме на обикновения човек. Вярваме му, защото са ни казали, че той ще се грижи за нас. Вярваме, защото може би шамарът срещу нашата човечност е точно това: шамар не срещу „мен, жената“, а срещу човешкото по принцип… Вярваме, защото всеки „човек“ може да сгреши – особено обикновеният такъв.

Но и „грешката“, и вярата имат болков праг.

Мъжът-убиец на жени не е човекоубиец. Ако изглежда сякаш убива някакво абстрактно човешко същество, това е само защото той е това абстрактно същество, наречено „обикновения човек“, което живо отрича да бъде „обикновен мъж“. В неговото отрицание се изпарява конкретиката на един чужд, друг, женски живот.

От мъжа се иска една персонализирана и непрестанна необикновеност и извънмерна изключителност, но и една колективна и предсказуема обикновеност. Под бремето на това двойно изискване мъжът е научен да се укрива в „човека“. Под същото това бреме е научен и да бъде „мъжествен“. И когато той бие и убива някой, когато „го“ убива, този човек не е нито „жена“, нито „съпруга“, нито „любов“, а някаква мистична обла фигура на човечеството: неговото най-силно алиби срещу конкретността. Точно поради навика да мислим за човека като за мъжа чуваме всички онези релативизиращи гласове, според които и жените са насилници срещу мъжете, и в този смисъл са не по-малко „човек“ в своята нечовешкост.

Жени, мъже, жени-мъже, мъже-жени: в каквито и въплътени субектности да живеем, ние попадаме под ударите на обикновения човек. Ние се превръщаме в него, защото сме забравили, че той е мъж. Под неговия юмрук обаче знаем и помним, че всички ние сме съвършено самотни, сами, единствени – че никой от нас не е обикновен, щом е повален с ритници на земята.

Обикновеният човек, най-самотната идея – и в същото време най-масовата. Защо?

Защото логиката на обикновения човек се крепи на политическата представа и въображение за масовия човек. Крепи се на неговата предполагаема самодостатъчност, самотност и захвърленост на произвола на живота, на несправедливата система-съдба. Този човек на масата е невидим, но всесилен. Той е толкова силен, че вселената на съседа не го забелязва дори и когато пребива „любовта на живота си“. Обикновеният човек позволява пораждането на собствената му мистериозна незабележимост.  

Обикновеният човек е човекът на незабележимостта: той е човекът, зад когото няма човек. И това го прави изключително опасен. Зад обикновения човек няма „човек“, защото той се чувства удобно в съществуването си без сянка. Зад обикновения човек, който удря и бие, няма сянка на насилник, защото той е предварително изтрит от погледа ни. И така ние оставаме глухи за виковете от другата страна на стената. Нашият слух не чува това, което не може да види: междувременно ние сме станали невидими за нас самите. Невидими хора, глухи за себе си: а с това и за другите.

Обикновеният човек е мъж. Мъж без сянка. Точно неговата изтрита мъжка сянка – разярена отвътре, разложена отвън – трябва да бъде извадена на показ, за да не си сама. Ти, аз, ние не можем да извадим наяве сянката на обикновения човек, защото първо трябва да го видим в конкретното му проявление на „обикновения мъж“ без сянка – и едва тогава ще можем да се изправим срещу идеологията на обикновения човек.

В действителност идеята за „обикновения човек“ е необикновено проста. Неговата тайна е, че той ще остане незабележим, каквото и да направи. И той наистина ще остане невидим, докато ние самите се отъждествявме като обикновения човек.

Тя е толкова повече сама, колкото той е по-обикновен. Нейното страдание е толкова по-приемливо, колкото повече неговата обикновеност е нашата човешкост. Тази простота и лековатост на обикновеността я правят една от най-опасните идеологии на нашето всекидневие.

Учат ни, че ние сме обикновени хора. Обикновеният човек значи често средностатистическия човек, масовия човек, отрудения и низвергнат работник, жертва на системата. „Ние, обикновените хора“ сме приели, че сме добрите, незабележимите; мъдри по навик, глупави по принуда. Ние, обикновените хора, сме безопасни за необикновените хора. Научени сме, че в лишеността ни от качества сме най-силни; че нашата оголена искреност и безсилност някой ден, все някак, ще повалят необикновените хора на „качествата“.

„Силата на безсилните“ е жестока – буквално жестока – самозаблуда: точно мъжкото насилие доказва, че колективната добродетел на обикновения човек обикновено крие в себе си един уж обикновен и унизен мъж. Неговата унизеност никога не може да оправдае неговата насилническа обикновеност.

Точно този силен в безсилността си обикновен човек е насилникът. Обикновено той удря шамар, защото знае, че е обикновен. Шамаросват го само други обикновени като него, когато се прави на необикновен пред тях. Обикновеният мъж е застрашен от всички други обикновени мъже. Той може да бъде необикновен само в обикновеността на своята човешкост – една мъжественост, контролирана и позволима само под взора на реципрочна по сила обикновеност.  

Това го прави изключително опасен, защото той на първо място е научен, че да си мъж означава да си обикновеният човек.

Трябва да се изправим срещу обикновения човек. Протестът срещу обикновения човек не значи нищо. Няма смисъл да протестираме срещу това, което са ни научили да бъдем ние самите, уж обикновени хора. Всички сме необикновени, единствени, неповторими: особено с оскубани коси, особено с ритник в стомаха.

Протестът на 26 ноември 2018 г. беше първият протест срещу идеологията на обикновения човек в България, който е просто един мъж. И няма нищо просто и обикновено в неговата мъжественост така, както няма нищо обикновено в този протест срещу него. Датата 26 ноември 2018 г. ще бъде запомнена като началото на края на обикновения мъж.

Протестът на всички обикновени хора срещу всички обикновени хора не може да се случи, защото служебната победа винаги ще е мъжка. Обикновени хора не могат да се изправят срещу обикновения човек.

Протестът срещу обикновения човек е агонията ни срещу обикновения мъж. Той обикновено не присъства.