Този Прайд месец се завръщаме към корените на движението за куиър освобождение – вместо да празнуваме рамо до рамо с големи корпорации и посолства, които се сещат за съществуването на ЛГБТИ общността само и единствено през юни, когато могат да си спечелят пари и добро име от това, тази година ни беше припомнено, че Прайд не е просто лъскав фестивал под съпровода на Бритни Спиърс. Прайд е борба за права и достоен живот за транс и цветнокожите хора, които все още биват малтретирани и убивани по улиците; Прайд е борба срещу реалността, която е оставила хиляди без подслон; Прайд е борба срещу стигматизирането на секс работниците; Прайд е борба срещу полицията и затворите като институция; Прайд е борба срещу войната и милитаризацията. Прайд е борба. Прайд е борба. Прайд е борба. Прайд е анти-расистка, анти-сексистка, анти-капиталистическа борба. С колкото и брокат да го покрием, Прайд няма магически да се превърне в нещо по-различно от борба. Не и преди да достигнем истинско равенство за всички. Куиър освобождение не може дори да съществува като словосъчетание, ако не носи със себе си идеята за освобождение за всички. Вместо да пиша повече, избрах да преведа този текст. Смятам, че е повече от необходимо да правим всичко по силите си, за да осигуряваме възможно най-голяма платформа на онези, които със сигурност знаят повече от нас по въпроса с расизма и борбата с потисничествата, особено пък в контекста на протестите в САЩ в момента. Един от начините да постигнем това е да правим достъпни на повече езици текстовете на автори, променили историята – като Одри Лорд. Прочетете нейното есе. Чуйте какво има да каже.
Галина Безлова
Инструментите на господаря никога няма да разрушат неговия дом
Одри Лорд, в превод на Галина Безлова
1984
През 70-те години, цветнокожите жени и лесбийките в САЩ приканват феминистките университетски преподавателки да припознаят своите собствени дискриминационни практики и да анализират пресечните точки на расовите, сексуалните и половите йерархии. По време на академична феминистка конференция, честваща тридесетата годишнина от публикуването на „Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар, лесбийката, поетеса и професорка по литература Одри Лорд дава глас на неудовлетвореността на жените, често третирани като просто символични присъствия – обикновено единствените чернокожи или лесбийки, поканени да се включат като говорители в едно иначе преобладаващо бяло движение. Нейните коментари оказват силно влияние и подтикват курсовете, програмите и конференциите за женски науки да разширят погледа и да приветстват различията между жените вместо да се страхуват от тях. Лорд лично познава дилемите, които строенето на мостове между различни култури носи със себе си. Отгледана в Харлем от родители карибски имигранти, тя е една от първите чернокожи жени в средите на лесбийските барове, процъфтяващи в Ню Йорк след Втората световна война. Предмет на поезията ѝ често са многобройните идентичности. „Аз, прикована от огледалото си/освен от леглото си/виждам нещата във цвят/не само във пол“ [1] пише тя в „Черният eднорог“ .[2] Заедно с членове на колектива Комбахи Ривър [3] Лорд допринася за основаването на “Кухненската маса – издателство за цветнокожи жени”[4].Част от автобиографичната ѝ проза са книгите „Дневниците на рака“ [5] (1980) и „Зами: нов начин за изписване на името ми“ [6] (1982).
Преди една година се съгласих да се включа в конференция на Института по хуманитарни науки на Ню Йорк, с идеята, че ще коментирам трудове, които имат за предмет ролята на различията в животите на американските жени: различия в раса, сексуалност, класа и възраст. Липсата на подобни обсъждания отслабва всяка една феминистка дискусия за личното и политическото.
Да се допусне какъвто и да е разговор за феминистка теория, без да се разгледат нашите многобройни различия и без значим принос от бедни жени, чернокожи жени, жени от Третия свят и лесбийки е знак за един особен вид академично високомерие. Въпреки това, аз съм тук в ролята си на чернокожа лесбийка феминистка, която бе поканена да коментира в единствения панел от тази конференция, който дава глас на чернокожите феминистки и лесбийките. Това разкрива тъжни неща за взора на тази конференция в страна, където расизмът, сексизмът и хомофобията са неразделни. Четейки програмата, човек би предположил, че лесбийките и чернокожите жени нямат какво да кажат за екзистенциализма, еротичното, женската култура и мълчание, развитието на феминистката теория или пък хетеросексуалността и властта. А какво означава, в контекста на личното и политическото, фактът, че дори двете чернокожи жени, които представяха тук, бяха намерени буквално в последния един час? Какво означава това, че инструментите на расисткия патриархат биват използвани за изследване на плодовете на същия този патриархат? Значи, че само най-тесните параметри за промяна са възможни и позволени.
Отказът да се вземат предвид лесбийските съзнания или съзнанията на жени от Третия свят оставя значителна дупка както в тази конференция, така и в представените тук трудове. Например, в един от трудовете, който разглеждаше физическите връзки между жени, забелязах или/или образец за отношения, който напълно отхвърляше моите познания на чернокожа лесбийка. В текста нямаше разгледани примери за взаимност между жени, нямаше системи на споделена подкрепа, нямаше взаимозависимост каквато съществува между лесбийките и жените, идентифициращи се с други жени. [7] Твърдението от този труд, че жените „които се опитват да еманципират сами себе си, плащат цена, прекалено висока за резултата“, е вярно само ако тези опити са в рамките на патриархалния образец за грижа.
За жените, нуждата и желанието да се грижат една за друга не са патологични, а изкупителни и именно в знанието за това аз намирам нашата истинска сила. Точно от това истинско свързване се страхува патриархалният свят. Единствено в патриархалния строй майчинството бива виждано като едничката обществена сила, достъпна за жените.
Взаимозависимостта между жените е един път към свободата, който позволява на Аз-ът да бъде, не за да е използван, а за да твори. Това е разликата между безучастното съм и дейното съществувам.
Да проповядваме за просто толерантност спрямо различията на жените е най-противният реформизъм и би значело напълно да отречем градивната роля на различията в животите ни. Различията не трябва да бъдат просто толерирани, а трябва да бъдат виждани като източник за нужни полярности, между които творчеството може да се разгори в диалектика. Само в такъв случай нуждата от взаимозависимост вече не е нещо заплашително. Само с тази взаимозависимост, изградена от разнородни сили – всичките признати и равни, може да се породи способността да търсим нови начини, по които да съществуваме. Само тогава могат да се появят куражът и устойчивостта, нужни за да действаме отвъд настоящия зададен ред.
Взаимозависимостта от споделени (а не господстващи) различия е в основата на онази сигурност, която ни дава криле да се спуснем в хаоса на знанието и след това да се завърнем с истински проникновения за нашето бъдеще, заедно със съпътстващата ги сила да повеем в посока промените, нужни за превръщането на това бъдеще в нещо съществуващо. Различията са онова сурово и могъщо свързване, чрез което ние ковем индивидуалната си сила.
Като жени, ние сме учени или да пренебрегваме своите различия, или да гледаме на тях като на причини за разединение и подозрения, вместо като на двигател за промяна. Без общност няма освобождение, а само възможно най-уязвимото и временно примирие между личността и нейното потисничество. Но общността не бива да означава захвърляне на нашите различия, нито пък някаква жалка преструвка, че те не съществуват.
Онези от нас, които са извън кръга на жените, които обществото намира за приемливи; онези от нас, които са подложени на тежките изпитания на това да си различен – онези от нас, които са бедни, които са лесбийки, които са чернокожи, които са по-възрастни – важно е да знаем, че оцеляването не е академично умение. То е в ученето на това как да вземем нашите различия и да ги превърнем в силни страни. Защото инструментите на господаря никога няма да разрушат неговия дом. Може би ще ни позволят за кратко да го победим в собствената му игра, но никога няма да ни дадат възможност да постигнем истинска промяна. И този факт е заплашителен само за онези жени, които все още виждат дома на господаря като единствения си източник на подкрепа.
Бедните и цветнокожите жени знаят много добре каква е разликата между ежедневните прояви на брачното робство и проституцията, защото нашите дъщери са онези, които се редят на 42-ра улица. Ако за бялата американска феминистка теория не е нужно да се занимава с различията между нас и произлизащите от тях разлики в потисничествата ни, тогава как се справяте с факта, че жените, които чистят къщите ви и се грижат за децата ви, докато вие участвате в конференции по феминистка теория са, в повечето случаи, бедни жени и цветнокожи жени? Каква е теорията, стояща зад расисткия феминизъм?
В един свят, изпълнен с възможности за всички ни, нашите лични перспективи ни помагат да положим основите, които са нужни за политически действия. Провалът на академичните феминистки да разпознаят различията като повратна сила е провал в опита им да достигнат отвъд най-първия патриархален урок. В нашия свят „Разделяй и владей!“ трябва да се превърне в „Очертай и овласти!“.
Защо не бяха намерени други цветнокожи жени, които да участват в конференцията? Защо двата телефонни разговора с мен бяха счетени за консултация? Аз ли съм единственият възможен източник на имена на чернокожи феминистки? И въпреки че текстът на чернокожата панелистка завърши с важна и силна връзка за любовта между жените, какво ще кажем за междурасовото сътрудничество между феминистки, които не се обичат една друга?
В академичните феминистки среди отговорът на тези въпроси често е „Не знаем кого да попитаме“. Обаче това е същото бягане от отговорност, същото измъкване, което държи изкуството на чернокожите жени извън изложбите за женско изкуство, трудовете на чернокожите жени извън повечето феминистки издания освен редките и специални броеве за „Жените от Третия свят“ и литературата на чернокожите жени извън вашите списъци за четене. Както Ейдриън Рич посочва в една скорошна своя реч относно въпросите, по които феминистките се образоваха изключително много последните 10 години: защо не се образовахте и относно чернокожите жени и различията помежду ни – бели и чернокожи – когато това е ключът към оцеляването на движението ни?
Съвременните жени все още биват принуждавани да се разпъват над празнината на мъжкото невежество и да образоват мъжете за своето съществуване и своите нужди. Това е стар и основен инструмент на всички потисници, чрез който да държат потиснатия зает с грижите на господаря. Сега пък чуваме, че е задача на цветнокожите жени да образоват белите жени – въпреки огромната съпротива от тяхна страна – за нашето съществуване, нашите различия, нашите относителни роли в общото ни оцеляване. Това е отклоняване на енергии и трагично повторение на расистката патриархална мисъл.
Симон дьо Бовоар е казала: „От познанието за искрените състояния на нашия живот трябва да извлечем силата си да продължим и причините, поради които действаме“. Расизмът и хомофобията са истински условия в животите на всички ни тук, в момента. Подканвам всяка една от нас да се протегне навътре в себе си, дълбоко, към онова място на познание, и да докосне онези ужас и ненавист към всяко различие, което може би живее там. Чие лице носят?
След това личното и политическото могат да започнат да озаряват всички наши избори.
Просперо, ти си господарят на илюзията.
Лъжата е твоята отличителна черта.
Казал си ми толкова много лъжи
(лъжи за света, лъжи за мен),
че си успял да ми наложиш
образ за самия мен.
Недоразвит, ти ме дамгосваш: по-нисш,
така си ме принудил да се виждам
Аз ненавиждам този образ! Нещо повече – той е лъжа!
Но сега те познавам, ти стари туморе,
познавам и себе си също.
~ Калибан, из „Буря“ на Еме Сезер [8]
- “I who am bound by my mirror / as well as my bed / see causes in color/ as well as sex,”
- Combahee River Collective
- Kitchen Table—Women of Color Press
- “The Black Unicorn” (New York: Norton, 1978)
- The Cancer Journals
- Zami: A New Spelling of My Name
- Women Identified Women
- Caliban, in Aimè Cesaire’s A Tempest:
Prospero, you are the master of illusion.
Lying is your trademark.
And you have lied so much to me
(Lied about the world, lied about me)
That you have ended by imposing on me
An image of myself.
Underdeveloped, you brand me, inferior,
That s the way you have forced me to see myself
I detest that image! What’s more, it’s a lie!
But now I know you, you old cancer,
And I know myself as well.
