Във Варна ставаме свидетели на пореден случай, в който ясно се вижда как и властта, и обществото са готови да изоставят най-уязвимите и нуждаещи се от грижа сред нас. В града има около 1000 души с психически увреждания и интелектуални затруднения, които се нуждаят от комплекса социална грижа. Към момента такава могат да получат едва 100 от тях. Общината е одобрила терен за изграждането на нов център за комплексни социални услуги, който, наред с други неща, би предлагал и 24-часова грижа за около 60 човека. Предстои подаване на документи за европейско финансиране за изграждане на съоръжението.
Граждани от квартала, в който се намира теренът, обаче се противопоставят на идеята, защото се притесняват от това, че хора с психични увреждания биха се „разхождали“ из квартала им и правят подписка срещу проекта. Общинските съветници мимоходом решават да се съобразят с подписката и да отложат гласуването по точката за финансирането на проекта, а това потенциално възпира и процедурата по кандидатстване за средствата със срок до 31 октомври.
В едно общество, което полага нулеви усилия да предложи човечност и нормални условия на живот на хора в уязвима ситуация – например на хора с увреждания – не е изненада, че различни митове, слухове и откровено манипулативни твърдения лесно се разпространяват сред хората и затвърждават стереотипни и дискриминационни мнения и виждания. Тук много ясно трябва да се каже, че хората с психични увреждания НЕ СА опасни и имат право да съществуват в публичното пространство, колкото всеки друг човек. Задължение на всички е да осигурим възможност за тяхното пълноценно участие в обществото, а не за тяхното изключване. Грижата за тези хора в момента ляга изцяло на отделните семейства и роднини, които изнемогват и имат нужда от помощ, за да оцеляват близките им. Както казва и зам.-кметицата на въпросния район във Варна: „Това, което много липсва и е болката на майките, е заместваща грижа. Когато един ден всички си отидем от този свят, какво се случва с тези хора?“
Крещящата липса на солидарност обаче задължава именно властта и институциите да проведат разговори, разяснителни кампании и да работят с притесненията на гражданите, като ясно зададат линия на грижа за хората в нужда. Все пак България все още претендира да е социална държава, а тази претенция би трябвало да идва и с някакви поне минимални гаранции за грижа за хората в обществото. Наместо това, в гореописания казус наблюдаваме как властта се прикрива удобно зад „притеснените“ граждани, оставяйки две групи от обществото – част от кварталната общност от една страна и роднини на хора с увреждания от друга – да се справят със ситуацията помежду си, настройвайки се още повече едни срещу други. Този антихуманен отказ от ясна позиция, визионерство и носене на отговорност за необходими действия, е твърде типичен за институционалната и политическа култура на редица властимащи „компетентни“ органи у нас. Обричането на хора на забвение от страна на институциите в момента само допринася за нарастващата липса на солидарност и разпад на чувството на общност сред хората.
Това нито е първият, нито ще е последният случай, в който квартални протести спират важни социални проекти. Розовата къща в София – едно от малкото останали места в България, където наркозависими хора могат да получат медицинска, правна и психологическа помощ – беше обект на атаки от част от кварталната общност, в която се помещава – особено подстрекавано от крайнодесни политически актьори като общинския съветник Карлос Контрера от ВМРО. Другарският ни колектив от „Храна, не война“, които предоставят топла храна, душ и грижа за бездомни и бедни хора, многократно бяха гонени от помещенията, които наемат, след брожния на съкооператори, че бедни и „неприемливи“ за тях хора посещават квартала им. Наскоро в София след граждански протести (в които част от главните действащи лица бяха отново крайнодесни формации) бяха спрени проекти за изграждането на приемни центрове за дузина деца и младежи бежанци. Преди две години пък, отново в София, граждани в кв. „Стрелбище“ протестираха срещу строежа на детска градина в квартала им – детската градина щяла да заеме от зелените площи.
Впечатление прави как подобно гражданско активизиране идва много често срещу проекти, подпомагащи маргинализирани групи в обществото ни. Далеч по-редки са случаите, в които местните власти се съобразяват с протести и подписки срещу частни строежи в междублокови пространства или окупирането на публични сгради като Халите и Кино „Модерен театър” в София от мултинационални корпорации например. И често се чува аргументът „Ние не сме против тази идея, много е благородна, ама не в нашия квартал“. Този импулс да бъдат „скрити“ нежеланите, неугледните, бедните и низвергнати хора от погледа обаче само допринася за поетапното изключване на хора от достъп до грижа и човечност. И притеснените граждани, които са толерантни, ама само някой да не им се „навира“ в очите, е добре да имат предвид, че липсата на загриженост за едни много бързо ескалира и към други групи от обществото. Днес сме изправени пред поредния тест за човечност. Нека не позволим продължаваща ерозия на солидарността помежду ни, защото ни остава само тя.
Ако сте жители на Варна, можете да подкрепите подписката, инициирана от родители на хора с увреждания – на живо в кв.Чайка, бл. 67, вх.В/Г, ДЦ „Слънчевата къща“ или онлайн на https://www.peticiq.com/463124
