Наказанието да си стерилен на село

Геновева Сотирова за трудностите, с които се сблъскват болните от хепатит Б

От Геновева Сотирова

Днес си спомних леля ми Гюла. Тя почина преди около година – умря без деца и съпруг и беше вдовица, умря с отворени очи, докато ме чакаше да вземе нещо от вкъщи. Живеем в едно село и сме наблизо, но така и не успя да ме види преди смъртта си. Просто защото трябваше да свърша нещо. Цялата си обич и гняв в края на дните си беше фокусирала върху мен. Не е лесно да си ялов, разбирайте стерилен, на село, защото всички те сочат с пръст и те използват, а когато могат, те бият дори. Когато някой на улицата имаше нужда от нещо, тя помагаше. Милата беше отгледала много деца, всички я обичаха, но накрая никой не ѝ обръщаше внимание. Някои дори ѝ налитаха на бой, дори ѝ бяха счупили вратата. Тя не спираше да ги обича въпреки това.

Преди няколко дни дойде една моя роднина от Гърция , която твърди, че рабори като сервитиорка там. Все едно с какво се занимава, по-притеснително е отношението, което демонстрира към болните и към хората, които не правят секс. Според нея, те са нещо странно и малко категория втора ръка. Винаги срещите с роднините ми са бреме, защото се почва “Ти защо нямаш деца?”, “Ами като като си болна, не завиждаш ли”. Признавам си, че последните няколко дни в мен се отключи цялата ярост към живота, към болестта ми и към това примитивно отношение, дължащо се на човешкото невежество.

В нашата култура безплодието се свързва с нещо зловещо, очакват да се проявиш като вещица с метла, която да убие децата им. Просто защото сред нас, поне в моето село, битува това негласно послание към бездетните. Това съм го виждала и при българите. Освен болестта, с която се боря, трябва да се боря и с психическата травама, която бавно и мъчително те убива и те кара да се затвориш в себе си.

Носител съм на Хепатит Б от 12 години. Години наред се мъча да се добера до лечение с интерферон и така и не успях. Болестта прогресира и сега съм близо до цироза. Това е причината да нямам партньор и деца. По дяволите, като си помисля че бях омъжена за човек, който е бил носител на вируса и не ме е предпазил, полудявам. Явно е трябвало да мина и през това. Години наред съм в депресия, защото не знаех какво точно е хепатитът. Слава богу, сприятелих се с чичо Google и разбрах.

Сигурна съм че има много жени като мен и по други села, които не могат да изразят гласно болката си. Някои губят разсъдъка си, други се пропиват, други умират. Това не е въпрос на етнос, а на социална работа. Проблем, за който трябва да се говори и мисли. В такива моменти само суфизмът като идея ми помага, за да не загубя връзка с реалността, а да съм по-толерантна, доколкото е възможно, към хората.

Живеем в откачении време, в които някои хора притежават апартаменти за милиони с евросредства, а други, като мен каръци, не могат да си позволят лечение. Има безброй НПО-та за работа с роми, пациентски организации, но щом аз в малкото село не мога да стигна до лечение, значи нещо не работи. 12 години се боря за лечение, което така и неполучавам. Искам да попитам защо с ромите, с хората по селата не се работи, не се правят качествени скрининги, не се правят информационни кампании? Има здравни медиатори, които има едва избутано средно образование, а точно такива хора трябва да са по-активни при работа с общността.

Нека хората, които правят политики особено в областта на здравеопазването, да са по-внимателни при работа с хората, защото ние не сме цифри, ние сме хора, които умират бавно.

Етикети

Още от тази категория

„Те имат технологиите, имат оръжията, имат парите, имат всичко. Какво имаме ние? Ние имаме солидарност!“ Уроци от революцията в Рожава

„Те имат технологиите, имат оръжията, имат парите, имат всичко. Какво имаме ние? Ние имаме солидарност!“ Уроци от революцията в Рожава

Интервю с представител на Академията за демократична модерност от Стойо Тетевенски, ЛевФем

Share This