Можем да се борим с фашизма само ако разберем, че той разбужда и повлича широки социални маси, които са загубили предишната сигурност на своето съществуване, а с нея често и вярата си в социалния ред.
Клара Цеткин, Борбата срещу фашизма
През последните седмици станаха известни поредица нападения от младежи в цялата страна, едно от които завърши с бруталното убийство на 37-годишния Кузев. Постепенно се изясни, че всички отразени случаи имат обща характеристика: нападателите се самоопределят като фашисти. „Аз като скинар ще го набия“ казва 14-годишният нападател на 12-годишно момче в Радомир. „Зиг хайл“ викат младежите, обсадили туристите от еврейски произход в Банско. Нападателите на Георги са се снимали със знаме със свастика. Срещу един от присъствалите е повдигнато обвинение за друго нападение – над двама непалци, по ксенофобски подбуди. Няколко дни по-късно полицията влезе в нацистки клуб в Пловдив.
Тази поредица от факти като че ли смути институциите. „От добри семейства са,“ оправдаваха се разследващите, които сякаш не са могли да допуснат, че „добрите“ (синоним, както се оказа, на средна класа и етнически българи), „нормалните“ са способни да попаднат в такава среда. Въпреки че в повечето случаи идеологическите подбуди на нападателите изглежда бяха взети предвид от правораздавателните органи, властите побързаха да неглижират проблема или да го прехвърлят на други – опозицията, образователната система, социалните мрежи.
Изобилстващите доказателства за фашисткия характер на престъпленията обаче бяха забелязани от медиите, които сякаш първи заговориха по темата и успяха да изкопчат информация. Това не се преведе в същностен анализ в електронните медии. „Какво се обърка?“ питаха се говорители, които коментираха „поколенческия“ характер на насилието, влиянието на социалните мрежи и децата, които много си позволяват. От опозицията видяха проблема във влиянието на Русия. Правителството пък обвини опозицията за липсата на религиозно образование.
От тези позиции можем да направим няколко заключения. Първо, за наличието на фашизирани младежи се говори като за нещо ново. На практика в публичния дебат по темата не бяха направени връзки между последните нападения и други известни фашистки прояви като Луковмарш, шествията на футболните ултраси или дори широко отразяваните преди година прояви на „локалите“. Подценяването на тези връзки пречи на системния анализ и води до повърхностни заключения. Подобен прочит на проблема превръща непознатото в сензация, а политическите убеждения в симптом на поколение, което някак си е загубило връзката с обществото. Но нито агресията на младежите е произведена от социалните мрежи, нито крайнодесните възгледи са нова тенденция. Въпросът, който следва да си задаваме, е защо се загнездват у подрастващите.
Второ, проявеното от младежите насилие бе изолирано от господстващите в обществото процеси. Изглежда, че нападенията на младежите се извеждат „извън“ нормата (и затова е учудващо, че те идват от „нормални семейства“) – на фона на това, че обществото е нормализирало невъобразими нива на насилие. Самоуправството, физическата агресия, расизмът, хомофобията, трансфобията и агресията в дома и в училище са само част от насилието, с което растат днешните поколения. То отдавна е нормализирано и претенцията, че действията на нападателите от Пловдив, Банско и Радомир са качествено различни от средата, в която живеят – и която толерираме като общество и институции – прехвърля вината върху отделни семейства и дори върху самите младежи едностранно. Опубличностяването на случаите – не на последно място благодарение на видеоклипове на нападенията от самите нападатели – бе съпътствано от оправдан обществен гняв, който обаче бе изцяло насочен към възмездие срещу престъпилите границите на допустимото. Формулата „детска агресия“ назовава сериозен симптом, но не бива да замени диагнозата на една болна система.
Трето, отразяването на фашистките характеристики на нападенията в медиите беше ампутирано от структурните, политически процеси, които ги обуславят. Разговорите в националните медии бяха доминирани от психолози и представители на силовите институции, а отсъстваха онези гласове, които можеха да предложат четене на насилието като политическо. Жени, роми, мигранти, ЛГБТИ хора и антифашисти, които от години се сблъскват с фашистки проявления – включително от страна на хора, назовани в случая в Пловдив като вдъхновители! – такива гласове не намериха място в ефир. Тази ситуация беше допълнително усложнена от залозите на консервативни и либерални партии – управляващи и опозиция – чиито интереси и деления подмениха съществения разговор с клиширани обяснения и нападки.
Четвърто, проблемът не само беше дълбоко деполитизиран, но и психологизиран, а в разговорите въобще не бяха включени много ключови гласове – на учители, педагози и социални работници. Неизненадващо, те бяха сред първите обвинени за случващото се, и то от официални лица на властта. По думите за Министъра на вътрешните работи, полицията не може да замести „образованието, което се оттеглило“. Констатацията на министъра е насочена срещу онези социални системи, които българската държава системно деградира за сметката на засилването на полицията и репресията. Никой не постави под въпрос неговата оригинална трактовка, още повече, че зад заклеймяването на образователната система прозират структурните ефекти на една целенасочено водена политика по превръщане на децата в обекти на институционална репресия и контрол (секюритизация). Десетилетията политики на строги икономии съсипаха социалните системи, а образованието беше сред най-тежко засегнатите, през евфемистично наречената „Оптимизация на училищната мрежа“. За сметка на това силовите структури начело с МВР поглъщат гигантски средства, а България е сред страните в ЕС с най-висок дял от бюджета, който отива за полиция. Нещо повече, последните години видяха рекорден ръст на средствата за МВР и увеличение на заплатите на полицаите с 50%, а настоящите планове за държавни харчове предвиждат спад в бюджета за образование от 4.8% от БВП през 2025 г. до 3.8% през 2028 г. Ескалацията на насилието е закономерен резултат от тези политики.
Не провалът на възпитанието е довел до вълна от младежко насилие. Време е да насочим вниманието си към дългосрочните структурни ефекти на системата, в която живеем.
Крайнодесните тенденции сред част от младежите в България са нищо по-малко от структурен ефект на атомизацията на обществото – разпада на социалната тъкан и на социалните системи. Класовите противоречия, неравенствата, остокостяването на живота и структурното насилие на бедността произвеждат поколения, сред които идеите за възраждане на нацията, мислена като органична, расова, патриархална общност, намира благодатна почва. Но наличието на фашистки тенденции не би било възможно, ако същите тези не бяха припознати и легитимирани от господстващите класи. Политици от всички партии (някои повече от други!) допринесоха за възпроизвеждането на неравенствата и утвърждаването на социалните йерархии. Макар да не можем да наречем всяко такова действие фашистко, можем ясно да посочим връзката между легитимацията на изключването и насилието, което тя произвежда. И сме го правили от години. Последните случаи само свидетелстват за това, че нормализацията му води до разширяването на неговите мишени.
Заглавна снимка: Стенопис „Танцът на смъртта“ от Крсто Хегедушич и Душан Пленче, Дом паметник Сутиеска, Босна и Херцеговина.
