Сутринта на 30 ноември 1999 г., вторник, стотици активисти блокират ключови кръстовища в центъра на Сиатъл. Целта: съпротива срещу годишната Министерска конференция на Световната търговска организация. Само за няколко часа протестните шествия на на студенти, активисти и мигранти от развиващия се свят, членове на анархисткия „черен блок“ и на профсъюзите се събират в многохиляден протест. Полицията посреща протестиращите с лютив спрей, сълзотворен газ и светошумови гранати. Стотици са арестувани, но акцията на протестиращите е изключително успешна.
Останал в историята като Битката за Сиатъл, този епизод не само проваля откриващата церемония и осуетява ново споразумение като резултат от конференциятата. Той извежда борбата срещу неолибералната глобализация на дневен ред и обединява работници, земеделци, екоактивисти, хора от коренните населения и мигранти в така нареченото „събирателно движение“ (convergence movement). В тази колективна форма те оказват решителен отпор срещу последващите опити за дерегулация на трудови и еко права в полза на международни корпорации. Буквалното „събиране“ (convergence) ведно на ежедневните борби на тези групи създава възможност за солидарност между различните множества и поставя стабилна основа за последващо самоорганизиране. Наследството на борбите преди 20 години е все още видимо и днес: по време на най-масовото въстание срещу расисткото полицейско насилие в Америка, сиатълските протестиращи създадоха „Автономна зона Capitol Hill“ като пример за самоорганизирана общност.
Настоящата статия е писана преди почти две десетилетия, за да проследи участието на движенията на на гей мъже, лесбийски, би- и транссексуални хора (в текста наричани ГЛБТ) и да анализира липсата на организирано куиър присъствие в събирателното движение. Днес част от терминологията (включително акронимът ГЛБТ) е стара, но изведените на преден план проблеми са все така належащи.
На фона на продължаващите протести срещу корупцията в България през последните месеци, подобен текст ни се вижда значим, защото той напомня, че често за да бъдат чути в своята борба, маргинализираните групи трябва да заемат активна позиция в рамките на масови движения за социална справедливост. В този контекст именно, в България днес, подкрепяният от ЛевФем антикапиталистически блок ясно излиза с феминистки и куиър лозунги в тясна връзка с исканията на протеста и ги изразява с плакати, знамена на дъгата и организирано ежедневно присъствие. Мейнстрийм ЛГБТИ организациите междувременно отсъстват: както със заявена подкрепа за протестите, така и с усилия за мобилизиране на отчетливо ЛГБТИ присъствие там. Надяваме се тази статия да ни помогне да осмислим защо в Ден 42 от протеста „Да защитим демокрацията“, след поредния публичен акт на дискриминация и омраза, шествие за равнопоставеност напълно заобиколи протестиращите в болезнен символ на разделение.
С превода и публикацията на настоящия текст се надяваме отново да поставим на дневен ред въпросите за обединение на различни социални групи за повече свобода, равенство и справедливост, но и повече солидарност с маргинализираните групи, чието участие в процесите за обществена еманципация е ключово.
Колектив ЛевФем
Радикални куиър хора или куиър радикали?
Куиър активизма и движението за глобална справедливост
Лиз Хайлимън
(превод Йоана Стоянова)
Във: From ACT UP to the WTO: Urban Protest and Community-Building in the Era of Globalization, edited by Benjamin Shepard and Ronald Hayduk, Verso, 2002
2000 година си спечели етикета „годината на протеста“. Началото на новото хилядолетие беше белязано от поредица протести за различни каузи, от N30 до A16 и S26, които обединиха многообразни прогресивни активисти в т. нар. от някои „събирателно движение“. Новото движение, което се появи внезапно в обсега на общественото внимание с битката за Сиатъл през ноември 1999 г., насочи енергията си към Световната търговска организация (СТО) и сродните ѝ финансови институции, които определят основните правила на световната търговия. Обединиха се широка гама прогресивни групи, сред които и широко приветстваният съюз между работници и еколози (Teamsters and Turtles), противници на смъртното наказание, активисти за демократизация, антикапиталисти и анархисти формиращи черния блок, който се конфронтира директно с полицията на протестите, което подтикна кандидатът за президент от Зелената партия Ралф Нейдър да заяви: „В американската история досега не е имало събитие, което да обедини толкова много разнородни групи“.
На този фон звучи странно, че в миналогодишните масови действия липсваше изрично куиър присъствие. Въпреки че участват много гей мъже, лесбийки, бисексуални и трансджендър хора (оттук насетне наричани „ГЛБТ“), повечето участват като отделни лица, които просто са куиър, а не като видимо, организирано присъствие, заявено с флага с цветовете на дъгата. Предвид факта, че едва преди десетилетие куиър активистите породиха нова вълна градски активизъм, си струва да изследваме причините за това отсъствие.
Кратка история на радикалния куиър активизъм
СПИН-коалицията за мобилизация (AIDS Coalition to Unleash Power, или ACT UP) се събира в Ню Йорк през март 1987 г., за да търси решения за нарастващата смъртност в гей общността; скоро след това се появяват клонове в различни градове в САЩ и Европа. Групата възкресява вид радикален активизъм, който не се среща често след 70-те години, и го насища със собствения си куиър стил и светоусещане. „Обединени в гнева си и решени с преки действия да сложат край на кризата със СПИН“, активистите от ACT UP окупират офиси, блокират пътища и демонстрират на международни конференции по темата за ХИВ/СПИН и пред щабовете на държавни бюрокрации. Отначало ACT UP изпълнява две функции като група на анти-СПИН активисти и група за куиър освобождение. Напрежението между тези две роли обаче така и не утихва и скоро довежда до формирането на Куиър нация (Queer Nation, или QN) – нова група, основана конкретно на куиър политика на идентичността. Групата, която открито застава зад куиър хората, организира протести с целуване, действия за спиране на агресията [срещу куиър хора] и протести против държавни служители и институции с хомофобски възгледи. Както се е случвало и преди в доминирани от мъже прогресивни групи, част от жените в ACT UP и QN решават да обърнат внимание на собствените си проблеми и през 1992 г. борбите против сексизма и хомофобията се обединяват под знамето на Лесбийките отмъстителки (Lesbian Avengers).
Още от самото начало в ACT UP се води дебат дали основният фокус на движението е само върху ХИВ/СПИН или върху социалния и икономически контекст на епидемията. ACT UP събира както куиър активисти ветерани, за които активизмът срещу СПИН е начин за свързване на куиър освобождението с по-широка кампания за социална справедливост, така и асимилирани бели гей мъже, чието спокойствие е разбито от смъртоносния вирус и които сега буквално се борят за живота си. Постепенно през 90-те няколко клона на ACT UP започват да се разпадат. В Ню Йорк Групата за лечение и данни на ACT UP се преобразува в Група за действие за лечение (Treatment Action Group, или TAG). През 1990 г. ACT UP/Сан Франциско се разделя на две групи, една от които (ACT UP/Голдън гейт, по-късно преименувана на За преживяване на СПИН (Survive AIDS)) насочва усилията си към кампании за лечение, а другата е решена да работи по по-широк спектър проблеми. Групите, занимаващи се със застъпничество за лечение, губят голяма част от радикалния си заряд, когато членовете им са поканени на масата на същите университетски изследователи, държавни служители и представители на фармацевтични компании, на които някога са крещели от улицата. В края на 90-те повечето клонове на ACT UP са със затихващи функции. ACT UP/Филаделфия е значително изключение, тъй като успешно осъществява преход от тясноспециализирана група, основана на гей идентичност, към всеобхватна организация за социална справедливост с активна роля в събирателното движение. ACT UP/Ню Йорк, макар и доста по-малка от времето на апогея си, остава активна в редица различни каузи, а ветерани от групата оглавяват няколко възникнали впоследствие активистки инициативи. Мъничката ACT UP/Източния залив последователно поддържа широк фокус в областта на социалната справедливост. Към средата на 90-те повечето основополагащи членове на ACT UP/Сан Франциско вече са напуснали групата, а наименованието ѝ е възприето от т. нар. СПИН дисиденти, които смятат, че ХИВ не причинява СПИН и че антиретровирусните лекарства са отрови, които причиняват свързаните със синдрома симптоми. ACT UP/Сан Франциско и други дисидентски клонове, макар и с дълбоки корени в политиката на куиър идентичността, участват в дейности в подкрепа на правата на животните, противопоставят се на екзекуцията на Мумия Абу-Джамал и застават зад други прогресивни каузи, споделени със събирателното движение.
Вливане в мейнстрийма
Възходът и падението на ACT UP и QN се разиграват в контекста на едно променящо се гей движение (Л-то в ГЛБТ става постоянна част от съкращението едва през 80-те; Б-то и Т-то – чак през 90-те). С приемането на ГЛБТ хората в редовото общество движението губи радикалния си заряд и става все по-асимилаторско.
Движението за гей освобождение пост-Стоунуол извежда като принцип „освобождаването на хомосексуалността в хетеросексуалните и хетеросексуалността в хомосексуалните“ – тоест, разработването на новаторски подход към самия начин, по който се концептуализира сексуалната идентичност. Движението за гей освобождение и феминисткото движение от тази епоха предлагат критика на традиционните полови роли, традиционното семейство, брака и задължението за моногамия, като и двете обединяват усилия с прогресивни движения от епохата, включително антивоенните активисти, поддръжниците на свободата на словото и застъпниците за освобождението на „Третия свят“.
Към средата на 70-те обаче гей движението все по-широко възприема модел, основан на граждански права и идентичност. Гей активистът и историк Мартин Дъберман пише в дневника си в началото на 70-те: „Опасявах се, че крайният резултат може да е признаването на гей хората като легитимно малцинство, но малцинство, което е тясно свързано с господстващите в обществото ценности. Не да въведем нов свят, а да утвърдим стария – като добавим няколко заможни, добре образовани бели куиър хора от средната класа“. Куиър радикалите и до днес повтарят тази критика (вж. Shepard 2001).
След избирането на Бил Клинтън за президент през 1992 г. големи ГЛБТ групи с национално покритие като Националната работна група на гей мъже и лесбийки (National Gay and Lesbian Task Force, или NGLTF) и Кампания за правата на човека (Human Rights Campaign, или HRC) засилват борбата си да бъдат приети в мейнстрийма, като се съсредоточават върху брака между хора от един и същи пол, приемането на гей хора в армията, закони против „престъпленията от омраза“ и повишаване на икономическото и политическо влияние на ГЛБТ общността. В Белия дом се настанява Демократическа администрация, която на думи подкрепя исканията на ГЛБТ хората, и много гей мъже и лесбийки сменят отрупаните с нашивки кожени якета и кубинките с вратовръзки и делови обувки.
Паралелно с „опитомяването“ на политическите цели на ГЛБТ движението върви и все по-широка комерсиализация на гей идентичността. Това растящо консуматорство кара движението умишлено да омаловажава радикалните си елементи, за да се представи като по-привлекателен пазар. Том Томсън (2001) отбелязва: „Не е изненадващо, че съвършената взаимосвързаност между корпоративната власт и куиър активизма не позволява развиване на дори умерени критики срещу капитализма и държавната власт в рамките на политическия куиър дискурс“.
На този етап от развитието на ГЛБТ движението си струва да се постави въпросът дали гей мъжете, лесбийките, бисексуалните и трансджендър хората наистина са прогресивна група. Основаните на идентичностна политика движения обединяват хората въз основа на общи техни характеристики и споделен опит от потисничество срещу тях като малцинства. Следователно често се очаква членовете да споделят и определени морални ценности, политически убеждения и културни вкусове. Но с излизането от потиснатата позиция в обществото няма много неща, които да държат заедно една група от иначе разнообразни идентичности. С приемането на ГЛБТ хората в основния поток на обществото мнозина усещат все по-малка нужда или желание да се присъединяват към маргинализирани групи и радикални каузи. На този етап много ГЛБТ хора вече са добре платени професионалисти и нямат интерес да събарят капитализма. Други искат да работят в законодателната власт или да влязат в армията и нямат интерес да свалят правителството. Трети искат моногамен брак и деца и не виждат причина да се противопоставят на традиционните представи за взаимоотношенията и семейството. Макар че прогресивните куиър хора често твърдят, например, че ГЛБТ движението трябва да подкрепя исканията за стабилна система за социално подпомагане, права на наемателите и трудови права, защото много ГЛБТ хора са бедни или от работническата класа, по същата логика може да се твърди, че ГЛБТ движението трябва да застане зад намаляване на данъка върху капиталовите печалби, защото много ГЛБТ хора са заможни. Често чуваме, че „гей консерватор“ е оксиморон. Но според данни от допитвания до избирателите на изборите през ноември 2000 г. приблизително 25 % от ГЛБТ хората са гласували за кандидата на Републиканската партия, Джордж У. Буш; очевидно консервативните гей хора вече не са отцепници, ако изобщо някога са били такива.
Какво е бъдещето на „куиър левицата“?
Днес куиър радикалите са изправени пред дилема. Да се опитаме да насочим мейнстрийм ГЛБТ движението в по-прогресивна посока или да работим с други прогресивни активисти в групи, които не са съсредоточени върху куиър въпроси? Може ли – и трябва ли – едно движение, основано върху гей идентичност, да се разшири и да обхване пълен набор прогресивни каузи? И как може едно движение, организирано около сексуалната идентичност, да прегърне пресичащите се идентичности на гей мъже и лесбийки (и бисексуални хора? и трансджендър хора?), които освен това са жени, цветнокожи, хора с увреждания, младежи или от работническата класа? Прогресивните куиър активисти имат известен успех в опитите си да накарат мейнстрийм ГЛБТ движението да възприеме прогресивни каузи. NGLTF реагира конструктивно на критиките, че не е достатъчно отворена към бисексуални, трансджендър хора, цветнокожи и куиър младежи. Организацията в крайна сметка се обявява против войната в Персийския залив, смъртното наказание и Международния валутен фонд (МВФ). Специалният комитет за открит процес, който включва множество отдавнашни радикални активисти гей мъже и лесбийки, насърчава по-голямото участие на местни организации в планирането на Похода към Вашингтон на прага на хилядолетието през април 2000 г. – събитие, окачествено от Бен Шепърд (2001) като „огромен разрив в самото движение“.
Дори след разпадането на такива институции в левите гей среди като вестника за новини в гей общността Gay Community News през последните години куиър активистите продължават да се занимават с прогресивни въпроси от гледната точка на куиър идентичността. Куиър пост (Queer Watch), малка група, основана през 2000 г., успява да убеди няколко национални ГЛБТ групи да подпишат изявление против смъртното наказание. Работещите ГЛБТ хора продължават да се организират и създават работнически куиър групи като Гордост на работа (Pride at Work). Прогресивни куиър формирования има в няколко големи града в САЩ; сред тях са Куиър бунт (Queer Revolt) в Бостън, Въстание на гей мъжете и лесбийките (Lesbian and Gay Insurrection, или LAGAI) в Сан Франциско, Куиър в ляво (Queer to the Left) в Чикаго, Куиър хора за расова и икономическа справедливост (Queers for Racial and Economic Justice) и нова мрежа, която се е нарекла Фронт за куиър освобождение (Queer Liberation Front) като едноименната група от периода след Стоунуол. Като цяло обаче прогресивната/лявата тенденция в куиър пространството остава слаба и не успява да запали въображението на по-широката ГЛБТ общност.
Едно от най-ярките крила на съвременната радикална куиър среда е трансджендър (транс) движението, което изненада много хора с удивителното темпо и мащаб на разрастването си през 90-те години. Въпреки че в много отношения то е основано на идентичност движение за трансджендър, транссексуални и интерсекс хора, някои активисти (например Коалицията за публично застъпничество за полова идентичност, GenderPAC) подкрепят разширено поле на действие, включващо всички хора, които са обект на основано на социалния пол (джендър) потисничество. Въпреки че джендър движението има своите асимилаторски елементи, активистки групи като Транссексуална заплаха (Transexual Menace) и Транс действие (TransAction) вървят по пътя на ACT UP – чрез преки действия и улични протести привличат вниманието към проблеми като насилие и полицейски произвол срещу хората с различна полова идентичност.
Движението за гей освобождение в периода след Стоунуол поддържа широка програма на сексуално и полово освобождение, която се родее в някои отношения със „сексуалната революция“ от същата епоха и с движението за „свободна любов“ от края на XIX в. Днес обаче в рамките на ГЛБТ движението за граждански права почти не се говори за секс. Отменянето на законите против содомията е с нисък приоритет за ГЛБТ върхушката. През 1997 г. е формирана групата Секс паника! (SexPanic!) с цел противодействие на демонизирането на куиър секса – нападки, които често идват от не само от религиозното дясно и хетеросексуалния обществено-политически елит, но и от асимилаторски настроени гей мъже и лесбийки. Групата обаче така и не успява да мобилизира голяма част от ГЛБТ населението.
През 90-те години все по-организирани и активни са секс работниците – те настояват за реформа на законите, предвиждащи наказания за секс по взаимно съгласие срещу заплащане. В големи и малки градове из страната, благодарение в голяма степен на световната мрежа, изникват социални, групи за взаимопомощ и активистки групи за садомазохизъм/БДСМ. Все по-видими стават групите за множество партньорство по взаимно съгласие – полиамори, радетелите за отговорни немоногамни практики и застъпниците за нетрадиционните връзки. Няма обаче истинско всеобхватно движение за сексуално и полово освобождение, което успешно да обедини елементи като „кожената“ общност, фетишистите, практикуващите полиамория, секс работниците, създателите и потребителите на порнография и застъпниците за правото на сексуално самоопределяне на младежите. Днес етикетът „секс активист“ най-често се използва за хора, които пишат и преподават в областта на сексуалните техники или които създават произведения и представления, свързани със собствения си сексуален опит; малко се говори за това, че е необходимо въпросите на секса и половата идентичност да се обвържат с една по-широка програма за социална справедливост. Много застъпници за сексуални свободи изглежда смятат, че ако са посетили най-новата оргия, значи са изпълнили социалния си дълг.
Какво искаме? Всичко!
В отсъствието на силно прогресивно куиър движение или движение за сексуално и полово освобождение някои куиър радикали предпочитат да вложат силите си в новия събирателен активизъм.
Активисти за множество различни каузи (като някои дори не са знаели за съществуването на други) излизат от мъглата сълзотворен газ в Сиатъл като истинско движение, макар и отказващо да възприеме конкретно име или конкретна програма. Световните финансови институции вероятно са идеалният стимул за обединяването на толкова много различни активисти в едно. Като подкрепят свободната търговия на всяка цена, те грубо погазват национални и местни закони за безопасност на потребителите и опазване на околната среда. Като проповядват свободно движение на капитали и стоки – но не и на работници и потребители, – те насърчават корпорациите да преместят производството си в най-бедните страни, създавайки по този начин надбягване към дъното, което потапя работниците в развиващия се свят в бедност, като същевременно подбива труда в развитите страни. С политиките си за структурни реформи те налагат съкращения на средства в здравеопазването, образованието и други социални услуги. Те са недемократични в самото си функциониране – решенията се вземат от малък елит, а не от най-пряко засегнатите хора. Под знамето на „неолиберализма“ пропастта между имащите и нямащите е по-голяма, а властта и богатството се съсредоточават във все по-малко ръце.
Новото надигане на активизма отприщи порой от текстове, но тук ще споменем няколко важни разработки за новото движение. събирателното движение се гордее със своя местен, активистки произход, структурата си без ръководство и гъвкавата си тактика. Подобно на радикалния куиър активизъм от 90-те събирателното движение свободно заимства различни анархистки и феминистки принципи, които отхвърлят йерархията и ценят високо широкото участие и консенсусното вземане на решения. Членовете му настояват за съвместимост на средствата и целите. Синди Мистийн от Института за социална екология го описва така: „Ние не отлагаме доброто общество за някакво далечно бъдеще, а се опитваме да разчистим място за него тук и сега“. Събирателното движение черпи силата си от обединените усилия на множество автономни лица и групи на единомишленици, които работят без централизирана платформа и ръководство – което може да бъде голямо предимство, тъй като властите не могат да обезглавят движение, което няма „глава“. Подобно на радикалните куиър активисти – и подобно на сапатистите, които според мнозина са дали началото на борбата против неолиберализма пет години преди Сиатъл, събирателното движение умело борави със средствата за комуникация и използва ефектни изображения и високотехнологични средства за разпространяване на посланието си извън контрола на големите, корпоративни медии. „Както никога на политически протест – казва ветеранът активист Стархок (1999), – когато викахме „Целият свят гледа!“, това беше самата истина“. Освен имейли и световната мрежа, за да планират и координират всяка част от работата си, активистите на Събирателното движение използват и интернет за провеждане на „киберакции“ като стратегическо изпращане на имейли до световни корпорации и държавни служители – най-новата версия на стратегическите акции по телефон или факс, разработени и използвани от ACT UP.
[През ХХХХ година, бел. ред.] още е много рано да се предвиди съдбата на събирателното движение. Александър Кокбърн отбелязва: „Веднъж в рамките на едно поколение можеш да стреснеш управляващата класа. След това двайсет години плащаш за това“ (Cockburn et al. 2000). Движението вече се сблъска с ниво на репресия, което е необичайно на такъв ранен етап – все по-голяма мобилизация на полицията, засилено следене и подривна дейност и все по-тежки присъди. За да успее едно наистина антиавторитарно движение, то не може да разчита на физическа сила за събаряне на „системата“ или за гарантиране на лоялност сред хората. Събирателното движение напипа жилка на всеобща неприязън към растящото корпоративно господство. Сега трябва да намери начини да обясни глобалните борби и да покаже, че те имат отношение към живота на хората и, което може би е най-важното, трябва по-добре да дефинира за какво, а не само срещу какво се бори.
Къде беше дъгата в Сиатъл?
Въпреки че куиър присъствието на миналогодишните действия на събирателното движение изглеждаше минимално, влиянието на куиър и анти-СПИН активистите е по-голямо, отколкото личи по броя им. Със своето куиър светоусещане и дълбочинно разбиране на медиите куиър активистите привличат повече внимание, отколкото малкият им брой им предполага, и влиянието на радикалните куиър групи личи и в много не-куиър активистки организации. На протеста против СТО в Сиатъл малката група Лесбийки отмъстителки, голи до кръста под студения дъжд, беше сред най-запомнящите се гледки.
Много от най-активните куиър участници в събирателното движение са ветерани от ACT UP, QN и сродните им групи. Като цяло тези активисти имат опит с активизъм за социална справедливост, преди да дойдат в куиър и анти-СПИН движенията; куиър присъствието в рамките на събирателното движение не включва огромен дял ХИВ-позитивни активисти. Показателен за огромното им влияние е фактът, че куиър и анти-СПИН активистите са сред най-видимите и активни координатори на действия (макар че никой не смее да ги нарече „лидери“). Нещо повече, на протеста на Националната конвенция на Републиканската партия във Филаделфия миналото лято трима членове на ACT UP/Филаделфия бяха арестувани като „подстрекатели“ и задържани при безпрецедентни гаранции в размер до 1 млн. долара. Това тясно взаимодействие между анти-СПИН активизма и съпротивата против глобалното корпоративно господство се вижда най-ясно в борбата за осигуряване на достъпни лекарства срещу СПИН за бедните страни. Мултинационалните фармацевтични компании използват патентното право и законите за интелектуална собственост на СТО и на отделни държави, за да възпрепятстват местното производство или внос на евтини генерични лекарства против ХИВ в развиващи се страни като Южна Африка и Бразилия. Едва ли може да има по-добър пример за това как корпорациите поставят печалбите преди хората. Активисти от ACT UP/Филаделфия, ACT UP/Ню Йорк и Коалицията за действие за лечение на Южна Африка – заедно с групи, чийто основен фокус не е СПИН, като Лекари без граници (Médecins sans Frontières) и Потребителския проект за технологии на [Ралф] Нейдър – се обединяват в коалицията Проект за глобален достъп в здравеопазването (Health Global Access Project, или Health GAP), която повежда активистки действия в подкрепа на достъпа до лекарства. Такива усилия вече доведоха до по-ниски цени на лекарствата, силно критично отразяване на фармацевтичните компании в медиите и съгласие от страна на една компания да разреши генерично производство на нейните лекарства против СПИН.
Пречки пред приобщаването на куиър хората
Предвид силното нежелание на мейнстрийм ГЛБТ движението да се занимава с прогресивни проблеми извън политиката на гей идентичността, естествено е да се запитаме защо няма повече активни куиър радикали в събирателното движение. Дали е по-логично да обединим сили с прогресивното движение, обхващащо множество каузи, отколкото да се опитваме да повлияем на ГЛБТ движението? Дали няма да успеем по-скоро да убедим събирателното движение да прегърне сексуалното и половото освобождение, отколкото ГЛБТ движението да прегърне прогресивни каузи извън куиър проблематиката? Кои са най-добрите ни съюзници – консервативните и мейнстрийм ГЛБТ хора или прогресивните и радикални хетеросексуални хора?
Липсата на видимо и организирано куиър присъствие в събирателното движение е „параграф 22“ като описания от Елизабет Мартинес в анализа ѝ на отсъствието на цветнокожи. Куиър хората не горят от желание да участват в движението, защото то не приобщава достатъчно куиър хора, а движението от своя страна не приобщава достатъчно куиър хора, защото те не горят от желание да участват. Не се говори много за факта, че някои от най-откроилите се членове на движението са куиър или анти-СПИН активисти. Повод за радост ли е, че присъствието на заявени куиър хора се смята за нещо обикновено, или е знак за нежелание да се признае ролята на куиър хората в движението?
Като цяло събирателното движение е доста приветливо към куиър хората. Повечето не-куиър прогресивни хора слагат хомофобията в списъка си с проблеми за решаване. Куиър въпросите обаче – и в по-общ план, въпросите на сексуалността и половата идентичност – не са голям приоритет за мнозинството не-куиър активисти. Това отчасти се дължи на враждебност – особено сред по-възрастни бели мъже с леви убеждения – към социално организиране въз основа на идентичности; описани са от Дъберман (1999) като „банда кисели, възмутени, хетеросексуални левичари“, които „оплакват изместването на класовата борба (и собствената им позиция на лидери в тази борба) в полза на дребнавите илачи на „въображаемата“ политика на идентичността“. Някои хора в ляво твърдят, че фокусът върху идентичността отклонява вниманието от класовите и икономическите проблеми, които според тях са първостепенни. Някои още таят убеждението, че расизмът, сексизмът и хетеросексизмът са издънки на капитализма и че трябва първо да премахнем капитализма, за да освободим цветнокожите, жените и куиър хората. В действителност тези -изми са по-стари от капитализма и съществуват в рамките на множество различни икономически и политически системи; и други обществени фактори (като религията) са изиграли не по-малка роля за поддържането на расизма, сексизма и хомофобията. Няма основателни причини да допускаме, че тези -изми няма да продължат да съществуват и в едно посткапиталистическо, постдържавническо общество, освен ако не им се противопоставим и не ги изкореним напълно.
Куиър хората обаче са изправени пред допълнителни трудности, които отиват отвъд тези на другите идентичностни групи. Прогресивното мислене е напреднало по отношение на расизма и сексизма и повечето хора днес са съгласни, че проблемите на цветнокожите и жените са неразделна част от по-големия проект за постигане на социална справедливост. Събирателното движение е съставено от около 50 % жени, възприело е феминистки принципи и признава, че глобалното корпоративно господство засяга жените по света в несъразмерна степен. Въпреки че участието на цветнокожи хора в движението все още не отговаря на техния дял от населението, расизмът и свързаните с него проблеми са широко признати, както и фактът, че цветнокожите са най-тежко засегнати от корпоративната експлоатация и унищожаването на околната среда. Когато обаче стане въпрос за куиър хората, проблемите на секса, сексуалността, желанието и пола са смятани от членовете на това движение за повърхностни, лукс за привилегированите или загуба на време. Те ги смятат за частни, а не обществени въпроси, и ги свързват със сферата на развлеченията и свободното време, а не с тази на труда. Обикновено белите хора могат да се борят против расизма и мъжете против сексизма, без собствената им идентичност да се поставя под въпрос; но хетеросексуалните (особено мъжете), които се борят за куиър освобождение, трябва да поемат риска те самите да бъдат смятани за куиър – риск, който си остава сериозна заплаха в очите на много радикални мъже. Към това можем да добавим и широко разпространената в американското общество еротофобия, според която въпросите около секса се смятат за „нелицеприятни“, а хората, които ги повдигат – за някак съмнителни.
Въпреки това част от традиционното социалистическо ляво постигна значителен напредък в приобщаването на куиър хора и куиър проблеми. В края на 80-те и началото на 90-те фракционните социалистически и комунистически групи бяха общо взето принудени да търсят съюзяване с радикални куиър хора, които по това време бяха най-разпознаваемото лице на войнствения градски активизъм. В началото може би е било опортюнизъм, но в някои случаи това съюзяване прераства в истински съюзи, след като социалистическите активисти работят заедно с куиър хора и започват да преосмислят старомодните си представи за хомосексуалността и други нестандартни форми на сексуална и полова идентичност като симптоми на „буржоазен упадък“. Разни групи като Американските демократически социалисти (Democratic Socialists of America, DSA) вече имат куиър комитети, а Работническата световна партия (Workers World Party) днес открито поддържа ГЛБ и особено трансджендър каузи и е спонсор на Знамена на дъгата за Мумия (Rainbow Flags for Mumia) чрез международния си център за действие. Но макар и някои традиционни леви групи да са приели ГЛБТ като маргинализирана идентичност, други продължават да странят от борбите за куиър освобождение, особено онези, които са изрично свързани със секса. А няколко продължават да се противопоставят на куиър идентичността и връзките между хора от един и същи пол (особено между мъже) – сред тях са Революционната комунистическа партия, в чиято програма е записано: „…навсякъде в обществото ще се провеждат образователни дейности относно идеологията на хомосексуалността и нейните материални корени в експлоатирането на обществото и ще се води борба за отстраняването ѝ и за поправянето на хомосексуалните“.
Някои така наречени революционни групи от Третия свят също са възприели ново отношение към куиър хората – подчертана преориентация в сравнение с по-ранни движения в Китай, Куба и другаде. Например сапатистите последователно свързват каузата си с борбите на всички маргинализирани хора. В отговор на предположения, че е хомосексуален, Субкоманданте Маркос (1994) заявява: „Маркос е гей в Сан Франциско, черен в Южна Африка, азиатец в Европа, чикано в Сан Исидро, анархист в Испания, палестинец в Израел, коренен жител от маите на улиците на Сан Кристобал… жена сама в метрото в 10 часа… нелегален редактор, безработен работник… студент антиконформист, дисидент срещу неолиберализма… и, разбира се, сапатист в планините на югоизточно Мексико“. По същия начин, някога враждебната към гей каузите организация Африкански национален конгрес в Южна Африка отбелязва края на апартейда през 1994 г., като в първата национална конституция при тяхното управление изрично е забранена дискриминацията въз основа на сексуална ориентация.
Куиър сближаване
Възрастовото и полово многообразие на събирателното движение, както и значителният му анархистки/антиавторитарен елемент, спомагат за култивиране на про-куиър атмосфера. Анархизмът – заедно с феминизма – открай време се стреми към разбиване на изкуствените бариери между общественото и частното пространство. Анархистката традиция държи на забавленията не по-малко, отколкото на работата – да си спомним лозунга „Ако не мога да танцувам, не искам да участвам във вашата революция“. Тази традиция цени не само социалната справедливост, но и личната свобода. Освен това по-младите активисти – независимо дали са хомосексуални, бисексуални, хетеросексуални или изобщо не приемат никакви етикети – са израснали в по-отворена към куиър хората култура и широко приемат по-неустановени концептуализации на сексуалността и пола; малцина държат на конкретизирането на базираните на идентичност категории, за разлика от по-възрастните от тях. Липсата на куиър участие в събирателното движение не може да се обясни единствено със старомодните хетеросексуални активисти. Много куиър хора – особено онези, които са работили с хетеросексуални леви хомофоби – нямат доверие на (и дори не харесват) хетеросексуалните хора и им е по-комфортно да извършват организационна дейност в куиър гетото. Радикалните куиър хора трябва да се борят против хетеросексизма в рамките на събирателното движение, като не се крият и преодоляват порива да отлагат решаването на нашите проблеми като сексуални и полови малцинства. Освен това трябва да насърчаваме развиващото се движение да отказва съюзи с горди хомофоби и да настояваме да не ни крият в килера в заблуден опит да направят движението по-удобно за членове на профсъюзи, цветнокожи комунисти и други, смятани за по-малко толерантни към куиър хората.
Хетеросексуалните прогресивни хора могат да бъдат най-добрите съюзници на радикалните куиър хора в областите, в които мейнстрийм ГЛБТ елитът не смее да пристъпи. Хетеросексуалните анархисти и някои социалисти имат многогодишна традиция на критики към брака, моногамията, традиционното семейство и възприетите представи за отглеждане на деца. Не-куиър групи като Американския съюз за граждански свободи (American Civil Liberties Union, или ACLU) са заемали най-принципните позиции във връзка със свободата на сексуално изразяване, докато мейнстрийм ГЛБТ движението все по-широко приема цензурата като тактика. Начело на борбите срещу смъртното наказание, полицейския произвол и несправедливата затворническа система застават не-гей групи като „Амнести интернешънъл“ и квакерите, докато ГЛБТ елитът лобира за закони против „престъпления от омраза“. С по-голямата видимост на ГЛБТ „лидери“ в общественото пространство някои хетеросексуални прогресивни хора смятат, че тези „лидери“ говорят от името на всички куиър хора. Те се опасяват, че ако се противопоставят на позиции, отстоявани от ГЛБТ елита, това ще се приеме за хомофобия; куиър радикалите трябва ясно да заявят, че това не е така.
Въпреки че базираната на идентичности политика е постигнала много за повишаване на осведомеността на прогресивното движение (и обществото като цяло) относно проблемите и опасенията на маргинализираните групи, за да излезем с всеобхватна прогресивна програма за социална справедливост, е необходимо да излезем отвъд нейната визия. В един идеален свят необходимостта от активизъм въз основа на раса, пол или сексуална ориентация може да остане в миналото, но очевидно движението все още не е достигнало този етап.
И радикалните куиър хора, и хетеросексуалните трябва да разберат, че ГЛБТ хората нямат – и не трябва да имат – монопол върху въпросите на сексуалността, желанието и пола. Както отбелязва Дъберман (1999), куиър движението е произвело философски корпус относно „…историчността и изменчивостта на сексуалното желание, перформативното естество на социалния пол и сложната многообразност на привличанията, фантазиите, поривите и наративите, залегнали у всички ни… Да разберем как и защо се конструират сексуалните и половите идентичности в обществото означава да произведем нов начин на говорене за политиката, за това как се установяват властовите отношения и за ролята на държавата в налагането и контролирането на този набор отношения в името на интересите на привилегированите“. Както расовите проблеми трябва да бъдат предмет на обсъждане и решения сред белите хора и проблемите на пола – сред мъжете, така и проблемите на сексуалността и желанието трябва да представляват интерес за хетеросексуалните хора – не като начин господстващата група да „помогне“ на маргинализираните, а защото социалните неравенства и стереотипи влияят отрицателно на всички ни.
Радикалните куиър хора успяха да впрегнат еротичната/сексуална енергия в съживяването на активизма си по уникален начин; всъщност това е част от значението на „куиър светоусещане“. Благодарение на тази енергия радикалният куиър активизъм е вълнуващ и завладяващ, тя мотивира и задържа активистите. На този етап въвеждането на еротичен компонент в не-куиър активизма има по-скоро потиснически ефект за много жени и изважда наяве най-неприятните състезателни мачо наклонности у някои мъже, но може би в бъдеще хората от всички полове и сексуални ориентации ще могат да мобилизират тази жизнеутвърждаваща сила срещу силите на смъртта, с които се сблъскваме в борбите си за справедливост. И накрая, никога не бива да забравяме, че в световен план повечето хора не могат открито да водят куиър живот, нито да опитват алтернативни полови роли или различни взаимоотношения и семейни структури заради тежки материални условия. Борбата против глобалното корпоративно господство пряко подпомага куиър борбата, защото сексуалното, икономическото и социалното освобождение трябва да вървят ръка за ръка.
Заглавно изображение: Courtesy of the Seattle Municipal Archives, i. 175649
