(Пост)пандемични борби в социалното възпроизводство: от солидарност до политическо действие по Балканския маршрут

Настоящият текст е част от серия публикации и уебинари на тема социално възпроизводство, (женски) труд и миграция в Източна и Централна Европа и отвъд. Видеото от първия уебинар в серията можете да видите тук. Серията цели да засили обществената чувствителност около борби в областта на трудовите, репродуктивни и миграционни права, както и положението на жените в обществото, особено с оглед на настоящата пандемия от ковид-19. Публикациите и уебинарите са координирани съвместно между българския феминистки колектив ЛевФем и платформата Транснационална Социална Стачка (Transnational Social Strike), а инициативата се случва с подкрепата на Фондация “Фридрих Еберт” България. Много от участниците в серията са част от нововъзникналата мрежа EAST (Essential Autonomous Struggles Transnational), обединяваща активистки и работнички в Източна и Централна Европа.  За повече информация за мрежата, пишете на essentialstruggles [at] gmail.com. Препубликуването на материали от серията е позволено с изрично позоваване на оригиналния източник.

*Infokolpa е самоорганизирана гражданска инициатива от Любляна, Словения. Съставена от местни хора, лица, търсещи закрила, бежанци, мигранти, асоциации и международни активисти, тя се занимава с миграция, убежище, подкрепа, политизация и производството на законност и незаконност по Балканския маршрут.

Освен с непосредствената заплаха и вреда върху човешките животи, пандемията от SARS-CoV-2 отвори широко вратата към глобално налагане на политиките на страх, технологиите за наблюдение, военните наративи, както и към затягането на граничните режими. Всичко това беше съпроводено от финансови инструменти на контрол и други средства за потисничество. В замяна, бремето падна върху безброй човешки същества живеещи в уязвими, несигурни, прекарийни условия на живот. Светът стана свидетел на стачки, протести, преки действия, политизирането на акции на солидарност и все по-дълбокото свързване на борби и тактики. Положението на Балканите не прави изключение. Следва кратък обзор на борбите, които се развиха по така-наречения Балканския маршрут, както и бележки върху някои акции с трансформационен потенциал:

Разгарът на пандемията от Covid-19 на Балканите освети редица експлоатационни държавни регулации, политически и икономически практики на подчинение и мъчително ограничаване ограничения на движението: сценарии, които застрашително нарастнаха в региона включваха от продължителни полицейски часове в Македония, през ограничения на придвижването в Словения извън пределите на определени общини, до сурови ограничения в миграционни лагери и центрове за принудително настаняване. Подобно на  Германия и Франция, Словения остави вратичка в закона за мигрираща работна ръка, позволявайки влизането на мигранти с умения предимно в логистиката, индустрията и земеделския сектор. По този начин държавата не само разшири пропастта между „квалифицирани“ и „неквалифицирани“ работници, но и допълнително влоши проблема с третирането на хора единствено като работна ръка, като инструменти, оправдавайки движението им  само когато то е в услуга на капитала и неолибералните политики. Фабрики, старчески домове, вериги магазини и болници се превърнаха в основните точки на напрежение в случаите когато  печалбата бе оценявана по-високо от живота (например: синдикатите на Lidl и фабриката на Gorenje в Словения, текстилните фабрики в Македония и др.). Работата на тези места  се извършва основно от мигранти и хора от ниските класи, силно зависими от системни и структурни условия, които са много подобни в целия район, въпреки различното присъствие на Западния бизнес в различни страни.

Работници, които са освободени или са принудени да работят за печалбата на работодателите, стават все по-честа гледка в протестни движения.

Връщането на свободата на движение върви ръка за ръка с реконцептуализирацията на труда. И двете са неразривно свързани отвъд граница и нация. Въпреки появата на солидарни действия за обща виза и обща политика за разрешение за пребиваване, е нужно противопоставяне и разкъсване на самата логика, която определя тези условия на експлоатация. Мигранти от Балканите и от Източна Европа, които се преместиха на запад, север или към ЕС като работна сила, са може би най-наясно с проблема, тъй като някои от тях не можаха да се приберат вкъщи по време на ковид (кризата)заради правителствените политики, ограничаващи пресичането на границите. Такъв бе случаят на сръбски работници, които спяха в коли в Словения, където работеха в строителството, защото сръбското правителство отказа да отвори границите за тях навреме. Отговорът на солидарните с тях е сходен с отговора по отношение на  жилищния проблем и бездомните и означава, че те могат да разчитат основно на подривна ‘пиратска’ взаимопомощ и грижа.

Ограниченията на движението също допълнитено натовариха „традиционното семейство“, като се отчита увеличение на случаите на домашно насилие, което хвърля светлина върху факта, че по същия начин, по който една къща не винаги е дом, един дом не винаги е безопасно място. Освен че регионът страда от хронична липса на адекватни жилища, липсата на къщи с безопасни условия на живот е сама по себе си проблем от много години, който засяга живота на много хора- главно роми, бездомни, хора с увреждания, и жертви на домашно насилие, които са основно жени, деца и възрастни, ЛГБТИК+ хора, мигранти и др.

Наред с това, миграцията по Балканския маршрут през годините помогна със сериозна последователност да се проблематизира свободата на движението, например чрез пресичане на граници, възвръщане на улици, искания за безусловно общо разрешение за пребиваване, изоставяне на патриархалните норми на семейството и т.н. В допълнение на това, транснационалните практики на грижа и солидарност се развиха през пандемията и отидоха отвъд символични действия и местни солидарни практики, като така надскочиха хуманитаризма и навлязоха в политическото.

Феминистките практики се оказаха ключови в разкриването и трансформирането на видими и невидими граници, тъй като в тях е залегнало разбирането, че грижата не трябва да остане „по подразбиране“ единствено в ръцете на жените, на индивидуалната политическа воля, или на хуманитарните инициативи, а трябва да бъде институционализирана и политизирана. Тези граници се появяват като инструменти, политики, закони, нови пространства и играчи и дори като нови начини на познание. Читателят обаче не трябва да се заблуждава: това не са абстракции без конкретно съдържание. Тези нови процеси имат реални последствия, които макар и често да се представят под формата на граници, носещи насилие, болка и смърт, довеждат и до ескалация на съпротивата и до все по-смелото политическо въображение.

В борбите по Балканския маршрут, както и другаде, начело са жените, безстрашни пред видимия или невидимия враг. Тъй като грижовният труд неминуемо е обусловен от властови отношения, дисциплинарни процеси и структурно и професионално позициониране, солидарността трябва да бъде политическа: нека не забравяме, че правителствата харесват това, че ние, бедните, сме солидарни едни с други. Капитализмът процъфтява благодарение на добри, скромни хора.

Виден пример за добра политическа практика, освен Infokolpa, е Transbalkan solidarity (Трансбалканска солидарност), също водена от жени. Активистите там са фокусирани върху организирането и изграждането на стратегии, преки подкрепа и действия, както и по-общо преосмисляне на Балканския маршрут: Босна, Хърватия, Сърбия и Словения. Практиката е радикална и пряко включена не само в разплитането на, и съпротивата срещу, империалистки, колониалистки, расистки, патриархални, асимилиращи насилнически режими чрез бързи (противо)действия и обща работа. Тя е не само платформа, която свързва различни борби, но и политическо пространство, което създава общности, които разбират, разпознават и работят с различията помежду си. Това е политическа практика, граничеща с префигуративна политика, центрирана около политическа и политизирана грижа, въплъщаваща целите на борбата в самите методина съпротива.

Transbalkan solidarity също е активна в кампанията Raise the No One Is Illegal rainbow flag (Развей флага на дъгата, незаконни хора няма). Тази кампания настоява ЕС да осигури убежище и закрила на ЛГБТИК хора, пътуващи по Балканския маршрут. Едновременно с това, Transbalkan solidarity взаимодейства с други инициативи, сред които Border Violence Monitoring и Infokolpa, като демонстрира как практиките могат да установяват връзки помежду си, да се свързват или дори да се конфедерират в творчески съюзи между други практики и движения. Този модел е обещаващ по отношение на нуждите на настоящия момент, особено със съчетаването на местното и международното ниво на действие.

Последното е особено важно с оглед на факта, че различни правителства използваха Covid-19 като претекст да въведат непреодолими пречки спрямо организирането на множество трансгранични и обществени действия и полевата работа, в отговор на международните неолиберални протестни движения срещу потисничеството, експлоатацията и неравенството от 2019 г. Такива правителствени програми са обект на критика, например чрез протести, особено Петъчните протести в Словения, включващи разнообразни блокове на екологични, феминистки, антиправителствени, и мигрантски борби. Те се фокусират върху увеличаващите се случаи  на ужасяваща  смърт на хора по границите на Европа като следствие от расистките, дискриминационни, и фашистки политики на ЕС, финансираната милитаризация, и полицейското наблюдение, всичко в името на националния суверенитет и държавната сигурност – същата добре позната песен, въртяна като развалена плоча от жадната за власт пропагандна машина.

Удачен пример за такава пропаганда са произведените от държавата военни наративи, които възхваляват медицинските сестри, грижовните работници и доктори като нашите „войници, герои, войски и бойни фронтове“. Словения, например, ознаменува работата им с полети по цялата страна, символично придружени от американски F16, които са използвани в много неоправдани военни операции по света. Този наратив трябва да бъде спрян. Не бива да се злоупотребява със здравето и живота, за да се пропагандира милитаризация. Едновременно с това, по време и след пика на COVID-19 има сведения за символични действия на солидарност в балканските страни, които се противопоставят на и отричат такава милитаризация, полицейщина и всякакви други форми на насилие от страна на репресивните органи.

Успоредно с това, здравеопазването е отделен проблем в региона, особено за най-уязвимите групи: роми, жени, мигранти, нископлатени прекарийни работници. Нека да не забравяме, че докторите-спасители и медицински сестри „на фронта“ много често успяваха да спасят (живот) чрез вземането на трудното решение за това кой да живее и кой не. Брутален пример за това е случаят на тъжната смърт на бременна македонка от ромски произход,  починала заради закъсняла и погрешна здравна грижа – случай при който имаме пресичане на раса, класа и социален пол. Не толкова далеч, в Босна и Херцеговина, беше отказана хоспитализация на бременна жена в процес на раждане на близнаци, заради позитивен резултат за COVID-19.

Не само на Балканите, но и в цяла Европа изглежда съществува политическото решение домовете за възрастни да са последни на опашката за медицинска помощ, което неслучайно доведе до най-голяма смъртност сред хората, наблъскани в старчески домове. Определено възрастните и техните семейства и приятели не получиха обяснение, нито бяха попитани за мнение относно това политическо решение. Точно както смъртта на мигранти по границите се превръща във форма на завръщане на смъртното наказание – като възможна смъртна присъда е косвено или понякога (в случаи на настъпление) пряко позволена или причинена, единствено заради пресичането на границата на крепостта Европа – човек се пита дали вече не обсъждаме и връщането на евтаназията за възрастните?

Доказателство за това е фактът, че прилагането на обществени здравни мерки в лагерите и по границите очевидно нямаше много общо с COVID-19, а с антиимигрантските политики на ограничаване на движението на хора. Сцени на насилие над непълнолетни мигранти в центровете за задържане наводниха интернет пространството. Друго доказателство е широко обсъжданото и силно оспорвано насилие по границите. На този фон, имаме не само ответни действия спрямо мигрантите, но и систематично практикуване на спонсорирано от ЕС насилие, репресивен европейски граничен режим, дехуманизация, продуциране на нелегалност и криминализиране на хора. Подобни практики включват организирани, обикновено насилствени, полицейски операции, които нелегално изблъскват хора отвъд зелената граница, често групово, дори когато са заловени дълбоко във вътрешността на държава от ЕС, без да получат възможност да кандидатстват за убежище.

Всичко това може да доведе, а и доведе, до смъртни случаи по границите. В пика на COVID-19, милитаризацията и полицейският контрол по границите залегнаха в основата на  въвежданите от държавите мерки, по този начин изтласквайки репресивните практики към вътрешността  на държавната територия на страните по Балканския маршрут – пример е Сърбия, която постави мигрантите в 24-часова задължителна карантина и мобилизира войскови части да контролират полицейския час. Свързаните с COVID-19 хигиенни условия и проблеми по опазването на здравето в словенския център за задържане, за който Infokolpa докладва наскоро (https://medium.com/are-you-syrious/ays-slovenia-special-protest-breaks-out-in-detention-centre-postojna-a-week-after-court-decision-e86065481fcb), доведоха до протест на хората, задържани вътре.

В този контекст, мигрантските движения поставят под въпрос из основи насилническата структура и жестокост на националната държава, като свързват протести, глобални, регионални или тематични подходи, и практики. Разковничето не се състои единствено в префигуративни политики и изграждането на паралелни властови структури, а в изработването на стратегии и практиките на колективно преосмисляне на настоящия и изграждане на нов общ дискурс и осигуряването на пространство за нови мобилизации. Необходими са и поддръжката на и възстановителния труд по живота в условия на несигурност. Необходимо е да се правят живи връзки на сътрудничество между мигрантското, работническото, жилищното и женското движение, пренасяйки борби от местни и транс-локални контексти, защото при пренасянето приликите и разликите могат да бъдат описани и работени в посока на изграждане на инфраструктурата на един по-справедлив и солидарен свят.

Саша Хайзлер е активист
и журналист.