От Геновева Сотирова
Много ме беше срам да говоря за хепатита до сега. Вече не искам да живея с тази тъга. Хроничният хепатит Б се предава много лесно, т.е. чрез всички видове телесни течности. За моя сигурност и за сигурността на другите, когато отида на друго място дори не искам да се храня от приборите на хората, за да съм спокойна. Искам да кажа на милата ми държава колко съм й бясна, защото не се правят скрийнинги в гетата. Защото няма информационни кампании сред ромите какво точно е хепатит Б. Писна ми да гледам как нищо не се прави по темата. Преди около година се обърнах към едни хора за съдействие, чиито имена няма да споменавам, но те се опитаха да ме разубедят и успяха да ми кажат че тенофовира, лекарството което е по здравната каса, нямало смисъл да го започвам. Че той е нуклеотид, който е за цял живот и че ако го спра, ще се влоша повече. А за някои хора се съдейства дори с интерферон и тенофовир. Нося вируса от 12 години. Обрекох се от самота и живея така, че все едно съм от ордена на свети Франциск. По дяволите, боли ме защото животът ми изтича между пръстите, защото хората се радват на живота а аз не мога вече дори да ходя. Не е честно да се усвояват пари по еврофондове за здраве, за стратегии за борба с хепатита. Някой замисля ли се как живеят хората като мен. Има хора с по-силен дух от моя, които работят и които имат семейства, но моят дух бе премазан, защото навремето не получих информация за болестта. Защото лекарите гледат да те изпишат набързо и да те пуснат. Не ми се влиза в подробности за това през какво съм минала, за да получа лечение, но така и не получих протокол за лечение. Какво ми остава и аз не знам. Всъщност сещам се за нещо — ще говоря за човешкото бездушие и за студенината, това поне мога. И не съжалявам, защото знам че това поне ме научи да виждам истината такава каквато е и да гледам хората такива каквито са. Не ми пука вече от стигмата, защото ако за това не се говори, хората няма да знаят какво е това и ще се заразят. Мен ме зарази бившият ми партньор преди 12 години, който скри за болестта си и не ме опази. Моля се никога да не го виждам, защото е жалък страхливец. Ето защо си падам феминистка, и искам да се знае за този вид заболяване и настоявам да се прави редовен скрийнинг на болните, които трябва да се подкрепят и психологически, за да носят по-леко вируса.
8 март мина, но борбата за равенство на жените продължава. Този текст е част от кампанията на ЛевФем „Аман от зюмбюли, искаме равенство!“, с която искаме да съберем възможно най-много от гнева на босите, голите, бедните, работещите, безработните, гладните, затворените, изпъдените от страната и да хвърлим този гняв в лицето на властта и елитите по случай 8 март. Продължавайте да ни пращате Вашите истории на levfembg@gmail.com или по месинджъра ни във Фейсбук.
