В този анализ Стойо Тетевенски прави обзор на международните и европейските договори, които осигуряват закрила на домашните работнички. В международното право терминът включва единствено наетите формално лица, които са разделени на различни (йерархизирани помежду си) категории (формално и неформално наети, платени и неплатени). За да надхвърли тези изкуствени разделения, авторът въвежда утвърденият и в ЛевФем термин грижовни работнички, който включва както наетите като домашни асистентки и болногледачки, така и грижещите се за роднините си безплатно жени.
Автор: Стойо Тетевенски
1. Увод
Трудът на домашните работнички е специфичен, доколкото се извършва в дома и включва грижата за семейството и поддръжката на домакинството. Много от тях живеят в дома на хората, за които се грижат, което директно се явява тяхно работно място. Традиционно домашната работа е недооценена и невидима, за което допринасят множество фактори. Половата диференциация на труда и половите роли определят по-ниското заплащане и по-ниското социално положение на домашните работнички, тъй като мнозинството от тях са от женски пол. Междувременно включването на все повече жени от богатите държави на пазара на труда означава, че домашната работа се извършва предимно от мигрантки от по-бедни държави, които често са принудени да работят в по-лоши условия. Спецификата на домашния труд прави регулирането, доколкото го има, трудно за прилагане. То е все още слабо застъпено на законодателно ниво в множество държави, а това води до експлоатация, насилие и дори робство на работното място.[1] Всички тези аспекти на домашния труд налагат въвеждането на високи международни стандарти, гарантиращи закрилата на домашните работнички.
Международната закрила на домашния труд е сравнително ново явление. Въпреки че много от правата, гарантирани от други конвенции на Международната организация на труда (МОТ), се отнасят и до домашните работнички, организацията определя специфични международни трудови стандарти за тази категория едва през 2011 г. На своята стотна сесия през юни 2011 г. МОТ приема Конвенция № 189 и Препоръка № 201 относно достойния труд на домашните работнички. Те подчертават неговата икономическа и социална стойност и призовават за действия, които да го включат към съществуващата трудова и социална закрила.[2]
Настоящата статия цели да разгледа факторите, които обуславят нуждата от международна закрила на домашните работнички, както и да очертае основните международни стандарти, отнасящи се до домашния труд. Специално внимание ще бъде обърнато на Конвенция № 189 на МОТ, тъй като е основният международен договор по темата. Въпреки че Конвенцията не отразява всички нужди на домашните работнички, нейното приемане е съществена победа за тях и ратификацията ѝ от повече държави е ключова за адресирането на по-широките проблеми на джендър неравенствата и уязвимостта на работниците мигранти.
2. Обзор на международноправната уредба
2.1. Необходимост от регулиране на труда на домашните работници
Мнозинството домашни работници са жени. Те представляват 75% от домашните работници мигранти и 83% от всички домашни работници – общо 43,6 милиона жени. Домашните работнички имат значителен принос за функционирането на домакинствата и трудовите пазари. При все това те често са изключени от социална и трудова закрила. Домашните работнички са непропорционално уязвими към нарушения на техните права, особено тези от тях, които са мигранти, деца или живеещи със семействата, в които работят.[3]
Работодателите разглеждат домашния труд като много по-малко ценен от други видове платена работа, което прави политически легитимно и възможно избягването на регулациите и поддържането на по-слаба социална и трудова закрила от други видове работа.[4]
Например през 2008 г. Великобритания премахва визовия режим за о-пер работниците (голяма част от домашните работници са назначавани именно като о-пер, т.е. гледащи деца и извършващи домашен труд работници), с което отпада единственото регулиране на професията в законодателството. По този начин между ноември 2008 г. и юни 2014 г. правителството на страната не осигурява нито определение на професията, нито предписания за третирането на упражняващите тази професия. Едновременно с това друго съществуващо законодателство изрично изключва о-пер от категориите „работник“ и „служител“ и от гарантираните минимална работна заплата, отпуск и защита по европейската Директива за работното време и др.[5]
На международно ниво по това време нито една конвенция на МОТ не се отнася специфично до домашния труд, въпреки че той представлява една от най-големите категории на труд за жени и момичета по света. Въпреки че на теория всички трудови стандарти, които не изключват изрично домашните работници, се отнасят и до тях, реалностите на увеличаващата се работна сила от мигранти без документи и без права, произтичащи от гражданството им или друга трудова закрила, ги прави изключително уязвими към експлоатация и насилие на работното място.[6]
Като се позовават на данни на МОТ, Мъри и Маккан извеждат изчерпателен списък на конкретни проблеми. Те са изправени пред:
- дълго или неограничено работно време и недостатъчно такова за почивка;
- несигурни/нежелани/несоциални часове на работа (напр. през нощта, почивните дни и празниците), които се отразяват особено много на жените, защото трябва да се върнат вкъщи през нощта;
- дълги или разпокъсани смени, в които работниците трябва да изпълняват задълженията си – или пък кратки ангажименти за по няколко часа (и респ. нисък доход);
- непредвидимост на работния график;
- ограничен достъп до ползите от дългогодишен труд (напр. пенсиониране, годишен отпуск) и ограничен достъп до отпуски по болест;
- дълги или непредвидими периоди на стоене „на повикване“ и трудности при отчитането на тези периоди;
- дълготрайна несигурност относно общия брой работни часове (респ. и несигурност на дохода);
- липса на влияние върху определяне на графика и колективно договаряне;
- ограничен капацитет за откликване на спешни случаи в семейството;
- липса на информираност относно работни и колективни права за работното време и относно договорното споразумение на работника;
- незадоволителна документация и проверка на реално изработените часове;
- липса на достъп до механизми за демократично участие и контрол на проблемите на работното място и до правно осигурени консултации относно работното време в сектора или в държавата.[7]
Както вече имах възможност да спомена, предоставената от международната уредба закрила не се простира до всички аспекти на работата на домашните работници и не отчита в достатъчно голяма степен спецификата на труда, което налага нейното прецизиране. Например при приемането на Конвенцията за домашните работници синдикални активисти се противопоставят на регулирането, което подрива моралната стойност на отдадеността на домашните работници към грижата за други хора. Според тях определено ниво на стандартизация по подобие на други сектори не би било възможно, тъй като грижата не може да се остокостява във всичките ѝ аспекти.[8]
Междувременно с увеличаването на възможностите за образование и работа в развитите държави все повече жени се включват в пазара на труда и прехвърлят домакинския труд на наемни работници, по-често жени, емигрирали от по-бедни държави. Изследвания на МОТ отбелязват увеличаването на заетите в сектора и започват да събират данни за връзката на работата на домашните работници с миграцията и половото равенство.
Още през 2009 г. организацията подготвя доклад, проследяващ положението на мигриращите в богатите държави домашни работнички от развиващия се свят. Това, че останалите в по-бедните държави жени допринасят значително за икономиката на техните изоставени семейства не променя половото разделение на труда в техните домакинства. Вместо домашната работа да се поема от оставащите вкъщи бащи, домашният труд отново ляга върху роднините от женски пол. По този начин добавеният доход за образование и здравеопазване от труда на мигрантите идва с голяма социална цена, „подкопаваща причината, която принуди жените да мигрират на първо място“.[9] Този доклад и няколко други теренни изследвания в Тайланд, Китай и Тринидад и Тобаго подчертават връзката между женската трудова миграция и социалните последици у дома. Както ще видим по-късно, Конвенция № 189 на МОТ не адресира тези проблеми.[10]
2.2. Исторически преглед
Международната организация на труда се обръща към домашния труд още от 1951 г. с Конвенция № 100 за равенството във възнаграждението. Тогава домашният работник е определен като „платен работник в частен дом, на какъвто и да е метод и период на възнаграждение, който може да е нает от един или няколко работодатели, които не получават парична печалба от работата му“.[11] През 1965 г. Международната конференция на труда приема Резолюция за условията на наемане на домашните работници, която призовава страните да приведат домашната работа към международните стандарти на труда, въвеждайки мерки за закрила и обучения на работници, където е възможно.[12]
През следващите десетилетия международните стандарти, отнасящи се до домашния труд, се обвързват със закрилата на трудещите се жени. Ранни конвенции като Конвенция № 44 за безработицата от 1934 г. изрично изключват домашните работници, което води до неблагоприятни последици за жените – по това време домашният труд е тяхната главна категория на заетост. [13] Нуждата от време за грижа за децата и дома оправдава регулирането на свободното време при жените. В първите конвенции на МОТ е заложена закрила на работничките във фабриките, а домът остава частната сфера на семейния живот, която не подлежи на регулиране – игнорирайки по този начин труда на жените, който е ключов за социалното възпроизводство.[14]
МОТ признава неофициалния труд през 1972 г.[15] Едва през 90-те години на ХХ век конвенциите на организацията започват да включват по-пълна закрила за труда в дома, включително на домашните и грижовните работнички.[16] Конвенция № 103 за майчинството например разширява обхвата си към домашните работнички, а последваща ревизия поставя закрилата на майчинството в контекста на недискриминацията и равните възможности за жените.[17] В края на ХХ век МОТ вече разглежда грижата като труд и обръща сериозно внимание на неофициалната (неформална) заетост. Това позволява на домашните работнички да позиционират борбата си в контекста на тези и други постижения на правата на работниците и въпроси като равенството на половете и правата на мигрантите.[18]
Движението за конвенция за домашните работници разгръща и допринася за развитието на концепцията за „достоен труд“. МОТ започва усилията си за признаване и утвърждаване на достойния труд като човешко право още през 1996 г. и определя труда като „източник на лично достойнство, семейна стабилност, мир в общността, демокрации, които служат на хората и икономически растеж, който разширява възможностите за продуктивни работни места и развитие на предприемчивостта“.[19],[20]
Подготовката за Конвенция № 189 и Препоръка № 201 на МОТ започва през март 2008 г. и включва задълбочено проучване на националното законодателство и практиките, отнасящи се до домашния труд, и консултации и дискусии между партньорите в МОТ – представителите на правителствата, на работодателите и на работническите организации. В процеса се включват други партньори от Организацията на обединените нации, както и асоциации на домашни работнички и неправителствени организации.[21]
2.3. Източници на международноправна уредба
Конвенция № 189 и Препоръка № 201 относно достойния труд на домашните работници са международни актове, които се отнасят специфично до домашните работници. Те са приети през 2011 г. и конвенцията е предадена за ратификация на страните членки. Към момента тя е ратифицирана в 31 държави[22]. Република България не е ратифицирала конвенцията.
Множество други конвенции на МОТ имат приложение във връзка с домашните работнички. Те включват Конвенция № 29 относно принудителния или задължителния труд от 1930 г. (ратифицирана от България през 1932 г.), Конвенция № 81 относно инспекцията по труда от 1947 г. (ратифицирана през 1949 г.), Конвенция № 87 за синдикалната свобода и закрилата на правото на синдикално организиране от 1948 г. (ратифицирана през 1959 г.), Конвенция № 97 за трудовата миграция (ревизирана) от 1949 г. (нератифицирана), Конвенция № 98 относно правото на организиране и на колективно договаряне от 1949 г. (ратифицирана през 1959 г.), Конвенция № 100 относно равенството във възнаграждението от 1951 г. (ратифицирана през 1955 г.), Конвенция № 105 относно премахването на принудителния труд от 1957 г. (ратифицирана през 1998 г.), Конвенция № 111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите от 1958 г. (ратифицирана през 1960 г.), Конвенция № 138 относно минималната възраст от 1973 г. (ратифицирана през 1980 г.), Конвенция № 143 за трудещите се мигранти (Допълнителни разпоредби) от 1975 г. (нератифицирана), Конвенция № 156 относно работниците и служителите със семейни задължения от 1981 г. (ратифицирана през 2006 г.), Конвенция № 181 относно частните бюра (агенции) по труда от 1997 г. (ратифицирана през 2005 г.) и Конвенция № 182 относно забраната и незабавни действия за ликвидирането на най-тежките форми на детския труд от 1999 г. (ратифицирана през 2000 г.).
Допълнително приети актове, свързани с домашните работници, са резолюцията и заключенията относно достойните условия на труд и неформалната икономика от 2002 г. и Препоръка № 204 относно прехода от неформална към формална икономика от 2015 г.
2.4. Понятие за домашен работник в международните актове
Конвенция № 189 на МОТ определя „домашната работа“ като „труд, изпълняван в или за домакинство или домакинства“. Според чл. 1, б. „а“ домашната работа може да включва различни задачи, сред които готвене, чистене на къщата, пране и гладене, обща работа в дома, грижа за децата, възрастните и хората с увреждания, поддържане на градината, охраняване на дома и шофиране на семейната кола.
„Домашният работник“ е дефиниран като „всеки човек, който е нает на домашна работа в трудови отношения“ (чл. 1, б. „б“). Понятието за домашен работник включва работещите почасово, работещите за множество работодатели, граждани и чужденци, живеещи в дома, в който работят и извън него. Работникът може да е член на домакинството, в което се извършва работата, или да е агенция, която наема домашни работници за домакинствата. Самонаети лица и независими доставчици не се считат за домашни работници според конвенцията. Според чл. 1, б. „в“, човек, който извършва домашен труд рядко или спорадично и не е на договор за тази работа, не е домашен работник. По този начин работещите въз основа на временни или еднодневни договори попадат под обхвата на конвенцията, а членовете на домакинствата, за които се грижат – не. Домашният труд се различава от „надомния труд“, определен в Конвенция № 177 на МОТ относно надомния труд от 1996 г. Надомният труд е работата, която се извършва от работници в собствения им дом, вместо на работно място в предприятието на работодателя.[23]
3. Съдържание на международноправната уредба
3.1. Общ анализ на международните актове
В Преамбюла на Конвенция № 189 на МОТ са отбелязани целите на МОТ, свързани с концепцията за достоен труд, Декларацията на Международната организация на труда за основните принципи и права в труда и Декларацията относно социалната справедливост за справедлива глобализация.
Конвенцията се отнася до всички домашни работници (чл. 2, ал. 1). Страните по конвенцията могат да изключват определени категории домашни работници изцяло или отчасти, когато това са категории работници, които се ползват с равна или по-висока закрила, и някои ограничени категории работници, за които прилагането ѝ би довело до съществени проблеми. На национално ниво конвенцията се прилага чрез въвеждането на закони, регламенти, колективни споразумения и допълнителни мерки (чл. 18). Клаузите на конвенцията трябва да бъдат приложени след консултации с най-представителните организации на работодатели и работници.
Конвенцията влиза в сила след регистрирането на втората ратификация (от 5 септември 2013 г.). За държавите, ратифицирали конвенцията след това, тя влиза в сила 12 месеца след ратификацията. Държавите са задължени да докладват на МОТ за мерките, които са предприели за прилагането на конвенцията. Както и при другите конвенции на МОТ, резервите не са допустими, но определени клаузи позволяват на страните по конвенцията да ограничават или определят задълженията си по конвенцията.[24] Според чл. 22 всяка страна по конвенцията може да я денонсира, след като минат десет години от датата на влизане на конвенцията в сила. Ако държавата не денонсира конвенцията, след като изтече десетгодишният срок, тя отново ще е обвързана за последващи десет години и т.н.
3.2. Базови принципи за създаване на вътрешните актове относно тази категория работници
Препоръка № 201 на МОТ съдържа предложения, помагащи за въвеждането на принципите и правата от Конвенцията. Основните проблеми, които обхваща, са мерки и средства, насочени към изсветляването на сектора (напр. развиването на примерни договори и употребата на улеснени процедури за отчитане на работното време). Препоръката е необвързващ акт, който допълва и надгражда съдържанието на Конвенцията.[25]
Част от материята, обхваната от Препоръката, не е покрита от Конвенцията. В Препоръка № 201 са заложени политики и програми за професионалното развитие на домашните работници, баланса между работа и живот, клаузи, отнасящи се до статистически данни и международно сътрудничество и пр. Препоръката също включва практически мерки за прилагане на Конвенцията – чрез повишаване на осведомеността, усилване на капацитета на работническите и работодателските организации, информационни дейности, горещи телефонни линии и др.
Важен акт, предшестващ Конвенция № 189, е Доклад IV(1): Достоен труд за домашните работници от 2010 г. Неговата релевантност продължава да бъде висока поради изчерпателността на данните, с които са подкрепени заключенията, както и поради предложенията за адресиране на основни и преплитащи се с други сфери проблеми, с които се сблъскват домашните работници. Докладът проследява домашния труд и ефектите на глобализацията и миграцията върху сектора, описвайки „глобална верига за грижа“. Той обръща внимание и на проблемите, свързани с условията на труд, включително по отношение на договорите, сивия сектор, заплащането, насилието при изпълнение на работа и принудителния труд. Основните предложения, които включва докладът, се фокусират върху повишаване на видимостта на сектора и проблемите му, вземане на мерки за засилване на приложението на съществуващите закони, колективното организиране на домашните работници и др.[26]
3.3. Правната закрила според Конвенция № 189 на МОТ
Конвенция № 189 на МОТ предоставя набор от ключови принципи и права по отношение на домашните работници. Конвенцията утвърждава, че домашните работници имат правото на закрила на техните фундаментални права като останалите работници по отношение на правото на сдружаване, правото на колективно споразумяване, елиминирането на принудителния труд и детския труд и елиминирането на дискриминацията.
Член 4 на Конвенцията установява минимална възраст за приемане на работа, която трябва да е не по-ниска от тази за другите професии и да е съвместима с установеното в Конвенция № 138 относно минималната възраст, 1973 г. и Конвенция № 182 относно забраната и незабавни действия за ликвидирането на най-тежките форми на детския труд от 1999 г. Държавите се задължават да предприемат мерки, с които да гарантират ефективна защита на домашните работници срещу всички форми на злоупотреба, тормоз и насилие (чл. 5).
Конвенцията гарантира правото на домашните работници да създават и да се присъединяват към организации по техен избор, свободни от всякакъв вид натиск и преследване (чл. 3, ал. 1, б. „д“); правото на ползване на честни условия на заетост, достойни условия на труд и – в случай, че живеят в домакинството, за което работят – достойни условия на живот, които зачитат тяхното право на уединение (чл. 6); и правото да получават информация за условията на заетост по подходящ, проверим и лесно разбираем начин, по възможност чрез писмен договор. Информацията трябва да включва името и адреса на работодателя и работника, адреса на работното място, началото и продължителността на работата, вида работа, заплатата и методите на определянето ѝ и периода на изплащане, нормираните часове труд, годишния отпуск и седмичната и дневната почивка, пробния период, условията за приключване на договора, вкл. предизвестието, осигуряването на храна и настаняване, ако е приложимо, и условията на репатриране, ако е приложимо (чл. 7). Домашните работници-мигранти трябва да получат писмено предложение за работа, което да съдържа необходимата информация преди пресичане на границата (чл. 8).
Конвенцията гарантира на домашните работници правото да разполагат със своите лични документи и да напускат домакинството извън работното време, както и свободата да се споразумеят с работодателя дали да останат да живеят в домакинството, което обслужват (чл. 9). Член 10 определя равното третиране между домашните работници и работниците като цяло във връзка с нормалното работно време, компенсацията на извънредното работно време, дневните и седмичните почивки и платения годишен отпуск. Периодите, в които домашните работници не са свободни да разполагат с времето си както предпочитат и остават на разположение на домакинството („на повикване“) трябва да се считат за работно време.
Член 11 гарантира включването на домашните работници в обхвата на законодателството, гарантиращо минимална работна заплата, и забранява дискриминацията на основа пол. Домашните работници се ползват с правото на гарантирано редовно плащане поне веднъж месечно в брой или, при съгласието на работника, чрез банков трансфер, чек или друго средство. Плащането в стоки и услуги е ограничено до много специфични условия, приложими и за останалите категории работници (чл. 12).
На домашните работници се гарантира безопасна и здравословна работна среда (чл. 13), условията на работа в която са не по-малко благоприятни от условията на други работници; социална защита и осигуряване, включително по отношение на майчинството (чл. 14). Домашните работници имат право на ефективен достъп до правосъдие (чл. 16), а държавите се задължават да развият и предприемат мерки за инспектиране на труда, прилагане и наказване за нарушение на трудовите стандарти (чл. 17).
3.4. Основни проблеми в национални актове за условията на труд
По отношение на минималната работна заплата само около половината от домашните работници се ползват със същата защита като останалите работници. Те често получават по-ниски заплати, а в много държави стандартите за минимална работна заплата не покриват категорията на домашните работници. Огромната част от домашните работници в Азия и Близкия изток не попадат сред работниците, получаващи минимална заплата.[27]
По отношение на работното време множество домашни работници не се ползват от правилата относно стандартното работно време. Важно средство за регулиране на работното време е ограничението на седмичните работни часове, което определя колко часа на седмица може да се работи, без да е извънреден труд. Над половината от домашните работници не са защитени от такива клаузи, което води до много дълги работни смени, особено сред домашните работници, живеещи със семействата, за които се грижат. Както при минималната работна заплата, проблемът тук също е изключването на домашните работници от съществуващите национални стандарти, чиято липса е проблем само в много малка част от случаите. По отношение на почивните дни около 45% от домашните работници по света не се ползват с гарантирана седмична почивка според националните законодателства в техните държави.[28]
Закрилата на майчинството е особено важна за домашните работници, огромното мнозинство от които са жени. Само 2/3 от домашните работници от женски пол имат право на отпуск по майчинство. Тази липса е продиктувана от изключването на домашните работници от съществуващо законодателство, определящо отпуск по майчинство за други категории работници. Липсата на заплащане за периодите на майчинство също е от голямо значение, тъй като без минималните средства за живота и здравните разходи по отглеждането на детето, много жени са принудени да се завърнат на работа и да не се ползват от полагащото им се майчинство. Около 60% от домашните работнички се ползват с такива помощи.[29]
Европейското трудово законодателство обхваща домашните работници. Директивата за работното време определя времеви ограничения на работното време до максимум от 48 работни часа седмично и продължителен почивен период от 11 часа на ден. В труда на домашните работници е трудно да се разграничи между почивка и работа, тъй като има дълги периоди на изчакване. Съдът на Европейския съюз изрично отсъжда, че такива периоди се считат за работно време. Това означава, че 24 часова грижа е невъзможна и работниците могат да полагат до 13 часа труд на ден и до 48 часа на седмица.[30] По този начин Директивата реализира заложените в Конвенция 189 на МОТ изисквания за равно третиране на работници и домашни работници и регулацията на времето, в което домашните работници са на повикване и не могат да се разпореждат с времето си.[31]
4. Заключение
В заключение следва да се отбележи, че трудът на домашните работници е специфична категория труд, която изисква особено регулиране. Проблемите на половите неравенства и уязвимостта на работниците мигранти утежняват положението на домашните работници, които често попадат в тези две групи. Широко разпространената неформална икономика в сектора води до множество нарушения на правата на работниците, включително лоши условия на труд, тормоз и насилие, дискриминация, детски труд, принудителен труд и др. Същевременно нарастващото участие на жените на пазара на труда и застаряващото население в условията на приватизиране и индивидуализиране на грижовния труд означават, че домашните работници играят все по-важна роля в поддържането на работещите семейства и пазарите на труда по света. Свързаността на пазарите на труда, пряката връзка между миграция и домашен труд и разликата в трудовите стандарти по света налагат съгласуването и прилагането на общи мерки и стандарти, които да гарантират достойни условия на труд за домашните работници.
Конвенция № 189 представлява значима стъпка към адресиране на основните проблеми, с които се сблъскват домашните работници. Към момента едно от основните предизвикателства остава малкият брой държави, приели Конвенцията. Същевременно Комитетът на експертите отчита като основни належащи проблеми неприлагането на предвидените мерки в Конвенция № 189, например ограничения достъп на трудовите инспектори в частните домове.[32]
5. Библиография
Anti-Slavery International. “Domestic Work and Slavery”. Anti-Slavery.Org. Anti-Slavery International.
Bellucci, Stefano; Weiss, Holger (ed.). The Internationalisation of the Labour Question: Ideological Antagonism, Workers’ Movements and the ILO since 1919. Palgrave Macmillan, 2020.
Boris, Eileen; Hoehtker, Dorothea; Zimmerman, Susan. Women’s ILO: Transnational Networks, Global Labour Standards and Gender Equity, 1919 to Present. International Labour Organization. Leiden, Boston: y Koninklijke Brill NV in association with International Labour Office, Geneva, 2018.
Cox, R. (2012). Gendered work and migration regimes. In R. Sollund (Ed.), Transnational migration , gender and rights (Vol. 10, pp. 33–52). Advances in Ecopolitics. Bingley: Emerald.
Decent Work for Domestic Workers. Convention 189 & Recommendation 201 at a glance. International Labour Organization, 2011.
Fish, Jennifer N. Domestic Workers of the World Unite! A Global Movement for Dignity and Human Rights. New York: New York University Press, 2017.
Gullikstad, Berit; Ringrose, Priscilla; Kristensen, Guro Korsnes. Paid Migrant Domestic Labour in a Changing Europe: Questions of Gender Equality and Citizenship. London: Palgrave Macmillan, 2016.
International Labour Conference, 99th Session, 2010. Report IV(1): Decent work for domestic workers. International Labour Office Geneva, 2010.
Kontos, Maria; Bonifacio, Glenda Tibe; Migrant Domestic Workers and Family Life: International Perspectives. Houndmills, Basingstoke, Hampshire: Palgrave Macmillan, 2015.
Kott, Sandrine; Droux, Joëlle. Globalizing Social Rights: The International Labour Organization and Beyond. The International Labour Organization, Palgrave Macmillan and International Labour Office, 2013.
Melnyk, Leanne. Regulating International Labour Recruitment in the Domestic Work Sector: A Review of key issues, challenges and opportunities. Geneva: International Labour Organization, 2016.
Murray, Jill; McCann, Deirdre. The legal regulation of working time in domestic work. Geneva: International Labour Office, 2010.
[1] Anti-Slavery International. “Domestic Work and Slavery”. Anti-Slavery.Org. Anti-Slavery International. Retrieved on 19.12.2020 — https://web.archive.org/web/20140930183517/http://www.antislavery.org/english/slavery_today/child_domestic_work.aspx.
[2] Decent Work for Domestic Workers. Convention 189 & Recommendation 201 at a glance. International Labour Organization, 2011, p. 2.
[3] Decent Work for Domestic Workers. Convention 189 & Recommendation 201 at a glance. International Labour Organization, 2011, p. 6.
[4] Berit, G., Pr. Ringrose, Guro Korsnes, Kr. Paid Migrant Domestic Labour in a Changing Europe: Questions of Gender Equality and Citizenship. London: Palgrave Macmillan, 2016, p. 253.
[5] Cox, R. (2012). Gendered work and migration regimes. In R. Sollund (Ed.), Transnational migration , gender and rights (Vol. 10, pp. 33–52). Advances in Ecopolitics. Bingley: Emerald.
[6] Sandrine, K., J. Droux. Globalizing Social Rights: The International Labour Organization and Beyond. The International Labour Organization, Palgrave Macmillan and International Labour Office, 2013, p. 179.
[7] Murray, J., McCann, D. The legal regulation of working time in domestic work. Geneva: International Labour Office, 2010, 5–6.
[8] Fish, J. N. Domestic Workers of the World Unite! A Global Movement for Dignity and Human Rights. New York: New York University Press, 2017, p. 138.
[9] Eileen, B., D. Hoehtker, S. Zimmerman. Women’s ILO: Transnational Networks, Global Labour Standards and Gender Equity, 1919 to Present. International Labour Organization. Leiden, Boston: y Koninklijke Brill NV in association with In ternational Labour Office, Geneva, 2018, P. 333.
[10] Ibid.
[11] Ibid., p. 323.
[12] Ibid.
[13] Ibid., p. 20.
[14] Bellucci, St., H. Weiss (ed.). The Internationalisation of the Labour Question: Ideological Antagonism, Workers’ Movements and the ILO since 1919. Palgrave Macmillan, 2020, 71–72.
[15] Eileen, B., D. Hoehtker, S. Zimmerman. Op. cit., p. 197.
[16] Bellucci, St., H. Weiss, Op. cit., 71—72=
[17] Ibid., p. 81.
[18] Ibid., p. 90.
[19] https://www.ilo.org/ankara/areas-of-work/dw/lang–en/index.htm
[20] Fish, J. N. Op. cit., p. 28.
[21] Decent Work for Domestic Workers, p. 2.
[22] https://www.ilo.org/dyn/normlex/en/f?p=NORMLEXPUB:11300:0::NO::P11300_INSTRUMENT_ID:2551460
[23] Decent Work for Domestic Workers, 7–8.
[25] Decent Work for Domestic Workers, р. 7.
[26] International Labour Conference, 99th Session, 2010. Report IV(1): Decent work for domestic workers. International Labour Office Geneva, 2010.
[27] Domestic Work Policy Brief 5: Coverage of domestic workers by key working conditions laws. Geneva: International Labour Office, 2011.
[28] Ibid.
[29] Ibid.
[30] Kontos, Maria; Bonifacio, Glenda Tibe; Migrant Domestic Workers and Family Life: International Perspectives. Houndmills, Basingstoke, Hampshire: Palgrave Macmillan, 2015. P. 29.
[31] Ibid. P. 37.
[32] International Labour Conference. Ensuring decent working time for the future. International Labour Office, Geneva, 2018. P. 323.
