бел хукс
Превод: Камелия Добрева
бел хуукс (1952-2021) е американска феминистка, която изследва пресечеността между раса, капитализъм и джендър и техните способности да произвеждат и възпроизвеждат системи на потисничество и класово господство. Тя е автор на около 40 книги. Представяме превод на трета глава от книгата „Феминистка теория: От границата до центъра“ (Feminist theory from margin to center, 1984), която се фокусира върху преживяванията на чернокожите жени, маргинализирани както в обществото, така и във водещата феминистка теория по това време.
Съвременното феминистко движение в Съединените щати привлече вниманието към експлоатацията и потисничеството на жените в световен мащаб. Това бе съществен принос към феминистката борба. В стремежа си да подчертаят сексистката несправедливост, жените се фокусираха почти изцяло върху идеологията и практиката на мъжкото господство. За съжаление, това направи феминизма да изглежда не като борба за прекратяване на сексисткото господство – борба, предполагаща промяна и за жените и мъжете, а като обявяване на война между половете. Голяма част от реториката на белите жени освободителки се основаваше на внушението, че мъжете нямат какво да спечелят от феминисткото движение и че неговият успех, ще ги направи губещи. Войнствените бели жени бяха особено нетърпеливи да направят феминисткото движение привилегироващо жените над мъжете. Техният гняв, враждебност и ярост бяха толкова силни, че не можеха да устоят да не превърнат движението в публичен форум за своите нападки. Въпреки че понякога се смятаха за „радикални феминистки“, техните действия бяха реакционни. По същество, те твърдяха, че всички мъже са врагове на жените и предлагаха като решения на този проблем утопична женска нация, сепаратистки общности и дори подчиняване или избиване на всички мъже. Възможно е техният гняв да е бил катализатор за индивидуална освободителна съпротива и промяна. Възможно е това да е насърчило изграждането на връзки с други жени, за да се повиши съзнателността. Това не засили общественото разбиране за значението на автентичното феминистко движение.
Сексистката дискриминация, експлоатация и потисничество са причина за войната между половете. По традиция бойното поле е домът. През последните години битката се води във всяка сфера, обществена или лична, обитавана от жени и мъже, момичета и момчета. Значението на феминисткото движение (когато то не е превзето от опортюнистични, реакционни сили) е, че то предлага нова идеологическа платформа за среща на половете, пространство за критика, борба и трансформация. Феминисткото движение може да сложи край на войната между половете. То може да трансформира взаимоотношенията, така че отчуждението, конкуренцията и дехуманизацията, които характеризират човешкото взаимодействие, да бъдат заменени с чувства на близост, взаимност и другарство.
По ирония на съдбата, положителните аспекти на феминисткото движение често са пренебрегвани от либералните организатори и участници. Тъй като гласовитите бели буржоа настояваха жените да отхвърлят ролята на слуги на другите, те не се интересуваха от това да убедят мъжете или дори другите жени, че феминисткото движение е важно за всички. Те нарцистично се фокусираха единствено върху първенството на феминизма в живота си, универсализирайки собствения си опит. Изграждането на масово женско движение никога не е било централен въпрос в дневния им ред. След като бяха създадени много организации, лидерите изразиха желание за по-голямо разнообразие на участничките; те искаха да се присъединят жени, които не са бели, материално привилегировани, от средната класа или с висше образование. Феминистките активистки никога не са смятали за необходимо да обясняват на масите от жени значението на феминисткото движение. Вярвайки, че техният акцент върху социалното равенство е всеобща грижа, те допускаха, че идеята ще бъде сама по себе си привлекателна. От стратегическа гледна точка, неуспехът да се подчертае необходимостта от масово движение, организиране на масите и споделяне с всички на положителното значение на феминисткото движение помогна за маргинализирането на феминизма, като го направи да изглежда значим само за онези жени, които се присъединяват към организациите.
Най-новите критики на феминисткото движение подчертават тези неуспехи, без да подчертават необходимостта от преразглеждане на стратегията и фокуса. Въпреки че теорията и практиката на съвременния феминизъм с всичките му недостатъци и неадекватност са се утвърдили, дори институционализирали, трябва да се опитаме да променим посоката му, ако искаме да изградим феминистко движение, което наистина да се бори за прекратяване на сексисткото потисничество. В интерес на такава борба още в началото на нашия анализ трябва да обърнем внимание на положителното, трансформиращо въздействие, което изкореняването на сексисткото потисничество би могло да има върху живота на всички нас.
Много съвременни феминистки активистки твърдят, че изкореняването на сексисткото потисничество е важно, защото то е първичното противоречие, основата на всички останали потисничества. Расизмът, както и класовата структура, се възприемат като произтичащи от сексизма. В тази линия на анализ е заложено предположението, че е необходимо изкореняването на сексизма като „най-старото потисничество“, „основното противоречие“ преди да се пристъпи към расизма или класовото потисничество. Предположението, че съществува йерархия на потисничеството, в която сексизмът е на първо място, предизвиква усещане за конкуриращи се проблеми, което е ненужно. Макар и да знаем, че разделението на половите роли е съществувало в най-ранните цивилизации, за тези общества не се знае достатъчно, за да се докаже убедително твърдението, че жените са били експлоатирани или потискани. Най-ранните цивилизации, открити досега, са в архаична чернокожа Африка, където вероятно не е имало расов проблем и класово общество, каквито ги познаваме днес. Сексизмът, расизмът и класовото потисничество, които съществуват на Запад, може и да приличат на системи за господство в световен мащаб, но те са форми на потисничество, които са били повлияни предимно от западната философия. Те могат да бъдат разбрани най-добре в западния контекст, а не чрез еволюционния модел на човешкото развитие. В нашето общество всички форми на потисничество се подкрепят от традиционното западно мислене. Основното противоречие в западната културна мисъл е убеждението, че по-висшите трябва да контролират по-нисшите. В „Културната основа на расизма и груповото потисничество“ авторите твърдят, че западната религиозна и философска мисъл е идеологическата основа на всички форми на потисничество в САЩ.
Сексисткото потисничество е от първостепенно значение не защото е в основата на всяко друго потисничество, а защото е практиката на господство, която повечето хора изпитват, независимо дали ролята им е на дискриминиращи или дискриминирани, на експлоатиращи или експлоатирани. Това е практиката на господство, която повечето хора са социализирани да приемат, преди дори да знаят, че съществуват други форми на групово потисничество. Това не означава, че изкореняването на сексисткото потисничество ще премахне други форми на потисничество. Тъй като всички форми на потисничество са свързани в нашето общество, защото се поддържат от сходни институционални и социални структури, една система не може да бъде изкоренена, докато другите остават непокътнати. Оспорването на сексисткото потисничество е важна стъпка в борбата за премахване на всички форми на потисничество.
За разлика от други форми на потисничество, повечето хора са свидетели и/или преживяват практиката на сексистка доминация в семейна среда. Ние сме склонни да ставаме свидетели и/или да преживяваме расизъм или класово потисничество, когато се срещаме с по-широкото общество, със света извън дома. В есето си „Дуалистичната култура и отвъд нея“, философът Джон Ходж подчертава, че семейството в нашето общество, както традиционно, така и юридически, „отразява дуалистичните ценности на йерархията и принудителния авторитарен контрол“, което може да се види от взаимоотношенията между родител-дете и съпруг-съпруга:
Именно в тази форма на семейството, повечето деца за първи път научават значението и практиката на йерархичното, авторитарно управление. Тук, те се научават да приемат груповото потисничество срещу себе си още невръстни и се научават да приемат превъзходството на мъжете и груповото потисничество на жените. Тук те научават, че ролята на мъжа е да работи в общността, да контролира икономическия живот на семейството и да налага физически и финансови наказания и награди, а ролята на жената е да осигурява емоционалната топлина, свързана с майчинството, докато е под икономическото управление на мъжа. Тук е мястото, където връзката субординация-подчинение, висш-нисш, или главен-подчинен се научава за първи път и се възприема като „естествена“.
Дори в семействата, в които няма мъже, децата могат да се научат да възприемат доминиращите, авторитетни правила чрез отношенията си с майките и другите възрастни, както и чрез стриктното спазване на сексистко-определени ролеви модели.
В повечето общества семейството е важна структура на родство, обща основа за хората, които са свързани с кръвни връзки, наследство или емоционални връзки; среда на грижа и подкрепа, особено за най-младите и най-възрастните, които може да не са в състояние да се грижат за себе си; пространство за съвместно споделяне на ресурси. В нашето общество сексисткото потисничество изкривява и изопачава положителната функция на семейството. Семейството съществува като пространство, в което от раждането си сме социализирани да приемаме и подкрепяме форми на потисничество. В своята дискусия за културната основа на доминацията, Джон Ходж подчертава ролята на семейството:
Традиционното западно семейство с неговото авторитарно мъжко управление и авторитарно управление от страна на възрастните е тренировъчната база, която първоначално ни предразполага да приемем груповото потисничество като естествен ред.
Дори когато сме обичани и обгрижвани в семействата, едновременно с това ни учат, че тази любов не е толкова важна, колкото да имаме власт да доминираме над другите. Борбата за власт, насилственото авторитарно управление и бруталното утвърждаване на доминацията оформят семейния живот така, че той често е място на силно страдание и болка. Естествено е хората да бягат от семейството. Естествено е семейството да се разпадне.
Съвременните феминистки анализи на семейството често предполагат, че успешното феминистко движение ще започне или ще доведе до премахване на семейството. Това предположение беше ужасно заплашително за много жени, особено за жените, които не са бели.* Макар че има бели жени активистки, които преживяват семейството предимно като потисническа институция (това може да е социалната структура, в която те са преживели тежко насилие и експлоатация), много чернокожи жени смятат, че семейството е най-малко потисническата институция. Въпреки сексизма, в контекста на семейството можем да изпитаме достойнство, самоуважение, хуманизиране, които не се преживяват във външния свят, където се сблъскваме с всички форми на потисничество. От житейския си опит знаем, че семействата не са просто домакинства, състоящи се от съпруг, съпруга и деца или дори от кръвни връзки; знаем също, че разрушителните модели породени от вярата в сексизма, изобилстват в различните семейни структури. Искаме да утвърдим върховенството на семейния живот, защото знаем, че семейните връзки са единствената устойчива система за подкрепа на експлоатираните и потиснати народи. Искаме да освободим семейния живот от оскърбителните измерения, създадени от сексисткото потисничество, без да го обезценяваме.
Обезценяването на семейния живот във феминистките дискусии често отразява класовия характер на движението. Хората от привилегированите класи разчитат на редица институционални и социални структури, които утвърждават и защитават техните интереси. Буржоазната жена може да отхвърли семейството, без да вярва, че по този начин се отказва от възможността за връзка, грижа, защита. Ако всичко друго се провали, тя може да си купи грижа. Тъй като много буржоазни жени, активни във феминисткото движение, са израснали в модерното нуклеарно семейство, те са особено подложени на изкривяванията на семейния живот, създадени от сексисткото потисничество; те може да са имали материални привилегии и никакъв опит с трайна семейна любов и грижа. Обезценяването на семейния живот отчужди много жени от феминисткото движение. Иронично, феминизмът е единственото радикално политическо движение, което се фокусира върху преобразуването на семейните отношения. Феминисткото движение за прекратяване на сексисткото потисничество утвърждава семейния живот чрез настояването си, че целта на семейната структура не е укрепването на моделите на доминация в интерес на държавата. Като оспорва западните философски убеждения, които натрапват на съзнанието ни концепция за семейния живот, която е по същество разрушителна, феминизмът би освободил семейството, така че то да бъде утвърждаваща, позитивна структура на родството без потиснически измерения, основани на половата диференциация, сексуалните предпочитания и т.н.
В политическо отношение патриархалната държава на белия супремасизъм разчита на семейството, за да индоктринира членовете му с ценности, подкрепящи йерархичния контрол и принудителната власт. Ето защо държавата е заинтересована да прокарва идеята, че феминисткото движение ще разруши семейния живот. При представянето на сборника „Преосмисляне на семейството: някои феминистки въпроси“, социоложката Бари Торн посочва, че феминистката критика на семейния живот бива използвана от новите десни групи в техните политически кампании:
От всички въпроси, повдигани от феминистките, най-противоречивите са тези, отнасящи се до семейството – сред тях са исканията за право на аборт, за узаконяване на редица битови и сексуални отношения, за оспорване на властта на мъжете, на икономическата зависимост на жените и на изключителната им отговорност за отглеждането на децата.
Феминистките позиции по отношение на семейството, които омаловажават неговото значение, лесно се присвояват, за да обслужват интересите на държавата. Хората са загрижени, че семействата се разпадат, че положителните измерения на семейния живот са засенчени от агресията, унижението, злоупотребата и насилието, които характеризират взаимодействието между членовете на семейството. Те не трябва да бъдат убеждавани, че антифеминизмът е начинът за подобряване на семейния живот.
Феминистките активистки трябва да утвърждават значението на семейството като структура на родство, която може да поддържа и подхранва хората; да разглеждат нагледно връзките между сексисткото потисничество и разпадането на семейството; и да дават примери, както действителни, така и визионерски, за начина, по който семейният живот е и може да бъде, когато несправедливото авторитарно управление се замени с практика на общност, споделена отговорност и взаимност. Движението за прекратяване на сексисткото потисничество е единственото движение за социална промяна, което ще укрепи и поддържа семейния живот във всички домакинства.
В рамките на сегашната семейна структура хората се научават да приемат сексисткото потисничество като „естествено“ и са подготвени да подкрепят други форми на потисничество, включително хетеро-сексисткото господство. Според Ходж:
Доминирането, което обикновено е налице в семейството – на децата от възрастните и на жените от мъжете – е форма на групово потисничество, която лесно се превръща в „легитимно“ групово потисничество на други хора, определено от „раса“ (расизъм), от националност (колониализъм), от „религия“, или от „други средства“.
Важно е да се отбележи, че борбата за прекратяване на сексисткото потисничество, която се фокусира върху разрушаването на културната основа на това господство, укрепва други борби за освобождение. Индивиди, борещи се за изкореняване на сексизма, но не подкрепящи борбите за прекратяване на расизма или класовото потисничество, подкопават собствените си усилия. Индивиди, които се борят за изкореняване на расизма или класовото потисничество, като същевременно подкрепят сексисткото потисничество, помагат за поддържането на културната основа на всички форми на групово потисничество. Въпреки че могат да инициират успешни реформи, техните усилия няма да доведат до революционна промяна. Тяхното двойствено отношение към потисничеството като цяло е противоречие, което трябва да бъде разрешено, в противен случай те ежедневно ще подкопават собствената си радикална дейност.
За съжаление, не само политически наивните демонстрират липса на съзнание, че формите на потисничество са взаимосвързани. Често блестящи политически мислители са имали такива бели петна. Мъже като Франц Фанон, Албер Мемми, Пауло Фрейри и Еме Сезер, чиито произведения ни учат на много неща за естеството на колонизацията, расизма, класовата принадлежност и революционната борба, често пренебрегват въпросите на сексисткото потисничество в собствените си трудове. Те говорят срещу потисничеството, но след това дефинират освобождението с понятия, които предполагат, че само потиснатите „мъже“ се нуждаят от свобода. Във важния труд на Франц Фанон „Черна кожа, бели маски“ още в първата глава се прави портрет на потисничеството, в който колонизаторът се приравнява към белите мъже, а колонизираните – към черните. Към края на книгата, Фанон пише за борбата за преодоляване на отчуждението:
Разглежданият тук проблем е свързан с времето. Тези чернокожи хора [1] и белите мъже, които отказват да се оставят да бъдат запечатани в материализираната Кула на миналото, ще бъдат лишени от свобода. За много други чернокожи хора, по други начини, алиенацията им ще се осъществи чрез отказа им да приемат настоящето окончателно.
Аз съм мъж и това, което трябва да възвърна е цялото минало на света. Аз не съм отговорен единствено за бунта в Санто Доминго.
Всеки път, когато някой мъж е допринесъл за победата на достойнството на духа, всеки път, когато някой мъж е казал „не“ на опита да бъдат подчинени неговите съмишленици, аз съм чувствал солидарност с неговата постъпка.
В книгата на Пауло Фрейри „Педагогика на потиснатите“ – текст, който е помогнал на много от нас да развият политическо съзнание – има тенденция да се говори за освобождението на хората, като за освобождение на мъжете:
Затова освобождението е раждане и то болезнено. Човекът, който се появява, е нов човек, жизнеспособен само когато противоречието потисник-потиснат бъде заменено от хуманизирането на всички хора. Или казано по друг начин, решението на това противоречие се носи в труда, който ражда на бял свят този нов човек: вече не потисник, не потиснат, а човек в процес на постигане на свобода.
Сексисткият език в тези преведени текстове не пречи на феминистките активистки да се идентифицират със съдържанието на посланието или да се учат от него. Той намалява, без да отрича стойността на произведенията. Той също така подкрепя и увековечава сексисткото потисничество.
Подкрепата на сексисткото потисничество в голяма част от политическите текстове, посветени на революционната борба, както и в действията на голяма част от мъжете, които се застъпват за революционни политики, подкопава цялата освободителна борба. В много страни, в които хората водят освободителна борба, подчинението на жените от мъжете е изоставено, тъй като кризисната ситуация принуждава мъжете да приемат и признаят жените като другари в борбата, например в Куба, Ангола, Никарагуа. Често, когато кризисният период отмине, старите сексистки модели се появяват, развива се антагонизъм и политическата солидарност отслабва. Би се установил праксисът на всяка освободителна борба, ако стремежът за изкореняване на сексисткото потисничество е основополагащ принцип, оформящ цялата политическа борба. Феминисткото движение трябва да бъде от първостепенно значение за всички групи и индивиди, които желаят да сложат край на потисничеството. Много жени, които биха искали да участват пълноценно в борбите за освобождение (борбата срещу империализма, расизма, класовата принадлежност), изчерпват енергията си, защото непрекъснато се сблъскват и се справят със сексистката дискриминация, експлоатация и потисничество. В интерес на непрекъснатата борба, солидарността и искрената отдаденост на изкореняването на всички форми на доминация, сексисткото потисничество не може да продължава да бъде пренебрегвано и отхвърляно от радикалните политически активисти.
Важен етап в развитието на политическото съзнание се достига, когато хората осъзнаят необходимостта да се борят срещу всички форми на потисничество. Борбата срещу сексисткото потисничество е от сериозно политическо значение – тя не е само за жените. Феминисткото движение е жизненоважно както със силата си да ни освободи от ужасните окови на сексисткото потисничество, така и с потенциала си да радикализира и даде нов живот на други освободителни борби.
[1] В оригиналния текст, Франц Фанон използва термина „negroes“´. Думата „negro“ е заимствана от испански и португалски (букв. означава „черен цвят“) и от 18-ти век до края на 60-те години на 20-ти век (историческия период, в който Фанон пише) се счита за подходящ термин в английския език по отношение на чернокожи хора от африкански произход, а по-късно добива негативни конотации. В определени контексти и когато се използва с внимание, терминът може да се разглежда като важна част от историческото и културно образование. Бел. прев.
