Преди време ЛевФем бе поканена от международната стачна платформа „Transnational strike“ да коментира ситуацията на жените в България предвид засилващата се консервативна реакция на „традиционните ценности“ и ескалиращото внедряване на неолибералните политики. Интервюто все още не е напълно преведено на български, но тук представяме отговор на един от въпросите в интервюто, по повод днешният щурм срещу жените в България от страна на идеолозите на неоконсервативната реакция като Андрей Арнаудов от ДНК и проф. Михаил Константинов. Константинов: „Трябват ни жени, които да раждат. Една нация зависи от жените, които раждат. И това трябва да стане до 35-годишна възраст”.
Имаме едно послание за тези господа: Жените не са банки за деца, нито черноработници, които могат да действат като машини без здравно и социално подпомагане. Нашите тела не са ваши. Отпор ще има!
ВЪПРОС: Неолиберални политики като бюджетни съкращения – силно подкрепени от Българска стопанска камара – се комбинират с неоконсервативен дискурс, който окуражава жените да станат майки. Тези политики и дискурси сякаш си противоречат. Какво мислите за връзката между тях?
ОТГОВОР: Ние не виждаме тези дискурси като противоречиви, а като допълващи се в нова, обща, тежка морално-нормативна система, която се опитва да се наложи и да определи какво е „отговорност” и кой е нейният субект. Ако сте в България, постоянно ви се напомня за демографския срив в страната, където, очевидно, липсата на раждаемост и емиграцията са представени в съревнование за това кой процес е по-проблемен за възпаляващите се рани на нацията и пазара. Има многобройни кампании, които вменяват вина и насърчават жените да използват възпроизводителните си способности, за да спасяват ‘българския род’. Такива кампании винаги стигат до заключението, че скоро няма да има достатъчно етнически чисти българи и страната ни ще бъде завладяна от ромите. И така, не само че трябва да раждаме бебета, но тези бебета трябва задължително да са от „правилния“ вид. В този смисъл, жените се превръщат в основните отговорници за възпроизводството на нацията и то по правилния начин.
В същото време хората в България изпадат в задълбочаваща се мизерия, в която виждаме изтриване на социалното подпомагане. В сравнение с други държави-членки на ЕС, България е страната, която дава най-малко за социално осигуряване на населението си. Срещу благосъстоянието на живущите в България се води буквално война още от времето на промените през 90-те години, когато съществуващият до този момент достъп до средствата за производство и социално възпроизводство беше заличен, за да се даде път на пазарните реформи, които да насърчат конкуренцията като нова водеща форма на икономическа организация. Тридесет години по-късно “бизнесът” изисква още повече съкращения и неотдавнашните дебати относно “майчинския отпуск” са показателни. Бизнес лобитата и работодателите се страхуват от две неща: липса на работна сила в страната и жени, които губят трудови навици поради продължителността на отпуска. Така и отговорността на жената се разраства все повече – отвъд възпроизводството на ‘правилната’ нация, тя също трябва да бъде дисциплинирана като “добър” работник. Този идеален работник не само трябва да е винаги в контакт с най-новите пазарни изисквания и да бъде безспирен лоялен производител. Наред с продуктите на своя труд и без всякакви осигуровки и бонуси, той (в случая ТЯ) трябва да задоволи собствените си потребности за социално осигуряване и да продължава безспирно да произвежда новата работна ръка за нуждите на пазара. Виждаме как „природата“ и „икономиката“ се събират, за да произведат жена, която е едновременно биологично решена да спаси нацията и икономически отговорна, за да спаси пазара.
Днес отговорността за грижата за децата се определя като отговорност, която пада върху плещите на нуклеарното семейство и най-вече върху жените. Не само че средствата за възпроизводство са недостъпни за голяма част от населението, но и моралната икономика на неолиберализма ни учи, че те трябва да бъдат приватизирани, за да работят по-добре. Огромните размери на приватизацията в България стигнаха толкова далеч, че със закон да се предлага държавна субсидия за частни детски градини и училища. Това е очевиден грабеж от бедните и отлична печалба за богатите, а „традиционните ценности“ и неолиберализмът работят перфектно заедно. Жените продължават да са жертвения агнец на този пъклен договор, като те остават отговорни както за производството на допълнителна работна сила през родоспособността си, така и като надеждни и дисциплинирани работници, които не само веднага възстановяват, но и магически подобряват трудовите си способности след раждането.
