Закон от 1978 г., наследен от Югославия, гарантира на жените в Хърватия правото на аборт. На практика обаче 60% от лекарите специалисти в държавните болници, където се извършват аборти, отказват да ги извършат въз основа на своето право на възражение по съвест. Диана Тодорова от Левфем направи интервю с хърватския колектив fACTIV за да разберем защо за жените в Хърватия абортът е законен, но недостъпен.
Разкажете ни за fACTIV. Как се зароди организацията, на какъв местен и международен контекст отговори появата й? Какво мислите, че се е променило оттогава в настоящата ви дейност?
fAKTIV е неформален колектив, който отпразнува 10-ия си рожден ден през февруари тази година (бел. ред. – 2026 г.). Началото на колектива датира от 2016 г., когато няколко жени, които, след като вече бяха организирали една протестна акция заедно, решават да отбележат 8 март с протестно шествие под името Нощен марш. Необходимостта да организираме марша дойде от простия факт, че не можехме да се идентифицираме с повечето от събитията, които се провеждаха на този ден: вярвахме, че е необходимо да се върнем на улицата и да се опитаме да привлечем по-голям брой хора, особено по-младите поколения, които не бяха имали досег с приемствеността на 8 март като работнически празник. При това, за нас беше важно да се придържаме към ясни феминистки позиции, като същевременно говорим на достъпен език, и изразяваме емоциите си без задръжки. Скоро от широкия организационен комитет на Нощния марш се сформира колектив, който организира повече от двадесет акции през първата година от съществуването си и по този начин се утвърди като значим в публичното и медийно пространство.
Още първият Нощен марш определи темите, по които работим системно – трудови и социални права, репродуктивни и сексуални права на жените и LGBTIQ общността, както и насилие, основано на пола. Разбира се, капиталистическите и патриархални рамки на ежедневната ни активистка дейност ни задължават да оспорваме системата, в която живеем, защото няма феминизъм без класови, расови и полови въпроси, тоест няма друг начин да подходим към феминизма освен по интерсекционален начин. Струва ни се, че с течение на времето този подход стана все по-изразен в нашата работа, независимо дали се борим срещу влиянието на антиджендър движенията, неоконсервативната идеология или за справедлива и достъпна система за обществено здравеопазване за всички. В логистичен план колективът премина през много промени – разпръснахме се, разширихме се, пораснахме, преместихме се в други държави, родихме деца. Въпреки това оцеляхме десет години и имаме все по-млади членове, което е изключително важно за нас.
Репродуктивните права са една от важните за вас теми. Закон от 1978 г., наследен от Югославия, гарантира на жените в Хърватия правото на аборт. На практика обаче поне 49% от лекарите специалисти в държавните болници, където се извършват аборти, отказват да ги извършат въз основа на своето право на възражение по съвест. Защо за жените в Хърватия абортът е законен, но недостъпен?
Когато говорим за броя на лекарите, които отказват да извършват аборти, използваме данни на феминистки инициативи или журналистически изследвания, като оценката е около 60% от гинеколозите и акушер-гинеколозите в държавните болници. В същото време, водещата здравна институция – Министерството на здравеопазването, както и всички професионални асоциации, свързани със здравната система, като Хърватската лекарска камара, Асоциацията на работодателите в здравеопазването, Хърватската лекарска асоциация и Хърватският лекарски синдикат, систематично игнорират проблема, защитават правото на лекарите да отказват да извършват аборти – така нареченото “възражение по съвест” и се противопоставят на премахването на възражението по съвест или въвеждането на публичен регистър с места, на които абортите са достъпни.
Освен това, аргументът на тези институции е, че в системата проблем няма и че на жените е дадена възможност да упражняват законните си права, въпреки че реалните преживявания на жените свидетелстват за редица проблеми, с които се сблъскват – от липса на информация и враждебен персонал до разубеждаване или отказ за извършване на аборт и насочване към други болници. Възражението по съвест е толкова метастазирало в системата на общественото здравеопазване, че има болници, в които нито един гинеколог не извършва аборти, а в случая с големите болници, като например Клиничния болничен център в Сплит, който има повече от тридесет гинеколози, над 80% от лекарите отказват да извършват аборти, което означава, че отговорността за адекватните грижи за репродуктивното здраве на жените е прехвърлена само на няколко лекари.
В резултат на това в работните колективи на гинекологичните отделения има персонал, който е по-натоварен с работа от колегите си, които упражняват правото си на възражение по съвест. Това е особено проблематично в болници, където например само един лекар извършва аборти, а това не е рядък случай. В допълнение към всички проблеми, които носи възражението по съвест, трябва да отбележим, че няма формализирана процедура, по която лекарите да заявят, че упражняват правото си на възражение по съвест, нито пък е необходимо да обосновават решението си – достатъчно е в даден момент да заявят, че вече няма да изпълняват част от работата, за която са специализирали, въпреки че потенциално са били наети и за нея.
В публичното пространство има много опити възражението по съвест да се защити като етична позиция. На практика обаче, опитът на жените свидетелства, че възражението по съвест до голяма степен е следствие от йерархията в работния лекарски колектив, както и от подкрепата за доминиращото мнозинсвто в колектива с цел професионален напредък и запазване на длъжността
В същото време от опит знаем, че има болници, където абортът по собствено желание, независимо дали става въпрос за хирургическа процедура или за медикаментозна опция, е наличен без допълнителни усложнения, точно както всяка друга здравна услуга. Въпреки че са рядкост в системата на общественото здравеопазване, тези случаи показват, че абортът може да бъде достъпен на ниво отделна болница и следователно, че пречките пред правото на избор са единствено резултат от произвол, небрежност и незачитане на правата на пациентките.
Можем ли да говорим за организирано движение против репродуктивните права в Хърватия? Какви са предпоставките за такова движение? Докъде се простират влиянията на дясно-центристката власт, католическата църква и международното консервативно лоби?
Разбира се. Още през 90-те години на миналия век се появяват инициативи, целящи изменение или отмяна на съществуващия закон, предимно произтичащи от църковните среди и консервативните партии, но без особен успех. В средата на 90-те години Министерството на здравеопазването изготвя предложение за Закон за абортите, което така и не влиза в парламентарна процедура, докато през 1996 г. Хърватската партия на правата (бел. ред. – националистическа крайно дясна партия) внася предложение за Закон за абортите, целящо забрана, като част от по-широка политическа кампания.
По-късно, успоредно с укрепването на десни и консервативни движения на европейско ниво, подобни инициативи в Хърватия са насочват към ревизия на конституционността на действащия закон от 1978 г., борба, водена от организациите Хърватско движение за живот и семейство и В името на семейството, а техните искания доведоха до решение на Конституционния съд през 2017 г. Конституционният съд тогава отхвърли идеята, че законът е противоконституционен, и постанови, че абортите в Хърватия не могат да бъдат забранени. Същевременно той нареди на законодателя да приеме нов, модернизиран закон през следващите две години, който да съдържа превантивни мерки и да следва съвременните правни, медицински и етични стандарти. Също така, законодателят е задължен да реши дали да включи в новия закон концепцията за време за размисъл преди вземане на решение за прекратяване или продължаване на бременността, регулирането на разходите за аборт и разпоредбите относно възражението по съвест ,т.е. в зависимост от конкретните текстове по тези и други въпроси законът всъщност може и да ограничи достъпността на аборта.
От 2017 г. до днес все още не сме дочакали новия закон, въпреки че имаше инициативи за неговото реализиране, както от страна на законодателя, така и от опозиционни политически партии и феминистки инициативи. Като се има предвид, че на власт в Хърватия е дясна партия, която от години се съобразява с исканията на крайната десница и Католическата църква, за да запази политическата си позиция, фактът, че законодателният процес е спрян, може би не е най-лошият вариант, с който можехме да се сблъскаме, особено след като в първоначалния процес на работа по закона беше включен голям брой участници, чиито позиции относно правото на аборт са добре познати на обществеността.
Атаките срещу правото на аборт част ли са от по-широки консервативни процеси? Какви са техните характеристики? Как бихте определили целите на това движение?
Да, атаката срещу правото на аборт е част от по-широк процес, известен на обществеността днес като антиджендър движение, което в нашия регион започна с мобилизация в средата на 2000-те, или по-скоро през 2006 г., когато започнаха инициативи, противопоставящи се на въвеждането на сексуално образование в училищата. Тази вълна придоби все повече форми през следващите десет години, успоредно с постепенните изборни успехи на крайната десница в Европа, от Йоббик и изборите в Унгария до ситуацията в Полша през 2015 г., когато партията Право и справедливост дойде на власт. В Хърватия на преден план излезе инициативата Шествие за живот, известна с организирането на шествия за забрана на абортите, които през годините се разпространиха във все по-голям брой градове. Тази инициатива застъпва позицията, че абортът е „убийство“ и след като през първите години на дейността й доминираха послания за защита на живота, децата и жените, по-късно движението се фокусира върху искането за забрана на абортите.
Подобни послания се вписват идеално в наратива на по-широкото антиджендър движение, което се основава, наред с други неща, на противопоставяне на сексуалните и репродуктивните права, които те поставят в по-широката рамка на джендър идеологията, която определят като най-голямата опасност за децата и семейството, традиционните ценности и съществуващите социални общности, но и естествения ред. Когато се застъпват за „правото на живот“, те не искат нищо друго освен забрана или възпрепятстване на абортите и контрацепцията, а когато изискват защита за традиционното семейство, разпространяват хомофобия и трансфобия, като целят да ограничат и разводите.
В същото време те се опитват да повлияят на законодателството чрез сътрудничество с определени политически партии, които се позиционират в дясно и крайнодясно, както и консервативни опции, които пък се провъзгласяват за борци срещу корупцията и клиентелизма. Всички те имат общ знаменател, а именно, че са както финансово, така и организационно здраво обвързани с Католическата църква. Комбинацията от съществуващата църковна инфраструктура и финанси и политически актьори позволява неоспоримо влияние върху законодателството и публичната политика.
Освен това, наскоро изтекоха имейли на Agenda Europe, мрежа от стотици ултраконсервативни организации, които се занимават с координирането на атаки срещу правата на жените и LGBTIQ общността, разкривайки, че членовете на мрежата са били помолени да лобират пред своите правителства, за да възпрепятстват борбата срещу дискриминацията по полов признак. Така например стана ясно, че бившият министър на външните работи Давор Иво Щир е разкривал дипломатически ходове на лидерката на организацията В името на живота и ѝ обещал, че Хърватия стратегически ще блокира мандите на експерти, които докладват пред Организацията на обединените нации по темата за насилие срещу LGBTIQ общността.
Пред болници и по главните площади в много градове в Хърватия – как молитвата се превръща в явно оръжие срещу правото на аборт?
Една от най-старите форми на действие на антиджендър движението в Хърватия е инициативата 40 дни за живот, под формата на молитви пред болници и гинекологични клиники, за да се окаже натиск върху жените, които искат да направят аборт. При това, членове на инициативата понякога си сътрудничат със здравни работници. Така например в един от градовете, където е активна, организацията беше получила информация за времето, в което жена, решила да направи аборт, ще пристигне в болницата и призоваваха за възможно най-голямо присъствие по това време, за да я разубедят да направи аборт. В Загреб им беше позволено да влизат в двора на една от по-големите обществени болници, което показва, че болничните администрации също действат директно срещу пациентките си, като не зачитат техните права и личен живот.
През последните няколко години към тях се присъединяват и молители по площадите. Това ултраконсервативно католическо движение започва в Полша и е “внесено” в Хърватия от влиятелни полски групи като Ordo Iuris, която е сред мобилизиращите сили зад пълната забрана на абортите в Полша през 2021 г. Рицарите, както те самите се наричат, се застъпват за връщане на жените в дома, целомъдрие и забрана на абортите – всичко това, за да спасят традиционните роли на мъжете, които са най-застрашени от феминизма. Криейки се зад молитва, те призовават за премахване на правата на жените, а не са им чужди и агресията и насилието. Многократно са атакували контрапротестиращи на главния площад на Загреб, показвайки по този начин истинското си лице. Пулсът на обществото също е доказателство, че намеренията на Рицарите са прозрачни, тъй като проучване на Философския факултет от 2023 г. показа, че 70% от хората в Хърватия не подкрепят техните искания и публични изявления.
Правото на избор на жените в Хърватия е ограничено и икономически. Някои жени са принудени да пътуват в чужбина, за да направят аборт. Много жени, които ежемесечно плащат своето допълнително здравно осигуряване, са принудени да си плащат прегледи в частни клиники, изправени пред безкрайните списъци на чакащи в държавните болници. Къде виждате отговорността и къде – решението?
Когато говорим конкретно за правото на аборт, коренът на проблема се крие във факта, че наследявайки югославското законодателство, сме изправени пред модел, в който абортът има статут на търговска здравна услуга, тоест не е и никога не е бил дефиниран като право в рамките на задължителното здравно осигуряване. Освен това, в рамките на хърватската здравна система цените и на хирургичните процедури, и на медикаментозните аборти се различават от болница до болница, което означава, че плащате различна цена за една и съща здравна услуга в зависимост от това къде сте. А разликата в цените достига 200 евро (бел. ред. – цената на аборта в държавните болници е между 300 и 500 евро).
В по-широк план, политиката за репродуктивно здраве повтаря всички проблеми, които възникват в рамките на общественото здравеопазване, от списъците с чакащи до недостига на лекари. Миналата година Хърватската лекарска камара предупреди, че на държавно ниво ни липсват 107 гинеколози и че някои лекари имат регистрирани над 9000 пациентки, в резултат на което отчитаме спад в броя на прегледите в гинекологичните клиники от година на година. Единствената алтернатива, която остава на жените, са частните клиники, където цената на редовен гинекологичен преглед с ултразвук и цитонамазка често надвишава 100 евро, а в единствената частна клиника, оторизирана от Министерството на здравеопазването да извършва аборти, цената на процедурата е значително по-висока от средната цена, движейки се между 800 и 900 евро.
Отговорността е най-вече на Министерството на здравеопазването, институция, която от години не предприема никакви мерки, за да направи абортите достъпни, изобщо да направи здравеопазването достъпно, и систематично пренебрегва здравето на жените. Когато говорим за идеални решения по отношение на репродуктивните права на жените, те задължително започват с по-функционална и ефикасна система на обществено здравеопазване и решаване на проблема с нейния недостатъчен капацитет, който от години се използва като извинение за по-нататъшна приватизация на здравните услуги. Като се има предвид, че идеята за солидарна здравна система, която е достъпна и се грижи за всички, почти е изчезнала от обществото ни, не можем да очакваме, че лесно ще осигурим решение на този конкретен въпрос. Въпреки че решението е просто – абортът трябва да бъде безплатен, защото само тогава той може да бъде достъпен за всички жени, независимо от тяхното икономическо положение. Дотогава, това, което ни е гарантирано, е да плащаме на вноски в частни клиники.
Въпреки всички ограничения на правото на аборт, общественото мнение е категорично – 73% от хърватите са против забраната на аборта. Как си обяснявате този разрив между обществените нагласи и реалните ограничения на репродуктивните права в Хърватия?
Освен че голяма част от населението се противопоставя на забраната за абортите, много проучвания на общественото мнение показват, че правото на аборт се подкрепя не само от избирателите на либерални и леви партии, но и от мнозинството избиратели на десни партии, от Хърватската демократична общност до Движението за отечество и Хърватските суверенисти. От това можем да направим два извода, а именно, че партиите, които се застъпват за забраната на абортите, дори не представляват нагласите на своя електорат, камо ли на по-широката общност, и че голяма част от населението е на мнение, че абортът е здравна услуга, която е законово гарантирана и трябва да остане такава, независимо от така наречените етични и морални дилеми, които застъпниците на забраната се опитват да наложат в дебата за абортите.
Европейската камапания My voice, my choice за право на достъпен аборт срещна голяма подкрепа в Хърватия, какъв е потенциалът на транснационалното феминистко движение за достъпна репродуктивна грижа?
Всяка инициатива, която се бори за безплатен и достъпен аборт, е похвална, особено когато можем да следим успехите в усилията за постигане на крайната цел месец след месец. Популярността на тази кампания показва, че в цяла Европа има осъзнатост за важността на правото на аборт, както и за факта, че ако не е безплатен, не е и достъпен, но също така и висока степен на солидарност, независимо дали става въпрос за страна, в която няма големи пречки за осъществяването на това право, или за страна, в която здравето и животът на жените са изложени на риск. И тази заслуга трябва да се отдаде и на феминистките организации, които неуморно се борят за различни аспекти на репродуктивните права и също така влияят върху създаването на обществено мнение. Това показва също, че има редица активистки във феминистките среди, които имат капацитет за месеци неуморна работа и борба. Очевидно е, че потенциалът на транснационалното феминистко движение за репродуктивни права е изключителен и че все още ни предстоят години работа за неговото осъществяване, независимо от резултата от инициативата.
Ако бъде въведен механизъм, чрез който Европейският съюз да покрива разходите за аборт за жени, принудени да го направят извън страната, в която живеят, въпросът е колко държави ще приложат гореспоменатата опция, тъй като тя няма задължителен характер, а е само добоволна. Всъщност борбата за безопасен, достъпен и безплатен аборт трябва да цели да даде възможност на всяка жена да направи аборт в най-близката болница, без осъществяването на тази здравна услуга да изисква планиране на кратко или дълго пътуване. В тази борба е важно да действаме ясно спрямо тези, които трябва да привлечем на наша страна и от чиято подкрепа се нуждаем, без да ги подценяваме като потенциална аудитория. Без сензационализъм, чрез системна работа на терен, разбираеми изяви в медиите и интелигентно използване на социалните мрежи. Може би най-добрият пример за това е кампанията Repeal the 8th в навечерието на референдума в Ирландия, който либерализира правото на аборт през 2018 г.
Работите ли с организации и мрежи извън Хърватия? В активизма в Източна Европа, който се характеризира с доста оскъдни ресурси и миграция на много активисти извън локалния им контекст, често трябва да правим труден избор между работа на местно и международно ниво: какво показва вашият опит? Къде виждате ролята си на международно ниво, предвид глобално ескалиращата анти-джендър и pro-life вълна?
Най-често това се случва на принципно ниво, чрез обмен на информация или опит. Отчасти се вписваме в характеристиката във въпроса – колектив с малко повече от десет членове, за които това всъщност е втората или третата работа, която ще върши след края на работния си ден, няма капацитет за по-обмислено и систематично сътрудничество. Това е отчасти наше решение, още от самото начало се съгласихме, че не искаме да функционираме като неправителствена организация, а неформално. Това ни даде по-голяма свобода в работата ни, освободи ни от всякаква йерархия и ни спести необходимостта да създаваме работещ трудов колектив – спряхме се на другарството. Струва ни се, че създаването на другарска мрежа в страната ни, която ни осигурява подкрепа и на която винаги можем да разчитаме, беше достатъчно предизвикателство за нас. Фактът, че не сме активни на международно ниво, не означава, че не сме наясно с по-широките проблеми, които от години се преливат в нашия местен контекст, или че не се учим от опита и борбите на другите. Все пак, първо трябва да почистим собствената си бъркотия.
