Одри Лорд е чернокожа писателка, поетеса, лесбийка, феминистка, активиска, майка, воин, преживяла ряк. Всички тези пресичащи се идентичности са много ярко засегнати както в поезията ѝ, така и в есетата ѝ. Запознах се с творчеството ѝ на скоро, но много бързо се привъзрах към нея, именно заради тази пресечност и заради това, че тя вижда разнообразието като сила.
Ако се справяте с английски, препоръчвам ви да прочетете есето в оригинал, нарича се “The transformation of silence into language and action” и е публикувано в сборника “Sister Outsider”, който лично на мен ми донесе много сили и вяра в опитите ни да създадем истински пресечно феминистко движение.
Избрах това есе, именно защото думите са ми важни. Те са основно оръжие в борбата за равноправие, без значение дали са изговорени от висока трибуна или по време на вечерята вкъщи. Мълчанието ни затваря в порочен кръг, който ни дава привидна сигурност, но всъщност единствено допринася за задълбочаването на опресиите и думите са тези, които могат да прекъснат този кръг.
Глория Филипова, ЛГБТИ активистка
Трансформиране на мълчанието в език и действия
Одри Лорд, в превод на Глория Филипова
Есето е представено през 1997 в Чикаго в панел на тема “Лесбийките и литературата”, организиран от Modern Language Association
Отново и отново стигам до извода, че това, което е най-важно за мен, трябва да се изговаря, да се вербализира и да се споделя, дори с риск да бъде наранено или грешно разбрано. Защото говоренето ми носи полза, повече от всичко друго. Днес стоя пред вас като Чернокожа лесбийка поетеса и смисълът на всичко това се дължи на факта, че все още съм жива, а можеше да не съм. Преди по-малко от два месеца ми беше казано от двама доктори, мъж и жена, че ще трябва да премина операция на гърдите и че има между 60 и 80 процента шанс туморът да е злокачествен. Между този разговор и операцията имаше триседмичен период, отдаден на агонията да реорганизирам целия си живот. Операцията беше извършена и израстъкът беше доброкачествен.
Но пред тези три седмици бях принудена да погледна себе си и живота си със сурова и неотложна яснота, която ме остави разтърсена, но много по-силна. Много жени се сблъскат с тази ситуация, включително някои от вас, които сте тук днес. Част от преживяното през този период ми помогна да си изясня това, което чувствам по темата за трансформацията на мълчанието в език и в действия.
След като по принуда и по същество осъзнах смъртността си и това, което искам за живота си, колкото и кратък да е той, приоритетите и пропуските станаха силно изразени в безпощадната светлина и това, за което най-много съжалявах, бяха моите мълчания. От какво изобщо съм се страхувала? Вярвах, че да задавам въпроси или да говоря може да означава болка или смърт. Но ние усещаме болка по толкова много различни начини, постоянно, и болката или ще се промени или ще престане. Смъртта, от друга страна, е финалното мълчание. А тя може да се случи скоро, сега, без значение дали някога съм казала това, което е трябвало да кажа или съм предавала себе си чрез малки мълчания, докато съм планирала някой ден да проговоря или съм чакала нечии чужди думи. И започнах да реорганизирам този източник на сила в себе си , който идва от знанието, че макар най-желаното нещо е да не се страхуваш, това, което ми даде огромна сила е да гледам на страха от друга перспектива.
Щях да умра ако не рано, то късно, без значение дали съм се изказала. Моите мълчания не са ме защитавали. Твоето мълчание няма да те защити. Но за всяка изговорена истинска дума, за всеки опит, който някога съм направила да изговоря истините, за които все още говоря, сключих договор с други жени, докато изследвахме думите, с които да паснем в свят, в който всички вярвахме, обединявайки нашите различия. Тревогата и грижата на всички тези жени ми дадоха сили и ми позволиха да преразгледам внимателно най-важното в живота ми.
Жените, които ме подкрепяха през този период бяха Черни и бели, стари и млади, лесбийки, бисексуални и хетеросексуални и всички споделяхме войната срещу тиранията на мълчанието. Всички те ми дадоха силата и грижата, без която нямаше да оцелея непокътната. През тези седмици на пронизителен страх дойде познанието – във войната ние всички побеждаваме силите на смъртта, фино или не, съзнателно или не, аз съм не само жертва, аз съм воин.
Кои са думите, които все още нямаш? Какво имаш нужда да кажеш? Кои са тираниите, които преглъщаш ден след ден и се опитваш да ги направиш свои, докато не се разболееш и не умреш от тях, все още в мълчание? Може би за някои от вас тук днес аз съм лицето на някой от страховете ви. Защото съм жена, защото съм Чернокожа, защото съм лесбийка, защото съм себе си – Чернокожа жена, воин, поетеса, която си върши работата – и съм дошла да ви попитам вие вършите ли своята?
Разбира се, че се страхувам, защото трансформацията на мълчанието в език и в действия е акт на себе-разкриване, а това винаги изглежда изпълнено с опасности. Но дъщеря ми, когато ѝ казах каква е темата ни днес и че имам затруднения с нея, ми каза: „Кажи им как ако замълчиш, никога не си цялостен, защото винаги я има онази малка част от теб, която иска да бъде изразена, и ако продължиш да я игнорираш, става все по-ядосана и все по-гореща и ако не я изкажеш един ден ще стане и ще те удари в устата отвътре.“
Всяка от нас рисува лицето на собствения си страх в причината за мълчанието – страх от презрение, от неодобрение, от някаква преценка или признание, от предизвикателство, от унищожение. Но преди всичко мисля, че се страхуваме от видимостта, без която не можем истински да живеем. В тази държава, в която расовото различие създава постоянно изкривяване на зрението, Чернокожите жени от една страна винаги са били изключително видими, но от друга страна са превърнати в невидими чрез деперсонализацията на расизма. Дори в женското движение се е налагало да си борим, и все още го правим, за тази видимост, която ни прави най-уязвими, нашата Чернота (blackness). За да оцелеем в пастта на този дракон, когото наричаме америка (малкото “а” е запазено от оригиналния текст), трябваше да научим този първи и най-важен урок – че никога не сме били предназначени да оцелеем. Не като човешки същества. Не и много от вас тук днес, Черни или не. А тази видимост, която ни прави най-уязвими, е едновременно източника на най-голяма ни сила. Защото машината ще се опита да ви смачка на прах така или иначе, без значение дали говорите или не. Можем да стоим със страховете си неми завинаги, докато сестрите ни и самите ние сме пропилени, докато децата ни са унищожени, докато земята бива отровена; можем да седим в безопасните си ъгли, неми като бутилки и пак няма да бъдем по-малко изплашени.
Тази година вкъщи празнуваме Куанза, афро-американски фестивал за прибирането на реколтата, който започва в деня след коледа и продължава 7 дни. Има 7 принципа на Куанза за всеки ден. Първият принцип е Уможа, което означава единство, решението да се стремим към и да поддържаме единствено със себе си и в общността. Принципът за вчера, втория ден, е Куджичагулия – самоопределение – решението да определяме себе си, да назоваваме себе си и да говорим от свое име, вместо да бъдем определяни от другите и те да говорят от наше име. Днес е третият ден от Куанза и принципът за днес е Уджима – колективна работа и отговорност – решението да изградим и поддържаме себе си и общностите си заедно и да откриваме и разрешаваме проблемите си заедно.
Всяка от нас днес е тук, защото по един или друг начин споделяме обвързаност с езика, със силата на езика и с това да си върнем този език, който е заставен да работи срещу нас. При трансформацията на мълчанието в език и действия, е жизнено необходимо всяка една от нас да установи или изследва нейната функция в тази трансформация и да признае ролята си като жизнено важна в тази трансформация.
Тези от нас, които пишат, е нужно да разгледат подробно не само истината на това, което казваме, но и истинността на езика, с който го изказваме. За други е нужно да споделят и разпространяват тези думи, които са смислени за нас. Но най-важното за всички ни е да преподаваме тези истини, в които вярваме, чрез живеенето и говорено, и да знаем отвъд разбирането. Защото само по този начин може да оцелеем, като участваме в процеса на живота, който е креативен и продължителен, който е растеж.
Това никога не се случва без страх – страх от видимост, от суровата светлина на изпитателните погледи и може би от осъждането, от болката, от смъртта. Но вече сме преживели всичко това, освен смъртта, в мълчание. И сега постоянно си напомням, че ако бях родена няма или ако пазех обет за мълчание през целия си живот, за да съм в безопасност, пак щях да страдам и пак щях да умра. Това е много добър начин да погледнем нещата в перспектива.
И където думите на жените плачат да бъдат чути, всяка една от нас трябва да разпознае задължението ни да търсим тези думи, да ги четем и да ги споделяме и да изследваме тяхното място в живота ни. Да не се крием зад подигравките на раздялата, която ни е наложена, и която толкова често приемаме като наша. Например, „Не мога да преподавам литература, написана от Чернокожи жени – техният опит е толкова различен от моя.“ Но въпреки това колко години си прекарала да преподаваш Платон и Шекспир и Пруст? Или друг пример, „Тя е бяла, какво изобщо може да ми каже“, или „Тя е лесбийка, какво би казал мъжът ми или шефът?“, или „Тази жена пише за синовете си, а аз нямам деца“. И другите безкрайни начини, по които крадем себе си от себе си и една от друга.
Можем да се научим да работим и да говорим когато ни е страх, по същия начин, както сме се научили да работим и говорим когато сме изморени. Защото сме научени да уважаваме повече страха отколкото собствените си нужди за език и дефиниции, и докато чакаме в мълчание финалния лукс на липса на страх, тежестта на мълчанието ни ще ни задуши.
Фактът, че сме тук и че изказвам тези думи е опит да разбия мълчанието и да обединя различията помежду ни, защото не различието ни парализира, а мълчанието. А има толкова мълчания, които да бъдат разбити.
През юни, ние от ЛевФем ще публикуваме избрани разкази и коментари на различни куиър хора, за да отбележим както подобава историята на нашите разнообразни общности.
Заглавно изображение: In black and white … Audre Lorde lectures at the Atlantic Center for the Arts in New Smyrna Beach, Florida, 1983. Photograph: Robert Alexander/Getty Images
