Настоящият текст е част от серия публикации и уебинари на тема социално възпроизводство, (женски) труд и миграция в Източна и Централна Европа и отвъд. Видеото от първия уебинар в серията можете да видите тук. Серията цели да засили обществената чувствителност около борби в областта на трудовите, репродуктивни и миграционни права, както и положението на жените в обществото, особено с оглед на настоящата пандемия от ковид-19. Публикациите и уебинарите са координирани съвместно между българския феминистки колектив ЛевФем и платформата Транснационална Социална Стачка (Transnational Social Strike), а инициативата се случва с подкрепата на Фондация „Фридрих Еберт“ България. Много от участниците в серията са част от нововъзникналата мрежа EAST (Essential Autonomous Struggles Transnational), обединяваща активистки и работнички в Източна и Централна Европа. За повече информация за мрежата, пишете на essentialstruggles [at] gmail.com. Препубликуването на материали от серията е позволено с изрично позоваване на оригиналния източник.
Автор: Енико Винце
Какво е социално възпроизводство?
Социалистическият феминистки подход към социалното възпроизводство (2) изисква да разпознаем факта, че възпроизводството (било то материално или символично) на трудовата сила е основно условие за капиталистическото производство. Най-вече, такъв тип подход подчертава начина, по който капитализмът функционира в пресечеността на половото господство (патриархат), расиализираното потисничество (расизъм) и класовата експлоатация (капитализъм). Възпроизводителният труд (включително неплатен домашен труд и грижовен труд за деца и възрастни, който под патриархалния режим е роля, която жените изпълняват), ниско-платеният труд на расовизираните социални категории, както и резервната армия от обеднели работници са все производителни сили за натрупването на капитал и възпроизводителни фактори на самия капитализъм.
Тази възпроизводителна динамика на капитализма не се случва само на национално-държавно ниво, но и в световен мащаб.
Както отбелязва Саския Сасен: Упадъкът на промишлеността, растежа на сектора на услугите, разпространението на временните, почасовите и другите „казуализирани“ форми на труд, както и необичайните процеси на производство като например шивашките цехове за конфекция с покъртителни условия на труд и мизерно заплащане или индустриализирането на домакинската работа в развитите страни, доведоха до увеличаване на нископлатените работни места и нуждата от имигранти от работническата класа, които да ги запълнят. (3) От перспективата на държавите, стоящи в полу-периферията на Централна, Източна и Южна Европа е нужно да добавим към тази картинка на възпроизводство на глобален капитализъм следните неща: от една страна икономическият колапс на бившите социалистически държави освободи голям брой работници, които емигрираха – много от тях в ролята на сезонни и циклични мигранти, които не са в постоянна тежест на публичните услуги на държавите, приемащи мигранти от друга страна интернационализирането на производството и износът на работни места в ИТ сектора и сектора на услугите от страна на развитите държави към тези в полу-перифериите, където работната ръка е по-евтина, възпроизвежда социална поляризация между Запада и Останалите, а из вторите – между професионалистите с висок доход и ниско-платените работници.
Жилищният въпрос като терен на социално възпроизводство
Възпроизводството на трудовата сила обикновено се случва в дома. Цялостно в патриархалния капитализъм експлоатираният на работното място труд се възпроизвежда отново вкъщи заради неплатената работа, която жените вършат там. От политически икономическа гледна точка, под капитализма жилищата са територия на натрупване на капитал: не са просто стока, която става все по-скъпа в общество, чиито политики облагодетелстват най-вече маркетизацията и търсенето на печалба дори в дома, но също така и функционират като актив, от който може да се извлече печалба. И от двете гледни точки следва, че жилищният въпрос играе ключова роля във възпроизводството на капитализма.
Като изключим сравнително краткия „Златен период“ на капитализма (периода между края на Втората Световна Война и 70-те години), той оставя всички жилищни въпроси на пазара и съответно на личната сфера на индивида. Капитализмът насърчава жилищен ред, основан на убеждението, че набавянето на жилище от пазара е индивидуална отговорност, а държавата не е длъжна да предоставя домове на хората и техните семейства или пък да им осигури такива като социо-икономическо право.
Като част от системния контрол върху работната сила, чиито нужди биват подчинени на печалбата, патриархалният расистки капитализъм се опитва да скрие факта, че социалното възпроизводство е политическо. Казано иначе, той се преструва, че всички отношения и практики, чрез които социалното възпроизводство се случва са „естествена“ част от домашната/личната среда и че на всички нужди на индивида трябва да бъде отговорено чрез индивидуални усилия.
Аргументът срещу намесата на държавата в директното жилищно производство, за да бъдат задоволени нуждите на хората даже използва идеята, че чрез подобни действия държавата би се намесила в личният живот на хората – нещо, което не би трябвало да подлежи на държавен контрол. Цялостно тази идеология бива използвана, за да прикрие факта, че жилищата са съществено поле за натрупване на капитал и че отдръпването на държавата от ролята ѝ в осигуряването на жилища работи в интерес на жилищните печалби и предприемачите на недвижими имоти.
Какво разкрива пандемията за жилищната криза в Румъния?
Скорошната пандемия разобличи серия от жилищни несправедливости и лишения в Румъния, които не бяха създадени от Ковид-19, а от ориентирания към печалба жилищен режим, който все повече се превръща в доминиращ през последните три десетилетия. Все пак този феномен беше много по-очевидно проявлен заради продължителната епидемия, карантината и икономическата криза.
Дълготрайн занемаряване на публичните услуги беше най-ясно изразено при дефицитите в здравеопазването. Например липсата на адекватен брой държавни болнични легла, достъпът до безплатни лекарства, недостигът на квалифициран персонал.(4) Също така и високите цени на частните здравни услуги, които много хора не могат да си позволят, както и отказът на частните отделения да предоставят своята помощ безплатно по време на ситуация на спешна и извънредна заплаха за човешките животи. Когато говорим за вируси, болести и смърт е важно да имаме предвид социалните и икономическите условия, които влияят на човешкото здраве или липсата на такова. Тези условия създават огромни неравенства между различни икономически групи спрямо средната им продължителност на живот. Има неравенства в продължителността на живот на хората, пряко свързани с качеството им на живот или способността на телата им да се защитават срещу болести – сама по себе си зависеща от условията на дома и работното им място, както и от храната им. През 2018, средната продължителност на живот в Румъния е 75.3 години, докато средната за ЕС е 81 години и е още по-висока в Швейцария (83.8 години), Испания (83.5 години), Италия (83.4 години), Швеция (82.6 години) и други. (5)
Също така, друг важен факт беше осъзнат по време на пандемията: хората, които живеят в непригодни домашни условия нямат възможност да спазват правилата за хигиена или тези за физическа дистанция за да се предпазят от заразяване. Тези проявления на жилищната криза достигнаха до още по-критично ниво за онези, които живеят в претъпкани домове и жилища или цели квартали в които липсва достъп до услуги като течаща вода; онези, които са изправени пред несигурности заради неформални/нетрадиционни видове жилища; онези, които остават без покрив над главата си; онези, които са в риск да бъдат изхвърлени от домовете си заради спад в доходите им, предназначени за наеми и сметки и др. Всички тези реалности са също вкоренени и в липсата на развитие на фонда на обществени жилища, който представлява по-малко от 2% от общата жилищна наличност на Румъния.
Шокът, който не само хората, но и държавните институции и органи изпитаха, когато бяха поставени пред непозната пандемия, трябваше да подейства на всички ни като знак за това, че дори преди извънредното положение животът на мнозина не е бил нормален. Поради това можеше мерките, предприети като реакция към пандемията да не се изчерпват с връщане към пред-пандемичното „нормално“, а да представляват някакъв вид намеси, които да разрешат гореспоменатите проявленията на жилищната криза.
Как да си представим други възможни светове в контекста на пандемията?
В днешно време, оптимистичният сценарий за настоящата здравна и икономическа криза, според който в този критичен момент, особено в ключови икономически области, работниците ще се преборят с работодателите за интересите си чрез синдикати сякаш рухва. Все пак беше и все още е добра идея да се преговаря за увеличение на заплатите и защита на труда като условие, което компаниите, получаващи държавни помощи или данъчни облекчения, да трябва да предоставят.
Ние, активистите за жилищна справедливост, бихме искали да включим и жилищни мерки в такива потенциални нови сделки: увеличаване на броя на социалните жилища, за да бъдат предоставени спешни домове на бездомните хора и онези, живеещи в непригодни за живот и претъпкани постройки; забрана на изселване от страна на хазяйните; подкрепа за семействата, които нямат средства за обществените услуги и осигуряване на достъп до вода, електричество, газ или друг вид отопление; и, цялостно, въвеждане на междинни и дълготрайни правителствени програми за изграждане на държавни жилища, за да може държавата да отговори на нуждите от подслон в различни региони.
Текущата криза показва, че трудът е основна движеща сила на всяка икономическа дейност и без труд икономиката не може да бъде спасена (дори в този период на финансиализиран капитализъм). Румънската работна сила е една от най-експлоатираните в ЕС заради ниските заплати и монополът на частния сектор в сферата на недвижимото имущество, който диктува цените в областта. Допълнително, несигурностите около разрешаването на здравната криза и икономическата рецесия трябва да помогнат на всички ни да разпознаем факта, че „нормалността“, която Ковид-19 прекъсна не е нормална. Защото не е нормално половината от работниците да работят на минимална заплата, която сама по себе си е около половината от цената на приличен минимален месечен бюджет. Защото не е нормално, че толкова много хора живеят в претъпкани пространства или лоши условия, или пък че изобщо нямат покрив над главите си, или че са в риск да бъдат изритани от жилището си, защото не могат да си позволят да си платят наема, или кредита, или сметките заради ниските си доходи. Не е нормално държавното здравеопазване да е неспособно да се погрижи за нуждите на обеднялото заради икономическа експлоатация население дори в мирни времена, да не говорим в периодите на шока, причинен от пандемията.
Според Манифеста за жилищна справедливост, публикуван през март 2020 от Блока за право на жилище в Европа: „Спешните социални мерки са изключително нужни днес, но не са достатъчни, за да гарантират изход от епидемиологичната и икономическа криза. Не са достатъчни, за да намалят огромните последствия от подобни бъдещи кризи, които, както знаем, са неизбежни под капитализма. Тази криза не трябва да бъде „разрешена“ както предишни такива – в полза на капитала. Жизнено важно е да осъдим и да оставим зад нас структурните приспособителни програми, които насърчават още приватизация и остеритет като единственото решение, което някак си ще помогне за всички проблеми.
Тези програми бяха наложени през последните няколко десетилетия от големите международни организации като например Световната банка и Международния валутен фонд. Тези програми навсякъде и винаги се превръщат в мерки срещу публичния сектор и срещу бедните хора, в още по-малко финансиране на публичните здравеопазване, образование и жилища, както и в подчинение на всяко развитие на икономическите и социални области на основната логика на капитализма: тази за бързите печалби. Блокът за жилищния въпрос заявява, че за да оставим кризата зад себе си и за да въведем справедлив социален и икономически ред, който да служи на интересите на хората, е важно държавата да инвестира в публичните услуги, особено в държавни жилища. Дойде време богатите да платят за всичко, което са откраднали чрез експлоатацията на работната сила, инвестициите в недвижима собственост и кражбата на правителствените ресурси за сметка на всички останали. Има нужда от радикални мерки, за да сме сигурни, че икономическият пост-кризисен ред ще бъде ред на равенство и социална справедливост. Време е привилегированите в тази система, които са натрупали достатъчно приходи и огромно богатство през последните десетилетия, да платят дължимото. Те трябва значително да допринесат към разходите по програмите, нужни за това здравното и икономическото състояние на всички да се подобри веднъж завинаги. Време е да сложим край на режима, в който предприемачите на недвижима собственост, огромните наемодателни компании и частните компании, които доставят публични услуги правят гигантски печалби на гърба на онези, които едва преживяват месец за месец!“(6)
Имайки предвид колко ограничени бяха правителствените социални, трудови и жилищни мерки по време на извънредното положение, въпреки че тези необикновени обстоятелства дадоха възможност за предоставяне на по-адекватна подкрепа за бездомните хора, хората, които са в риск да бъдат изхвърлени на улицата, хората, които не могат да плащат огромни наеми, хората, които работят за минималната заплата или дори по-малко, Блока за жилищния въпрос изпрати меморандум до президентството, парламента, правителството и 3 министерства. Озаглавен „Настоящата епидемиологична криза е и социална и икономическа криза. Максимална спешност: прилична минимална заплата и адекватни социални жилища за най-засегнатите“(7), меморандумът беше подписан от 53 организации и над 100 човека, участници в граждански организации и/или социален активизъм. Някои от исканията на меморандума бяха следните: „Да бъдат покрити публичните услуги, социалните помощи и допълнителните добавки по време на извънредното положение за най-уязвимите хора. Увеличаване на гарантирания минимален доход и дефиниране на нов, достоен минимален доход, който да предостави на всички хора необходимите финансови ресурси, за да покрият минималните си разходи за адекватен живот. Увеличение на броя на социалните жилища чрез редица действия (строителство, преустройство, експроприация и др.), за да бъде отговорено на местните нужди. Приемане на модела „на първо място жилище“ при разпределяне на социални жилища и подкрепа за бенефициентите чрез включен пакет от социални и здравни осигуровки за колкото време е нужно.“
Настоящата криза изисква да свържем отново няколко теми и да създадем широко социално движение.(8) Изисква също да преосмислим как би могло да бъде построено общество на основата на равенство и социална справедливост за всички. Нужно е да създадем връзка между всички анти-расистки, анти-националистически и феминистки движения, които се присъединяват към други международни движения, за едно общество без експлоатация, общество освободено от господството на печалбата. Станахме свидетели на това как милитаризацията и засиленото наблюдение влязоха в ролята на инструменти, които румънското правителство използва по време на извънредното положение под претекста, че така се бори с вируса. Това насочва вниманието ни към възможността държавата, в стремежа си да укрепи своята сила, да не прави това с цел да сложи край на неравенствата и несправедливостите като засилва мерките, обикновено взимани от социалната държава, а по-скоро да е склонна да се превърне в полицейска държава, такава която предпочита мерките на остеритет. Всичко това, за да може допълнително да подкрепи властващата капиталистическа класа по стари и/или нови начини. Изправени пред този съюз, ние трябва не само да си представим други възможни светове, но и да построим наново политическата си субективност.
Последно, но не по важност, ЛевФем и ТСС ни попитаха как да свържем нашата борба с другите борби в региона в една силна транснационална инициатива? Искам тук да споделя идея, която би могла да допълни инициативата на имигрантите/транснационалните работници по организирането в държавите, в които са емигрирали и при все, че нито тези държави нито родните им такива не поемат отговорност за тяхното работно място или жилищни права. За да може обединено да реагираме срещу трудовата експлоатация, свързана със свободното придвижване на капитал през националните граници, с други думи да организираме транснационална стачка срещу мултинационалните корпорации, функциониращи в няколко държави, би могло да бъде предизвикателство, за което да мислим в настоящите условия.
(1) Професор в румънския университет Babeș-Bolyai в Клуж-Напока и активист за жилищна справедливост в местното движение Căși sociale ACUM!/Социални жилища СЕГА! и националната мрежа на няколко активисти групи из Румъния Bloc for Housing/Блок за жилищния въпрос. Текстът е вдъхновен от участието ѝ в уебинара, организиран на 28 юни, 2020 от ЛевФем и TSS под надслова: Реакции към Ковид19 и (пост)пандемията: социално възпроизводство, мигранти и жени в Централна/Източна Европа и отвъд.
(2) Погледнете:
Susan Ferguson: Social Reproduction: What’s the big idea?, https://www.plutobooks.com/blog/social-reproduction-theory-ferguson
Tithi Bhattacharya (ed): Social Reproduction Theory: Remapping Class, Recentering Opression, Pluto Press, 2017
(3) Saskia Sassen: The mobility of labor and capital: a study in international investment and labor flow, New York: Cambridge University Press, 1988
(4) Информационната онлайн база на Националния статистически институт показва спад от над 40,000 болнични легла между 1990 г. и 2000 г.; от почти 30,000 легла между 2000 г. и влизането на Румъния в ЕС; и от още почти 8000 между 2007 и 2010. През 2011, президентът Траян Бъсеску стартира програма, с която да създаде „високо продуктивна държава“, а неговият партиен колега, министър-прецедателят Емил Бок, „направи работата по-гъвкава“. Заради желанието си да допринесат към налаганата безкрайна приватизация в още много сектори като условие да получат още заеми от МВФ и Световната банка, те започнаха да орязват болничните легла, защото „има прекалено много болници с прекалено много легла и прекалено много болнична активност“. Те започнаха да работят по това още по-назад във времето: между 2009 и 2011 изчезнаха почти 12,600 болнични легла в Румъния. След 2012 броят на държавните болнични легла се покачва и спада и през 2018 техният общ брой беше 125,034. Разбира се това е общият брой за страната и не показва огромните неравенства спрямо това в различните местности и региони. Трябва да отбележим, че сега, през 2020, румънското правителство оряза финансирането за здравеопазване и повиши финансирането, отпуснато за Министерството на вътрешните работи с над 13.16% спрямо 2019. Бюджетът на Министерството на отбраната също се повиши с 16.1%.
(5) Проверете информация в Евростат
(8)Блокът за жилищния въпрос (с всичките му членски групи: Social Housing NOW!/ Социални жилища СЕГА!, The Common Front for the Right to Housing/Общ фронт за жилищни права, The Right to the City/Правото на град, ERomnja, RomaJust), заедно с няколко други активистки инициативи в Румъния (сред тях Romania – Land of Cheap Labor/Румъния – страната на евтиния труд; Urzica; Justice. Respect. Equality. Protection. Transparency/ Справедливост. Уважение. Равенство. Защита. Прозрачност; Mahala – Militant Workers’ Community/Махала – общност на борбените работници) и такива от European Action Coalition for the Right to Housing and the City/Европейската коалиция за жилищни права и право на град се опитват да променят политическия дискурс относно капитализма и неговите кризи, но също така искат да начертаят нови радикални пост-кризисни перспективи. Те застават в солидарност с ромските организации, които се борят с расизма и полицейското насилие и търсят сътрудничество с инициативите в търговския съюз, които се борят за достойни заплати и работни условия.