От Геновева Сотирова
Днес си спомних леля ми Гюла. Тя почина преди около година – умря без деца и съпруг и беше вдовица, умря с отворени очи, докато ме чакаше да вземе нещо от вкъщи. Живеем в едно село и сме наблизо, но така и не успя да ме види преди смъртта си. Просто защото трябваше да свърша нещо. Цялата си обич и гняв в края на дните си беше фокусирала върху мен. Не е лесно да си ялов, разбирайте стерилен, на село, защото всички те сочат с пръст и те използват, а когато могат, те бият дори. Когато някой на улицата имаше нужда от нещо, тя помагаше. Милата беше отгледала много деца, всички я обичаха, но накрая никой не ѝ обръщаше внимание. Някои дори ѝ налитаха на бой, дори ѝ бяха счупили вратата. Тя не спираше да ги обича въпреки това.
Преди няколко дни дойде една моя роднина от Гърция , която твърди, че рабори като сервитиорка там. Все едно с какво се занимава, по-притеснително е отношението, което демонстрира към болните и към хората, които не правят секс. Според нея, те са нещо странно и малко категория втора ръка. Винаги срещите с роднините ми са бреме, защото се почва “Ти защо нямаш деца?”, “Ами като като си болна, не завиждаш ли”. Признавам си, че последните няколко дни в мен се отключи цялата ярост към живота, към болестта ми и към това примитивно отношение, дължащо се на човешкото невежество.
В нашата култура безплодието се свързва с нещо зловещо, очакват да се проявиш като вещица с метла, която да убие децата им. Просто защото сред нас, поне в моето село, битува това негласно послание към бездетните. Това съм го виждала и при българите. Освен болестта, с която се боря, трябва да се боря и с психическата травама, която бавно и мъчително те убива и те кара да се затвориш в себе си.
Носител съм на Хепатит Б от 12 години. Години наред се мъча да се добера до лечение с интерферон и така и не успях. Болестта прогресира и сега съм близо до цироза. Това е причината да нямам партньор и деца. По дяволите, като си помисля че бях омъжена за човек, който е бил носител на вируса и не ме е предпазил, полудявам. Явно е трябвало да мина и през това. Години наред съм в депресия, защото не знаех какво точно е хепатитът. Слава богу, сприятелих се с чичо Google и разбрах.
Сигурна съм че има много жени като мен и по други села, които не могат да изразят гласно болката си. Някои губят разсъдъка си, други се пропиват, други умират. Това не е въпрос на етнос, а на социална работа. Проблем, за който трябва да се говори и мисли. В такива моменти само суфизмът като идея ми помага, за да не загубя връзка с реалността, а да съм по-толерантна, доколкото е възможно, към хората.
Живеем в откачении време, в които някои хора притежават апартаменти за милиони с евросредства, а други, като мен каръци, не могат да си позволят лечение. Има безброй НПО-та за работа с роми, пациентски организации, но щом аз в малкото село не мога да стигна до лечение, значи нещо не работи. 12 години се боря за лечение, което така и неполучавам. Искам да попитам защо с ромите, с хората по селата не се работи, не се правят качествени скрининги, не се правят информационни кампании? Има здравни медиатори, които има едва избутано средно образование, а точно такива хора трябва да са по-активни при работа с общността.
Нека хората, които правят политики особено в областта на здравеопазването, да са по-внимателни при работа с хората, защото ние не сме цифри, ние сме хора, които умират бавно.
