Комитетът на българските жени (КБЖ) е единствената национална обществено-политическа организация, натоварена с решаване на проблемите на жените в България между 1950 и 1989 г., възникнала като орган на Националния съвет на Отечествения фронт (НС на ОФ). В тази статия Стойо Тетевенски разглежда ролята на организацията за изграждането на детски градини и ясли, които да превърнат грижата за децата в обществено задължение и по този начин да намалят „втората смяна“, неплатения домашен и грижовен труд на жените вкъщи.
ЛИЧНОТО Е (ОБЩЕСТВЕНО-) ПОЛИТИЧЕСКО
Ролята на Комитета на българските жени за социализацията на грижата за децата по време на държавния социализъм в България (1950-1975)
Стойо Тетевенски
Женското движение в първите години на социалистическата власт
След 9 септември 1944 г. настъпват значими промени по отношение на жените. Приема се Наредба-закон за изравняване правата на лицата от двата пола, която предоставя равни права на жените и мъжете във всички области на стопанския, държавен, културен и обществено-политически живот (Наредба-закон за изравняване правата на лицата от двата пола, 1944: член единствен). Водещата либерална женска организация, Български женски съюз, е преустроена в Български народен женски съюз (БНЖС) (Марчева, 1995, цит. в Марчева, 1998). БНЖС се определя като организация на „всички жени антифашистки“, в която предните места се дават на „работничката, селянката и домакинята, на ония…, които стояха вън от масовия политически живот“ (ЦДА, цит. в Марчева, 1998).
Следващите години минават под знака на установяване на доминацията на Комунистическата партия, кулминирало в експроприацията на капиталистическата собственост в края на 1947 г. и в ликвидирането на политическата опозиция (Исусов, 2000). В следващите години масовите организации постепенно се закриват и се сливат с Отечествения фронт, който се трансформира в обществено-политическа организация. Женският съюз също е ликвидиран (Марчева 1998), а международните му функции са поети от новооснования Комитет на демократичните български жени (КДБЖ) към Националния съвет на Отечествения фронт (Марчева, 2010).
Въпреки че дейността на КДБЖ в страната е ограничена до организирането на чествания по повод Деня на жената на 8 март и и Деня на детето на 1 юни, активистките на Комитета започват дейно да отправят препоръки и молби по въпроси, касаещи жените. Това е основният инструмент, с който се ползва Комитетът, за да се бори за повече детски градини през този първи период. Например на среща на Бюрото на КДБЖ през 1958 г. се взема решение „да се препоръча на женските комисии да влязат във връзка с УС на ТКЗС за организирането на детски градини и обществени столови и др.“ (Протокол от 18 декември 1958 г., ЦДА, 417/2/34, л. 6). През същата година Комитетът (преименувал се на Комитет на българските жени, КБЖ) внася предложения в ОФ за отделянето на местни средства за откриването на занимални и детски домове (ЦДА, 417/2/34, л. 2), а през 1960 г. по случай Деня на детето бюрото решава „по места да се предприемат мероприятия за осигуряване по-добър живот на децата и да се поставят пред правителствата искания за подобрение положението на децата“ (ЦДА, 417/2/50, л. 2). В свое писмо до Президиума на Народното събрание, отдел оранизационно-статистичен, Рада Тодорова предоставя подробни данни за острия недостиг на детски заведения по места и настоява да се сведат указания до народните съвети за бързото увеличаване на броя им (ЦДА, 417/2/65, л. 1).
Социализмът и възпроизводителният труд през 60-те години
Идеологическите аргументи, използвани от КБЖ по отношение на грижата на децата през 1960-те, се центрират около марксисткото разбиране за възпроизводството като труд. В тази статия то се мисли през концепцията за социално възпроизводство, т.е. „особен вид труд, участващ във възстановяването и благосъстоянието на другите: като при домакинския, обгрижващия, емоционалния, афективния и сексуалния труд, които исторически са се падали предимно на жените“ (Валявичарска и Уайтнър, 2019).
В писмо до президиума на Народното събрание от 24 април 1961 г. Комитетът изразява позицията, че „въпросът за откриване на детските заведения е много важен въпрос. Той е свързан не само с въпроса за облекчаване труда на жените, но и с комунистическото възпитание на подрастващото поколение и си заслужава народните съвети да му отделят по-голямо внимание“ (ЦДА, 417/2/65, л. 1).
Освен грижата за формирането (а в някои случаи и оцеляването) на децата, тук виждаме и аргумента за жената като производствен фактор. Живка Валявичарска (Valiavicharska, 2021: p.59) нарича този поглед върху жената „продуктивистки“ – обсъждането на пола се свежда до включване на жените в индустриалния труд. Усилията са насочени към това те да се привлекат към работната сила, да се осигурят равни условия на работното място, да се премахнат половите разделения на труда и да се овластят жените в професионалната и публичната сфера.
В следващите години образът на жената се развива и комплицира, а Комитетът започва да се фокусира върху сферата на социалното възпроизводство. В същото време обаче активистките на КБЖ отново обвързват съдбата на жените с майчинството (Valiavicharska, 2021: pp.58-59). Има различни причини, които водят до такова развитие. Според Шаркова (2011) именно активистките на КБЖ първи поставят въпроса за раждаемостта, което си проправя път до върховете на партията. Латентните патриархални и етноцентристки елементи в концепциите за социалистическия човек, които никога не се проблематизират и остават неразкрити, стават основата, на която се свързват засилващата се етнонационалистическа политика на държавата и борбата в полето на социалното възпроизводство (Valiavicharska, 2021: pp. 58-60).
Макар появата му да е продиктувана от подобни консервативни тенденции, през периода на 1960-те въпросът за раждаемостта се поставя в контекста на марксисткото разбиране за възпроизводителния труд. Още на пленума през 1961 г. д-р Лора Бакалова казва, че „жените искат да раждат, но няма кой да гледа децата“ (ЦДА, 417/2/67, л. 63). Делегатката Яна Павлова добавя: „Когато заговорим с по-младите майки, те казват: не е въпросът, че ще ги родим, а кой ще ги гледа (…) защото не всички майки имат вкъщи възрастен човек, който да може да гледа децата. Често пъти нашите жени не отиват на работа, а остават вкъщи да гледат децата си. “ (ЦДА, 417/2/67, л. 63).
В края на годината Министерски съвет приема постановление 262 за засилване на грижите за отглеждането, храненето и възпитанието на децата, което също се отнася до строежа и откриването на детски ясли и градини. КБЖ насочва усилията си към гарантиране на изпълнението на постановлението (ЦДА, 417/3/1, л. 15-16). На следващата 1962 година са регистрирани 7416 постоянни и 4325 сезонни детски градини, което представлява увеличение от над два пъти за десет години (ЦДА, 417/4/79, л. 26).
Раждаемостта заема все по-централна роля и в усилията на КБЖ. По места се организират срещи за насърчаване на родителите да имат повече деца (ЦДА, 417/3/1, л. 21). На третата национална конференция на демократичните жени през 1963 г. условията на труд в производството директно са свързани с възпроизводителния труд: „Какви трудности срещаме ние в нашата работа? Главното, което пречи на жените както за издигането им на отговорна работа, така и в тяхната практическа ежедневна работа е това, че ние все още работим при крайно тежки условия – това се отнася както за жените в селото, така и за жените в града. Липсват фурни в селата, липсват детски ясли и градини както в селата, така и в градовете. Даже и детските градини при нас са малко“ (ЦДА, 417/3/1, л. 76).
На Четвъртия пленум на КБЖ през 1966 г. делегатката Милка Гинева издига и предложение за въвеждането на тригодишен отпуск по майчинство, за да бъдат децата по-малко податливи на болести и да отпадне нуждата за детски ясли, бюджетът за които да се пренасочи към подобряване на условията в детските градини (ЦДА, 417/4/8, л. 63).
Така активистките на КБЖ посрещат назряващия в политическото поле въпрос за раждаемостта с искания за по-сериозна обществена намеса в социалното възпроизводство, за да се обезпечи грижовният труд на жените.
Основните инструменти, с които си служи Комитетът през този период, включват даването на препоръки и издигането на искания към институциите, четенето на доклади на годишни конференции и други срещи и пр. Най-важното оръдие в арсенала на КБЖ е списание „Жената днес“. Списанието става истинска платформа за диалог между Комитета и жените в България (Годси, 2020: с. 92). През 1966 г. се създава рубрика „въпроси, които ни вълнуват“, в която се обсъждат проблемите, затрудняващи ежедневието на жените. Поместват се материали за ограничаване на нощния труд, непрекъснатия работен ден, осигуряването на топла закуска за учениците и други (ЦДА, 417/4/19, л. 59). Едновременно с това списанието е оценено високо, защото „се занимава с живота и проблемите на жените, с които Комитетът не се занимава. Нашето списание е единственото списание, което се занимава с въпросите и проблемите на жените“ (по думите на Станка Пенчева). „Жената днес“ дава трибуна за трудностите, с които се сблъскват българките и получава възможност да каже това, за което Комитетът няма правомощия. По думите на главната му редакторка Соня Бакиш: „Стремежът на редакционния колектив е да направи списанието по-бойко, защото това което е направено за жените е много малко“ (ЦДА, 417/4/19, л. 59-60).
В края на 1960-те е взето решение и да се реорганизира КБЖ така че да се превърне в единен център за работа по въпросите на жените в системата на ОФ. Под неговата опека трябва да се създадат съвети за работа сред жените на мястото на женските комисии към ОФ. Основните задачи на КБЖ трябва да бъдат „да координира дейността на държавните и обществените организации и ведомства по въпросите на жените; да разработва и внася за решаване в ЦК на БКП и в правителството предложения за решения, свързани с ролята и мястото на жената в обществото; да упражнява обществен контрол върху дейността на държавните органи по специфичните въпроси, свързани с жената и нейните роли в обществото на майка, труженичка и общественичка; да развива широка международна дейност сред останалите женски организации“ (Марчева, 2012: с. 255-256). За нов председател на КБЖ на националната конференция през 1968 г. е утвърдена посочената от Живков Елена Лагадинова.
Конференцията става трибуна на узрялото разбиране на КБЖ за значимостта на проблема за възпроизводителния труд. Николина Илиева, кандидат на икономическите науки и научен сътрудник в Института по труда, представя проучването на сп. „Жената днес“ от 1967 г., според което около 60% от жените чувстват претовареност. Според нея трансформирането на част от домакинския труд в обществен такъв ще доведе до положителни икономически и социални последствия: „ще се разтоварят жените от многото задължения, ще се отделя повече време за общуване и възпитание на децата, за раждане на повече деца, ще се освободи време за културното израстване на повече деца, ще се освободи време за културното израстване на жената“ (ЦДА, 417/4/1, л. 32).
В този период достига връх марксисткото разбиране за възпроизводителния труд като обществен въпрос. Активистките на КБЖ могат да се облегнат на богатата марксистка теория по този проблем. На същия пленум Мария Емануилова, председателка на градския комитет на Отечествения фронт в Казанлък цитира Енгелс: „Преди сто години Енгелс писа: Освобождението на жената ще стане само тогава, когато тя ще участва в производството в крупен обществен мащаб, а домашната работа бъде в незначителни размери, когато домашната работа се превърне в обществено производство“ (ЦДА, 417/4/1, л. 38).
Тя решително се противопоставя на консервативните възгледи за майчинството:
Във връзка с тези затруднения се чуват между гражданите предложения за евентуално връщане на жената в къщи, за да ражда, да отглежда, да възпитава децата. (…) Но пътят е друг! Мрежа от детски заведения, мрежа от добри услуги, на първо място търговски, такива за общественото хранене и перално стопанство. (ЦДА, 417/4/1, л. 32).
Последват редица изказвания на делегатки, които заемат подобни решителни позиции. Божанка Томова от Плевен казва, че „[з]а по-голяма част от селските жени работният ден е 15-16 часа, т.е. 8 часа на полето и 8 часа в същи за гледане на децата, готвене и поддържане реда в дома“ (ЦДА, 417/4/1, л. 49). Здравка Ковачева, председателка на ТКЗС в с. Куртово Конаре заявява, че „на всички е известно“, че създаването на добри детски и комунално-битови заведения ще доведе до подобряване на раждаемостта (ЦДА, 417/4/1, л. 86).
Директорката на ДИП „Ернст Телман“ Зафира Михова обръща внимание на факта, че децата на мнозина от работничките не са настанени в ясли и детски градини, „поради което голяма част от тях са принудени да напуснат производствената си работа“ (ЦДА, 417/4/1, л. 90).
Най-цялостна формулировка на въпроса е представена от Кина Хаджиева, секретарка на окръжния комитет на ОФ-Варна:
За какъв женски проблем можем да считаме комунално-битовото обслужване например в един текстилен завод, където 80 на сто от работниците са жени или едно неоперативно стопанство, където 80 на сто от производителната сила са жени? Та това са проблеми на цялото стопанство, на целия завод. Това е въпрос на неговото планиране и ръководство, на неговото бъдеще. (…)
Затова аз смятам, че ние трябва вече да коригираме цялата линия отгоре до долу на съдържание на понятието женски проблем. Това не са вече женски проблеми. Те са проблеми на нашето по-нататъшно развитие към комунизма (ръкопляскания). С полумерки не може да се върви напред (ЦДА, 417/4/1, л. 102).
Самият Тодор Живков демонстрира в речта си пред Конференцията, че държавата също възприема този прочит на социалното възпроизводство: „освобождаването на жената от тези непосилни грижи след работата в производството може да се извърши чрез обобществяването така да се каже на тези грижи“ (ЦДА, 417/4/1, л. 146-147).
Идеологическата обосновка за проблематизиране на социалното възпроизводство произлиза от идеята за пълноценното развиване на личността. Според марксизма освобождението на човека от капиталистическа експлоатация ще позволи разгръщането на пълния му потенциал във всички сфери на обществения и професионалния живот. Активистките за жените използват концепцията, за да настояват за радикални промени в отношението на обществото към социалното възпроизводство. Те се фокусират върху раждаемостта като основна част от възпроизводството, но подчертават и важността на свободното време, забавленията, здравето и културата за изграждането на „всестранно развитата личност“ (Valiavicharska, 2021: pp. 58-59).
Още в началото на 1968 г. държавата въвежда редица мерки за увеличаване на раждаемостта. Те включват детски надбавки, които растат прогресивно до третото дете; увеличаване на отпуска по майчинство; привилегии за многодетните семейства; ергенски данък и частично ограничаване на абортите (Brunnbauer & Taylor, 2004).
В този дух и Елена Лагадинова се заема с въпроса за раждаемостта от първите дни на новия пост. Под нейното ръководство темата се превръща в основна за Комитета. В края на 1960-те възпроизводителния труд все още запазва ролята си на основен ключ по темата, а Комитетът под ръководството на Лагадинова се стреми да го постави на солидна научна основа. Социологическите проучвания се превръщат в нов мощен инструмент за застъпничество на КБЖ: Комитетът вече стъпва на основата на твърдения, подкрепени от солидни научни данни. Първото такова проучване е проведено още през 1967 г. (ЦДА, 417/4/1, л. 32).
Лагадинова работи с „Жената днес“, Централния статистически институт и различни научни институти за осъществяването на анонимно социологическо проучване на жените през 1969 г. (Ghodsee, 2015, p. 115). То показва, че българските жени искат да имат повече деца, но има остър недостиг на детски градини и ясли, тъй като само 22.8% от децата под 7 години са в детски заведения. Тъй като огромната част от грижата за децата пада върху майките им, това отказва последните от желанието да имат повече деца. Освен това жените са подложени на „двойна смяна“, тъй като след като се приберат от работа извършват дълги часове домашен и грижовен труд (Mead & Ghodsee, 2017).
Списание „Жената днес“ провежда и второ проучване на следващата година, което изследва половите роли в семейството с въпроси като „Ако сте много уморена, но има много пране, какво ще направите?“ Изследователите откриват, че не само, че жените страдат от двойното бреме на производителен и възпроизводителен труд, но и че участват в своето собствено потисничество като робуват на остарели полови стереотипи за мястото на жената в домакинството. Въпреки това проучването показва, че жените искат да са както майки, така и работнички и не желаят да останат вкъщи (Mead & Ghodsee, 2017).
За да гарантира изграждането на детските заведения, Комитетът на българските жени се възползва от възможностите за осъществяване на обществен контрол. Например в началото на 1970-те години, когато се отпускат щедри средства за построяването на детски градини, се отчита голямо забавяне в изграждането им и възниква заплаха от неусвояване на тези средства. Съветите на КБЖ по места осъществяват безпрецедентна мобилизация и разрешават въпроса. Набъбналите правомощия на КБЖ позволяват на активистките на Комитета да се намесват в работата на местните органи и да търсят решение на проблема. Например на Шестия пленум на КБЖ от 1971 г. Калутка Гатева, председателка на Окръжния съвет на жените – град Русе, разказва за среща в Русе с държавни и партийни органи, чиято цел е била да се изрази тревогата на КБЖ по отношение на изоставането на строителството на детски заведения (ЦДА, 417/4/14, л. 18).
Делегатката съобщава начина, по който се осъществява контролът: „През седмицата присъстваме на оперативките, на които по наше предложение и по предложение на профсъюзите се разглежда строителната програма, до къде е стигнало строителството, какво трябва да се предприеме понататък, и ние поставяме въпроса колко се може по-скоро, дори предсрочно някои от обектите да бъдат приключени“ (ЦДА, 417/4/14, л. 19).
Делегатката Цонка Райдовска също потвърждава усилията на КБЖ от нейния край: „Няма оперативка, няма седмица, през която нашите председателки на районните съвети да не участват в заседанията на районните съвети и да не вземат отношение със своите виждания, със своите настоявания да се доведат нещата до край“ (ЦДА, 417/4/14, л. 44).
Късният социализъм и Комитетът на българските жени
Десетилетието на 1970-те започва с приемането на нова конституция през 1971 г. в духа на новото разбиране за установената реалност, обозначавано с въведения от Брежнев термин „развито социалистическо общество“. В конституцията е закрепена държавната закрила на жената-майка, включително като ѝ се осигуряват „отпуск преди и след раждане при запазване на трудовото ѝ възнаграждение, безплатна акушерска и медицинска помощ, родилни домове, облекчаване на труда ѝ, разширяване мрежата на детските заведения, на предприятията за комунални и битови услуги и за обществено хранене“ (Конституция на НРБ, 1971: чл. 37).
Все по-често на концепцията за „естествената“ роля на жената като майка се свързва с идеята за социалистическия народ и за публичното благо. Установява се приемственост между „природата“ на жената и изграждането на социалистическото общество. Тези разбирания се пресичат с националистическия завой на властта, в основата на който е поставена етноцентристка репродуктивна политика на засилена раждаемост (Valiavicharska, 2021: pp. 59-60). На проведения Шести пленум на КБЖ, проведен през 1971 г. се наблюдава истински консервативен обрат във възгледите по отношението на ролята на жените и грижата за децата.
Това личи най-добре в изказването на авторитетния лекар проф. Лора Бакалова, по това време ръководител на Катедрата по детски болести при МФ-София. Тя изказва съжаление, че мнозина считат, че държавата, а не семейната единица трябва да се грижи за децата. Според нея трябва „много усърдно и много усилено да се насаждат истинските, правилните разбирания за ролята на семейството“. На детските градини и ясли трябва да се гледа като институции, поемащи грижата само за децата, за които в никакъв случай няма условия да бъдат отглеждани вкъщи. Единствено в дома децата могат да получат „това, което семейството може и трябва да даде на детето си още с майчиното мляко“ (ЦДА, 417/4/14, л. 4-5).
Докато само преди три години самият Тодор Живков заявява нуждата от „обобществяване“ на възпроизводителния труд в духа на марксисткото разбиране за социалното възпроизводство, сега на дневен ред излиза семейното възпитание като ключ за увеличаване на раждаемостта. Десетилетията усилия на държавата за обществено отглеждане на децата в унисон с комунистическите идеали и почти пълното включване на жените в производството са произвели модерно поколение, за което децата не са ценност в степен, която да осигури желаното от държавата равнище на раждаемост.
Според анализа на проф. Бакалова проблемът се корени именно там. Поради това решението е ретрадиционализация на възпроизводителния труд и повторното му прехвърляне върху жената в името на налагането на традиционните („истински“, „правилни“) ценности. Новата концепция за политиките за децата е изцяло подчинена на биополитичното третиране на новите поколения като бъдещи родители, които трябва да имат „правилните“ разбирания за това колко деца да имат. Това рамкиране е качествено различно от досегашните политики на изграждането на детски градини и ясли за осигуряване на висок здравен и идеологически стандарт в отглеждането на децата от началото на държавния социализъм, както и от аргументите от 1960-те за еманципацията на жената, „обобществяването“ на възпроизводителния труд и „утопичните“ предложения за въвеждането на майчинството като начин да се осигури физическо здраво поколение, отглеждано с майчина кърма.
Сега отново изплува въпросът за увеличаване на отпускът по майчинство, но той има съвсем различна цел и тя е репатриархализация и приватизация на труда по отглеждането на децата. Въпросът за раждаемостта и отглеждането на деца с традиционни (пронаталистки) семейни ценности отговаря и на новия функционален поглед върху жените.
На Десетия конгрес на БКП Тодор Живков излага принципа, на който ще се основава последващата дейност на КБЖ – „майчинството като социална функция“. Според Савина Шаркова (2011) именно активистките на КБЖ вписват функционалния принцип в изказването на Живков, за да подкрепят и легитимират процесите, които вече са задвижили. Както отбелязва Шаркова, „[т}ака езикът за женската функционалност се превръща в официално легитимен език. Той става функционален за постигането на исканите политики“ (Шаркова, 2011).
Конкретният повод за това развитие е течащата подготовка на първата по рода си Концепция за осигуряване на оптимални условия за съчетаване задълженията на жената като производственичка, майка и общественичка. Тя представлява връх на усилията на КБЖ от този период и практическо осъществяване на правото на законодателна инициатива, най-важното от правомощията на Комитета. На основата на две редакции на концепцията – първата от 1971 г. и втората от 1972 г. – Политбюро на ЦК на БКП взема решение на 6 март 1973 г. „За издигане ролята на жената в изграждането на развитото социалистическо общество“. Този важен документ увенчава активистката работа на КБЖ и очертава основните параметри на държавната политика за жените.
Първият вариант на Концепцията е изготвен през 1971 г. на базата на резултатите от проведеното през 1969 г. проучване. Според анализа в документа „Върху намаляването на раждаемостта у нас повлияха преди всичко изключително бързите темпове на навлизането на жените в общественото производство през последните 10 години, които не бяха обвързани достатъчно с обществени грижи за майчинството и детството“ (ЦДА, 417/4/61, л. 20). Бързите темпове на навлизане на жените в публичната сфера на производството не съответстват на достатъчно бързо развитие на обществената грижа за възпроизводството, което все още остава в голяма степен затворено в частната сфера. Като резултат е налице „невъзможността на жената едновременно да работи и да отглежда деца при сегашния обхват и състояние на детските заведения и сегашния обем на домашния труд“ (ЦДА, 417/4/61, л. 21).
Именно „втората смяна“ и неразвитата обществена инфраструктура на грижата водят в крайна сметка до срива на раждаемостта се явяват като заплаха за възпроизводството на социалистическото общество (Шаркова, 2011).
Извеждането на функционалната логика на преден план след Десетия конгрес изисква и преработване на първоначалната концепция, което се случва на следващата година. Вторият вариант се основава на разбирането на КБЖ за разделянето на публичното (производството) от частното (семейството), дефинирани през труда – тъй като трудът е едновременно най-висшият въпрос за социалистическото общество и ключът за полово равенство (Шаркова, 2011). Майчинството, както отбелязва Шаркова, „се явява само свързващото звено между тях, защото то е публичен и частен интерес, то размива границите между публичното и частното“. Тъй като то е дейност, която обременява обществената ангажираност на жената в труда, майчинството се издига в обществено задължение (Шаркова, 2011).
Трябва да се отбележи, че в действителност социалистическата държава прави значителни инвестиции в отглеждането на децата. Само за 1971 г. капиталовите вложения за детски заведения се увеличават от 6 милиона на 21 милиона лева (ЦДА, 417/5/401, л. 102). Тази сума е близо до целия бюджет за детски градини за предишната петилетка. За цялата шеста петилетка (1971 – 1975) сумата стига 110 милиона лева (ЦДА, 417/4/14, л. 13).
Самото решение от 1973 г. подчертава ролята на жените като майки, труженички и общественички и гарантира заявката на държавата да осигурява материална и политическа подкрепа на жените да се развиват и да участват в публичната сфера, докато са майки (Valiavicharska, 2021: p. 76). По този начин, както отбелязва Валявичарска,
в противовес на логиката, която организира капиталистическите общества, социалистическите общества не понижават, а издигат жените до статута на родилки и майки, като едновременно с това осигуряват условия за освобождаване от грижите за децата (Valiavicharska, 2021: p. 76).
В обсъждането на мерките за осигуряване на изпълнението на функционалната роля на жената за обществото обаче на първо място стои вече не стои въпросът за социализацията на възпроизводителния труд, а насаждането на патриархални нагласи у момичетата:
Първият проблем е да се подготви девойката за изпълнение на майчинската функция, да счита тази функция като своя жизнена необходимост и като обществено задължение. (…) За тази цел е необходимо: да се създаде цялостна система за възпитателно въздействие и профилактически грижи за жената още в детско-юношеската ѝ възраст, за нейната физиологическа, психическа и социална подготовка за майчинството… (Втори вариант на концепцията, ЦДА, 417/4/62, л. 23).
Така очертаният курс към репатриархализация се разгръща и на нивото на нацията и националното. Абортите са ограничени, а основната роля на жената е определена като задачата по възпроизводството на нацията. Силно пронативистичния и националистически обрат на държавната политика е подкрепено от активистките на КБЖ. Това не може да се чете просто като опит на КБЖ да използват доминиращата идеологическа рамка, за да се легитимират исканията на жените; а е на първо място структурен елемент от тогавашните джендър политики (Valiavicharska, 2021: p. 85). Държавната политика на етнонационализъм ще се задълбочи в следващото десетилетие и ще ескалира държавното насилие над етническите и религиозните малцинства, кулминирайки в опита за насилствена асимилация на българските турци през т.нар. Възродителен процес. Ролята на КБЖ в този процес трябва да бъде изследвана обстойно, за да се разкрият натурализиращите и националистки представи, присъщи на Комитета, които ограничават допълнително конструкта на „жената“ през епохата на държавния социализъм.
Заключение
При всичките си ограничения, Комитетът на българските жени има сериозен принос за установяването на обществена система, която социализира грижовния труд и по този начин освобождава жените от него. Едно от най-видимите наследства на тези усилия е мрежата от детски градини. Подчертаването на ролята на властта в осигуряването на детски градини като обществен ангажимент към жените и като признание и институционализация на грижата, вместо прехвърлянето ѝ върху плещите на жените, остава важен урок за подобни усилия в настоящето.
Източници
Централен държавен архив, фонд 417, опис 1-5. Цитирането на архиви в тази статия следва означенията ЦДА – Централен държавен архив; ф.- номер на фонда; оп. – номер на описа; а.е. – номер на архивната единица, л. – номер на листа. За улеснение последващите цитирания ще са във формат ЦДА, № на фонд/№ на опис/№ на архивна единица, лист.
Конституция на НРБ, 1971. Достъпна на: https://www.parliament.bg/bg/19 [посетен на 17.02.2022 г.].
Наредба-закон за изравняване правата на лицата от двата пола. Обн. ДВ. бр.227 от 16 Октомври 1944г.
Валявичарска, Ж., Уайтнър, Б. (2019) Потисничество и съпротива в полето на социалното възпроизводство: исторически траектории и настоящи измерения. В: Дренска, К., Апостолова, Р., Иванчева, М., Вайсова, Л., Енева, С. Феминистки хоризонти: Насилие, труд, мобилизации. София: ЛевФем, с. 198-232.
Годси, К. (2020) Вторият свят, вторият пол. София: Изток-Запад и сдружение КОИ.
Исусов, М. (2000) Политическият живот в България 1944-1948. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, УИ „Св. Климент Охридски“.
Марчева, И. (1995). Женското движение и неговата съдба през периода септ. 1944 – юни 1945 г. Минало. 1, с. 63-73.
Марчева, И. (1998) Историята на една предизвестена смърт или краят на организираното женско движение в България (1944-1950). Епохи. 2 (V), с. 52-63.
Марчева, И. (2010) Женски организации и власт: Българският случай 1944-1990. В: Пачкова, П. и др. (състав.). Съвременната жена – роли и образи. Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, с. 36-44.
Марчева, И. (2012) Промените в организацията и дейността на Отечествения фронт през 60-те години и началото на 70-те години. В: Баева, И. (съст.) История на Отечествения фронт/съюз в България. Т. 1. София: УИ „Св. Климент Охридски“
Шаркова, С. (2011) Социалистическата жена между публичното и частното (1967 – 1973): визии, противоречия и политически действия през социализма в България. (Анализ на Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 6 март 1973 г. За издигане ролята на жената в изграждането на развитото социалистическо общество). Год. СУ „Св. Климент Охридски“, Философски факултет, Книга Социология, Т. 103, с. 61-80.
Brunnbauer, U., Taylor, K. (2004) Creating a ‘socialist way of life’: family and reproduction policies in Bulgaria, 1944–1989. Continuity and Change, 19, pp. 283-312
Ghodsee, K. (2015) The Left Side of History: World War II and the Unfulfulled Promise of Communism in Eastern Europe. Durham and London: Duke University Press.
Mead, J., Ghodsee, K. (2017) Debating Gender in State Socialist Women’s Magazines: the Cases of Bulgaria and Czechoslovakia. History of Communism in Europe, 8, pp. 17-36.
Valiavicharska, Zh. (2021) Restless history: political imaginaries and their discontents in postStalinist Bulgaria. McGill-Queen’s University Press.
Заглавна снимка: Паметник на ямболските тъкачки. Снимката е на автора, 2020 г.
Настоящият текст се реализира в рамките на проект „Грижа и социални неравенства. Влияние на недостига на места в общинските ясли и детски градини в гр. София върху социалния живота на жените“ с финансовата подкрепа на Български фонд за жените.
