източник: БГНЕС
От няколко месеца София се тресе от протести: къде малки и спонтанни, къде по-многобройни и визуално организирани. Посланието е едно: не искаме Гешев за главен прокурор! Някои не го искат, защото – в традицията на предшествениците си като Филчев и Цацаров – Гешев е очевадно спуснат от изпълнителната власт и „изборът“ му ясно застава срещу една от опорите на либералната демокрация: разделението на властите. Други не го искат, защото предвид проблематичната му дейност и компетентност въпросният му избор – с 20 гласа „за“ и едва 4 „против“ във Висшия съдебен съвет (ВСС) – е ясен израз на това, че и ВСС не стои над икономическите и политическите интереси на върхушката, издигнала кандидатурата на Гешев. И да, очевидно в конкретния случай с избора му става въпрос за дълбока корупция и сплашване на висши съдии, което говори за това колко компрометирано на всички нива е правораздаването в страната.
И все пак остават неизяснени въпроси. Защо мнозина ги е страх от разпадането на съдебната система в България и избора на Гешев, но не ги е грижа за протестите на медицинските сестри, майките на децата с увреждания, пенсионерите, продавачите в магазините и ромите през последната година? В чий интерес, щом не на народа, смятат те, че трябва да служи това върховенство на закона? Премахването на Гешев или поредния корумпиран магистрат ли е единствената гаранция за разрешаване на кризата, на която сме свидетели днес?
„Изборът“ на Гешев е опасен за привържениците на либерализма, защото постави под въпрос приетото за универсално разбиране за разделението на властите. Някак прибързано се заключи, че това разделение, макар и необходимо по принцип, само по себе си ще е ключово условие да се справим с корупцията и кризата, без никаква структурна промяна или критика на ролята на съдебната власт в държава, дерегулираща пазара в полза на едрия бизнес и във вреда на народа. „Изборът“ на Гешев е опасен и за критиците на либерализма вляво, защото корумпираният магистрат е олицетворение на това какво означава „държавна поръчка“ от най-лоша порядка: човек, избран от елита на водеща публична позиция в ясен ущърб на интересите на мнозинството, на приоритетите на държавата, и на всякакво „неутрално“ съдопроизводство. Ситуация, която ще засегне всички нас, обикновените хора.
Всички трябва да ни е страх от изказванията на Гешев за „битовите“ престъпления и за това, че социалният статус е без значение пред закона, защото те са ясен признак за неговата програма на криминализация на бедността. До това ни докарва „върховенството“ на закона, когато той е писан в интерес на икономическия елит: не се вземат предвид условията, които водят до едно престъпление. Кражбата на хляб, дрехи, пари за лекарства, окупирането на изоставен имот, за да имаш покрив над главата, са криминализирани; кражбата на имуществото, здравеопазването, поминъка и бъдещето на един цял народ – не.
В този смисъл, за нас Гешев е най-вече опасен, защото олицетворява ефектите на управлението в страната от последните трийсет години. А именно управление, което не наказва престъпления, извършени от злокобно срасналите се политически и икономически елит в страната, но наказва цели социални групи според отредената им класова позиция.
Такова наказание е, например, приватизацията на части от здравеопазването. То оставя лекарите и медицинските сестри в публичния сектор да поемат отговорността за и да извършват най-нископлатените и обезкървени откъм финансови ресурси, но най-скъпи и трудни медицински процедури. В това време, държавата позволява на управляващите медицинските търговски дружества да обират лесната печалба. Това довежда до огромна корупция, през която някои от лекарите и медицинският персонал в държавните болници успяват да си докарат „достоен” доход, но и подлага бедните в страната на покачващ се рекет за животоспасяващи и животодаряващи медицински интервенции. Корупция в тази сфера има на ниските нива, но никой не търси отговорност от фармакологичните компании и магнатите, които се облагодетелстваха от дерегулацията на пазара, приватизацията на държавни ресурси и поръчките за преустройство на държавните болници като често ги влагаха в частни постройки и аутсорснати услуги, растящи като тумор на гърба на държавните болници и поликлиники. Здравеопазването е най-яркият пример, защото засяга живота и здравето ни – и защото липсата на адекватна и достъпна грижа има пряко влияние върху всеки човешки живот, или поне на тези от нас, които не можем да си позволим частно здравеопазване в чужбина (т.е. мнозинството от живеещите в България).
Но такива наказания са и други дисциплинарни мерки, които се вземат срещу мистичното „натоварване на социалната система“ от бедните: разпадането на институциите за грижа за възрастни хора и хора с физически и психически увреждания, което ги поставя в условия на отчаяна борба сами да се справят с намирането на грижа. Това удря и по бюджета на семейства, които са двойно засегнати от необходимостта от медицинска и психологическа помощ заради трудностите от грижата.
Такова наказание е нищожното заплащане на труда на заетите в обществени сектори като наука, образование, социални услуги. От подобен порядък е и неглижирането на правата на затворнически групи и превръщането им в роби на интересите на печалбари. Не особено различно и отново като последица от приватизацията и разграбването на държавния ресурс през последните тридесет години е и декласирането на хиляди безработни и включването им в регионални програми за заетост за жълти стотинки. Да не забравяме и „оценяването“ на грижите, поемани от родители за техните деца на смешните 380 лева за втората година от отпуска по „майчинство“.
Всички тези реформи бяха „постигнати“ чрез срастването на интересите на политическия и икономическия елит – нещо, за което защитниците на либерализма винят „комунизма“, но срещу което не роптаят, когато виждат как държавата дерегулира цели сектори на производство и услуги. Нито когато тя ги предоставя безплатно на частни предприемачи без никакво изискване за грижа към работниците и получаващите услуги там.
Тези реформи бяха постигнати и чрез влизането на България пряко интересите ни в споразумения за свободна търговия, които направиха страната отговорна пред международни трибунали за това, че не защитава интересите на частни фирми срещу интересите на гражданите си. И докато някои са вгледани в Иван Гешев като застъпник само на подобно срастване на държавния и частния интерес като някаква „мафия“, ние не искаме да обърнем гръб на сделките, които се случиха в ущърб на българското общество, като правомерна намеса на „честния бизнес“ – приватизацията на БТК, Български пощи, Кремиковци, пристанището на Варна, Булгартабак, България еър, част от БДЖ и т.н. Проблем са всички тези сделки, които се случиха без оглед на интереса на мнозинството от хората и които днес са някак разделени на „законни“ и „незаконни“. Същевременно Гешев се разглежда като застъпник на последните, докато първите разграбвания се смятат за нормални и не предизвикват недоволство.
Разбира се, тук не оспорваме необходимостта да протестираме срещу Гешев, защото без здравословно разделение на властите не можем да гарантираме, например, че интересите на живущите в България в условията на либерална демокрация ще бъдат застъпени, ако те биват ограбени от корупционни схеми в здравеопазването или при експлоатация на работното място. Защото голяма част от хората в страната са подложени на ежедневен рекет от местни мафиотски структури, за да могат да изкарат насъщния – в мрежи на труд във и извън страната.
Но ние не искаме протеста срещу Гешев да се сведе до отклонение от нормата на иначе предполагаемо перфектната либерална демокрация. В сценарий, в който законът е писан за богатите, а съдебната и изпълнителната власт са техни кукли на конци, абстрактното „върховенство на закона“ не може да е отправна точка на нашите искания за справедлива промяна. Ако протестът не прерасне в цялостно недоволство срещу премахването на социалната сигурност от последните трийсет години, той губи смисъла си за въдворяване на закона – законът, писан за и от обикновения човек.
Време е да се изправим заедно не в името на едно абстрактно „върховенство на закона“, а в подкрепа на конкретни искания законът да действа в защита на експлоатираните и уязвимите. Да застанем редом с медицинските сестри; с работничките от супермаркетите; с хилядите, на които е орязан достъпът до здравни и социални осигуровки. Време е да се вгледаме в по-голямата картина за това къде е непоправимо счупена настоящата система и как срастването на политическия и икономическия елит означава, че държавните органи – независимо дали в съдебната, законодателната или изпълнителната власт – застъпват интересите не на все по-обедняващото общество, а на един малък, тлъст и охранен икономически елит.
Докога ще се правим на слепи, че проблемът не е само в това има или не върховенство на закона? Колко десетилетия трябва да минат, че да разберем, че когато законът е писан, за да облагодетелства икономическия елит, „върховенството на закона“ означава пълна доминация на този елит над народа, за чиито интереси уж трябва да се бори една демократична и правово уредена държава. Кога бедните ще започнат да пишат законите? Кога ще се вслушаме в опитите на медицинските сестри да променят закона за здравеопазването? Кога ще се вслушаме в пенсионерите, които крещят „Ниските пенсии ни убиват!“?
Кризата в съдебната власт не може да се припише само на Гешев. Гешев е поръчково назначение в името на същия този икономически елит, който в България се опитва не просто „елегантно“ да си пише и гласува законите или да търси „вратички“ в тях, а направо да влезе в държавата през предната врата и без да трябва да се извинява за потъпкването на тези закони. Гешев, в този смисъл, е олицетворението на „върховенство на закона“, което ежедневно възпроизвежда и налага капиталистически форми на насилие в нашето ежедневие.
В България, както и в други капиталистически страни, върховенството на този закон помогна на държавата да спонсорира безапелационно фалиращи банки с парите на бедните, да разорява държавни услуги и спомага алчни корпорации да унищожават градската среда и природния ресурс до пълна екологическа катастрофа. Разликата е най-вече, че у нас неравенствата и класовата борба срещу бедните са толкова нормализирани, че икономическият и политическият елит даже не припознават нуждата да минават през дълги и сложни процедури, които да улеснят последното. Но това не прави единият или другият тип капитализъм по-добър.
В този смисъл е време да си дадем ясна сметка и преосмислим политическата си стратегия. Кризата в съдебната система у нас е по-зряла и видима форма на кризата на либералната демокрация, която издига на пиедестал върховенството на закона, писан в полза на икономическите елити, превръщайки го в инструмент на властта, но не и в инструмент на голите, босите, на тези, които работят по дванадесет часа на ден, за да успеят да сложат залък в устата.
