Андреа Гибсън (15.08.1975) е американски поет и ЛГБТ+ активист.
Превод: Неда Вълчева е театрален майстор, продуцент и драг артист.
Редакция: Никола Ненков, поет и активист.
CW: съдържа теми на самонараняване и суицидни мисли
Телото електрично аз възпявам, особено като ми спрат тока
Андреа Гибсън
Това ми е тялото. Имам вени като ветропоказател,
особено податливи на прашни бури и урагани.
Когато се притесня, зъбите ми тракат като варел с дъждовна вода.
Ръждясвам докато говоря
заради бурята, която нося в себе си.
Докторът каза, че някой ден може да не мога да вървя.
В кръвта ми е, като желязо.
Майка ми е желязна.
Държà се в деня, когато спря да може да носи племенницата ми. Каза:
„Коленете са за молитви. Всеки може да извърви по-дълъг път на колене,
отколкото на крак“.
Така бие сърцето ми.
Като твоето, като брадва.
Може да построи дом,
но и да го разруши.
Устата ми е авариен изход.
На думите, които излизат, не им пука, че са голи:
Вътре гори пожар.
Докато ме гори, вдигам ръка до ухото си като раковина, опитвам се да чуя парадa.
Когато бях на седем, мъжът, който свиреше на гайдата, носеше пола.
Беше от Шотландия и аз исках да се преместя там;
исках гръбнакът ми да е гърба на непубликувана книга,
Вярата ми – и първата страница, и последната.
В деня, когато ребрата ми се превърнаха в катерушка за момиче,
което се хващаше на всичко, което имах да кажа,
те казаха, „Не може да я обичаш“.
Опитаха се да ме хванат за гушата и да ме научат, че не съм момче.
Трябваше да се отуча от езика на затвора им,
отказах да си отправям желанията към звездата на гърдите на шерифа
и вместо това започнах да правя пожелания към звездите в небето.
Казах на Слънцето:
– Разкажи ми за Големия взрив.
Слънцето каза:
– Боли да се преродиш.
Нося тази болка на езика си и шепна „Живи и здрави“ при всяка възможност,
за да знае семейното дърво, че не си тръгвам.
Няма нужда да си тръгнеш, за да пристигнеш.
Това научавам бавно.
Понякога, когато се погледна в огледалото,
очите ми приличат на дупките
в обувките на обущаря.
Понякога ръцете ми са заети с грешните задачи,
понякога наричам ръцете си криле.
Главата ми е в облаците
и ще ми отнеме още няколко години да науча
че да летиш не означава да се отблъскваш от земята,
но обезопасителите не винаги са безопасни.
Всеки пистолет има по един.
Целя се да се справям по-добре.
Това ми е тялото.
Изпускателната ми тръба не би могла да мине годишен преглед,
но дробовете ми знаят как да поемат въздух
като горяща карта всеки път, докато се губя
зад завесите на косата ѝ.
Ще ме намериш пред прозореца
да си повтарям пътя до следите от кръв в снега.
Когато си отворих вените,
докторът, който ме заши, ме пита дали си търся внимание.
За протокола: ако някога си правил нещо за внимание,
това стихотворение е внимание.
Наречи го със своето име.
Ще осветява мостовете на града всеки път, когато се спреш да гледаш реката.
Не иска никога да заварва тялото ти да прави нещо освен да обича това, което обича.
Обичай каквото обичаш.
Кажи: Това ми е тялото, то си е само мое.
Това ми е нервната система, искащата ми кръв,
езикът ми, преплетен като кълбо коледни лампички.
Ако ще слагаш звезда на върха на елхата ми, избери звезда, която е паднала.
Избери тази, която е ударила дъното като барабан.
Понеже тези думи са етажите по стълбищата на дробовете ми, където пеят за болките.
И ехото кънти:
„Живи и здрави. Живи и здрави и ти, и свещените ти колене.“
Те са толкова мъдри,
ти преливаш от дъждовна вода,
толкова много има да расте.
Алелуя за ветропоказателните ти вени.
Алелуя за болката, за тягата, за падението и страданието.
Алелуя за състраданието, и тялото, и всяка една клетка във всеки от нас.
Заглавно изображение: Facebook, Andrea Gibson @AndreaGibsonPoetry
