Близките на психично болните

Геновева Сотирова за кампанията „Аман от зюмбюли, искаме равенство!“

От Геновева Сотирова

Здравейте, аз съм Геновева и искам да ви разкажа историята на майка ми. Преди 12 години през лятото на 2004 година майка ми се разболя от шизофрения. Две години не исках да повярвам, че майка ми е психично болна. През лятото на 2006 г. майка ми бе приета е окръжна болница Екзарх Йосиф за лечение. Оттогава аз се грижа за нея да си пие лекарствата, да не буйства. Отне ми години да овладеем болестта ѝ. 

През годините работех като полицай. Но откакто напуснах полицията, успях да се вгледам в болестта и да открия начин да вляза в нейния свят, за да мога я убеждавам да си пие лекарствата. Междувременно няколко пъти минаваме на ТЕЛК и не ми се описва ада, през който трябваше да минем, за да успея да извоювам полагащите ѝ се по закон социални надбавки и помощи. Междувременно и аз развих някои здравословни проблеми, но това е само като уточнение. 

Разказвам всичко това, за да опиша накратко агонията на това да си близък на човек с психично заболяване. Когато майка ми изпадне в криза, ме намразва не иска да си пие хапчета, но слава богу за ден два нещата се правят. Искам да е здрава, защото това осмисля живота ми. Последното ми преживяване е това, което минавам всяка година, е борбата за полагащите ми се помощи по чл.9 Правилника за прилагане на закона за социално подпомагане. След поредното подаване на молба отново със заповед на служител от АСП в родния ми град, ме привикаха да мета улицата. Искам да вметна, че на основание член 10, ал3. т.4 от правилника за социално подпомагане, хората с психични увреждания имат право на месечни социални помощи без да са регистрирани в бюрото по труда. Всеки, който е любопитен, може да провери. Има закони, има правила, но те не важат за мен. Интересно защо ли. Всеки ден се питам. Естествено, аз обжалвах заповедта и вярвам, че ще се намери справедливо решение на моя проблем.

Имам квалификации, говоря два езика, но единственият избор в моя край е да мета улиците или да замина някъде по света, но да оставя болната си майка. Някой дава ли си сметка как живеят хората с психични проблеми? Още повече, че майка ми е била системно малтретирана от баща ми и това отключи болестта ѝ… Що за откачено общество сме, не знам. В моето село единственият ми приятел е моят компютър, добре че той ми остана. Целта на това есе е да обясня болката на болните, не да демонстрирам някакви знания . 


8 март мина, но борбата за равенство на жените продължава. Този текст е част от кампанията на ЛевФем „Аман от зюмбюли, искаме равенство!“, с която искаме да съберем възможно най-много от гнева на босите, голите, бедните, работещите, безработните, гладните, затворените, изпъдените от страната и да хвърлим този гняв в лицето на властта и елитите по случай 8 март. Продължавайте да ни пращате Вашите истории на levfembg@gmail.com или по месинджъра ни във Фейсбук.

Етикети

Още от тази категория

„Те имат технологиите, имат оръжията, имат парите, имат всичко. Какво имаме ние? Ние имаме солидарност!“ Уроци от революцията в Рожава

„Те имат технологиите, имат оръжията, имат парите, имат всичко. Какво имаме ние? Ние имаме солидарност!“ Уроци от революцията в Рожава

Интервю с представител на Академията за демократична модерност от Стойо Тетевенски, ЛевФем

Share This