(Пост)пандемични борби в социалното възпроизводство: уроци от Синдиката на терапевтите в Грузия

Настоящият текст е част от серия публикации и уебинари на тема социално възпроизводство, (женски) труд и миграция в Източна и Централна Европа и отвъд. Видеото от първия уебинар в серията можете да видите тук. Серията цели да засили обществената чувствителност около борби в областта на трудовите, репродуктивни и миграционни права, както и положението на жените в обществото, особено с оглед на настоящата пандемия от ковид-19. Публикациите и уебинарите са координирани съвместно между българския феминистки колектив ЛевФем и платформата Транснационална Социална Стачка (Transnational Social Strike), а инициативата се случва с подкрепата на Фондация “Фридрих Еберт” България. Много от участниците в серията са част от нововъзникналата мрежа EAST (Essential Autonomous Struggles Transnational), обединяваща активистки и работнички в Източна и Централна Европа.  За повече информация за мрежата, пишете на essentialstruggles [at] gmail.com. Препубликуването на материали от серията е позволено с изрично позоваване на оригиналния източник.

Пресконференцията на представителите на грузинския синдикат на терапевтите – от архива на Солидарна мрежа

За да разширим общата работа и заздравим разбирателството сред пост-комунистическите страни в Европа и други контексти, по време на пандемията от COVID-19 ние, членовете на Солидарната мрежа (Solidarity Network) в Грузия, съставихме доклад и анализ на трудовото организиране на поведенчески терапевти. Избрахме този опит от организиране на работници в социалното възпроизводство, за да подчертаем предизвикателствата и възможностите, които пандемията и животът след нея ни предоставят. Отскоро създаденият синдикат на терапевтите се бори да преодолее десетилетия политики на строги икономии, безапелационното приемане на неолибералната рамка на институционална реформа, обезценяването на социалното възпроизводство, както на неплатения домашен и грижовен труд, така и на платената работа, липсата на правна защита и фактическото заличаване на работника от обществения дебат и социалните политики.

С помощта на донори и неправителствени организации, родителите на деца в аутистичния спектър от години се борят държавата да осигури програма за хората с аутизъм. През 2015 г. такава програма най-накрая беше създадена под егидата на местната власт. Тя осигури определена сума от лари (грузинската валута) на дете. Програмата беше много популярна и имаше списъци с чакащи да бъдат приети. Бяха създадени няколко частни центъра, които да приемат потока от деца в нужда да се присъединят към програмата и да реализират пътеките от държавно финансиране. Новата програма също създаде търсене за поведенчески терапевти, които бяха назначени от тези центрове. Много млади хора се втурнаха към тези работни места, тъй като ръстът и на текущата, и на структурната безработица в Грузия, е много висок. Тъй като програмата беше създадена от родителите на деца с аутизъм, в центровете на местно и правителствено ниво не терапевтите бяха третирани като част от дизайна на образователната среда, а не като работници с трудови права.

Програмата добиваше все повече популярност сред родителите, но за да може да се развива и да става все по-успешна, както и за да запази подкрепата на правителството и да включва все повече деца, тя трябваше да нараства всяка година. С тази цел, програмата беше проектирана като пиар ход на местната власт в неолиберален стил, така че да демонстрира главно как децата получават средствата, докато скрива кой извършва всичкия труд. Един начин за повишаване на броя новозаписани деца всяка година беше решението на кмета на Тбилиси преди няколко години да увеличи приема като намали сумата, която отива за грижата за всяко записано дете.

Другият ключов начин за намаляване на разходите на центровете беше отклоняването на средства, предназначени за заплати на служителите, тоест реалното присвояване на заплати (wage theft). Терапевтите получават надница единствено за индивидуални сесии с деца. В началото на годината парите се разпределят за определен брой терапевтични сесии на дете. Когато по някаква причина, често независеща от терапевта, детето не отиде на планираната сесия, парите не отиват при терапевта, а се връщат в програмата, осигурявайки възможност за ново дете да се запише. Всеки месец това води до 15-20% загуба от заплатата на всеки терапевт, които отиват за осигуряването на още места за нови деца в програмата. Това печели на програмата и на кмета аплодисменти, но фактически поставя интереса на родителите от списъците с чакащи в конфликт с интереса на терапевтите. Достъпът до така нужната терапия за повече деца се случва на цената на недостатъчни заплати и нестабилни условия на труд на терапевтите. Надниците също не включват труда на терапевтите, необходим за подготовката на всяка сесия.

Според грузинския трудов кодекс, всеки работник има право на едномесечен годишен платен отпуск. Терапевтите в центровете обаче не получават изобщо заплата или са лишени от значима част от нея, защото тя се формира от завършени сесии по поведенческа терапия, въпреки че през август почти всички грузинци са във ваканция и повечето деца не посещават сесии. Освен това през други месеци като януари, когато има много празници, почти няма деца, които да посещават терапевтичните центрове и сесии.

Някои терапевти са класифицирани като независими доставчици на услуги, а други като работници – в зависимост от конкретния център, в който работят. Според тази класификация, центровете или нарушават трудовия кодекс, или не. Освен това, тъй като тези центрове съществуват само заради финансирането от програмата за деца с аутизъм във всеки град, дори класифицираните като работници не могат да се възползват от трудовото законодателство, тъй като техният директен работодател (подизпълнител на държавния договор) има малко или никаква власт и съответно способност да отговори на основните искания на терапевтите – да се спре кражбата на заплати и да се създадат стабилни условия на труд.

Терапевтите могат да подават трудови жалби, но на техните потребности не се дава отговор докато кметът на съответното населено място не поеме отговорност и не пожелае да отстои своята роля на работодател. От правна гледна точка няма начин той да бъде заставен да защити интересите на работниците или да седне на масата за преговори с тях. Заради пандемията организирането на стачки е невъзможно, тъй като работният процес е фактически спрял. Стачкуване в друга ситуация би изисквало законни и нелегални стачки, защото терапевтите, които не са считани за работници, са (дис)класифицирани като независими доставчици. Поради това хора, изпълняващи един и същи труд, имат различен правен статут и право на стачкуване, а оттам и различна правна защита в случай на стачка.

Грузинските терапевти живеят в такива крайно нестабилни условия и трудови отношения години наред, през които гневът им се надига и спада, без те да се организират. Тогава дойде пандемията и училищата затвориха. Терапевтите бяха оставени без заплати и без начин да си осигурят прехрана. Шестнадесет терапевта от различни центрове потърсиха и се присъединиха към нашата организацията Солидарната мрежа (SolNet), за да организират синдикат и с него да се борят да получат заплащане по време на карантината, наложена заради пандемията, която не беше ясно колко време ще продължи.

Още от самото начало на този процес срещнахме няколко предизвикателства. Докато цялата страна беше под карантина, работодателите в центровете имаха малко власт- цялата власт беше съсредоточена в ръцете на кметовете на градовете с центрове за аутизъм. Финансовата схема на програмата остана враждебна към терапевтите, а така и нашата възможност да се организираме беше твърде ограничена. Освен това, терапевтите разкриха, че родителската асоциация на деца с аутизъм е враждебно настроена към терапевтите, които очакват отпор от страна на лидерството ѝ. Изглежда, че има и разделение между лидерството и обикновените членове на асоциацията, отстояваща интересите на децата с аутизъм.

Терапевтите споделят, че редовният аргумент срещу тях е: „Това са парите на децата“. Всъщност, финансовата програма е проектирана да носи политически дивиденти за управляващата партия и да се използва от определена част от родителите и кметовете като инструмент за морално укоряване на терапевтите всеки път, когато те говорят за трудовите си условия и права. Затова целта в работата ни с терапевтите беше да получим подкрепа от родителите и да успеем да организираме повечето терапевти в нашия синдикат, за да покажем обединение и солидна членска маса.

Отначало терапевтите не вярваха, че повечето родители биха ги подкрепили поради враждебността на родителската асоциация. За да неутрализираме ръководството на тази асоциация, ние направихме наша собствена петиция и я разпространихме директно сред родителите. Така ние отрязахме асоциацията като посредническо звено между родители и терапевти, за да си осигурим подкрепата на значителен брой родители. Когато достигнахме определен процент, ние поканихме ръководството да подпише петицията, за да се почувстват включени. Наред с това, на срещата със синдиката се споразумяхме всеки терапевт да се опита да получи подписа на един родител и да привлече петима терапевта, които да застанат зад исканията на синдиката. Исканията включваха получаване на основната заплата от страна на терапевта по време на пандемията и условието, че след стартирането отново на програмата, всички решения относно продължаването на работата на центровете в страната ще бъдат взети в присъствието на терапевт от синдиката. Преценихме на този етап, че отказът от компенсиране на пропусната работа по принцип щеше да бъде твърде противоречив ход и можеше да навреди на единството на терапевтите. Ние бяхме наясно, че кметовете и родителите използват морализаторски аргументи, за да експлоатират труда на терапевтите. Същевременно осъзнавахме, че много терапевти се чувстват морално задължени да компенсират пропуснатите работни часове в сесии с деца, страдащи от аутизъм. Затова и оставихме неизяснен въпроса за компенсацията на пропуснатите по време на карантината часовете. SolNet приоритизира демократичното вземане на решения за работното време и борбата за демокрация отвъд типичните икономически искания. Тъй като знаехме, че демокрацията на работното място е важна за работниците и че работодателите никога не се отказват от власт с охота, ние използвахме пост-карантинното искане на работната група като отправна точка за установяването на процес, в който работниците да бъдат включени във вземането на решения в рамките на програмата.

Петицията пожъна невероятен успех. Вместо да получат подписите само на очакваните 50 родители, терапевтите успяха да получат над 700 родителски подписа. Почти всички терапевти – над 300 – се организираха в нашия синдикат. Когато родителската асоциация разбра какво се случва, повечето родители вече бяха минали на наша страна. Лидерът на асоциацията се опита да се намеси и да поиска условия, според които терапевтите да получат аванс по време на пандемията и да изработят пропуснатите часове по-късно – което би изострило трудовата експлоатация поради нарушаване на законите за извънредния труд. Центровете имаха среща със синдиката и се опитаха да тушират нашите искания чрез предложение за частично заплащане по време на пандемията.

Последва кратък и напрегнат преговор. Предвид това, че до този момент работодателите в центровете никога не бяха сядали да преговарят или да вземат решения заедно и на равни начала с терапевтите, някои от тях отчетливо се опитаха да се отнесат към синдиката като към подчинен, без каквото и да е разбиране, че властта за вземане на решения вече не беше само в техните ръце. По време на преговорите, например, един директор на център каза на друг да „контролира работника си“, който беше взел думата. В крайна сметка, обстоятелството, че и завеждащите центровете, и терапевтите бяха зависими от обща победа срещу представителите на местната власт за да получат парите си, принуди работодателите да променят своя подход към терапевтите.

В Тбилиси центровете щяха да преговарят с кмета по-късно през деня, като обаче подчертаят, че няма да се опитват да тушират действията на терапевтите срещу кмета, ако последният не се съгласи да продължи да изплаща заплатите по време на пандемията. След срещата, терапевтите проведоха и пресконференция, която беше широко отразена. Кметът почувства натиска – родители, терапевти и центрове бяха обединени. Дотогава той категорично твърдеше, че терапевтите няма да получат нищо, но след това и той заяви в пресконференция, че терапевтите ще получат заплата, но ще трябва да изработят пропуснатите часове. Към този момент, това беше голяма победа.

Появиха се обаче два нови проблема. Част от терапевтите в Тбилиси искаха гаранция от кмета, че няма да има часове за отработване. Това ни постави в затруднение, тъй като липсваше единно мнение по въпроса между терапевтите: нямахме достатъчно власт да изискваме нещо такова с протестни действия, понеже бяхме в карантина и не можехме да протестираме или стачкуваме, а освен това лидерът на асоциацията на родителите чакаше да намери нещо, за да се изправи срещу нас. Имаше дебат в синдиката, но нито една позиция не получи мнозинство от членския вот. Освен това се оказа, че някой от присъстващите на вътрешно-груповите дискусии между мрежата и синдиката изнася информация към родителската асоциация, което даде възможност на лидера на асоциацията и шепа активисти да напишат писмо, с което да настояват родителите в програмата да получат парите, отделени за децата, тъй като на тях бе паднал грижовният труд и работата с децата по време на карантината. „Парите на децата“, според писмото, не трябвало да се „хабят“ по терапевти, които нямали намерение да отработват неизработените по времето на карантината часове. За щастие лидерът не събра необходимата подкрепа, а писмото не стигна далеч – но фактът, че асоциацията се опитваше множество пъти да попречи на терапевтите да получат заплатите си по време на пандемията остава извор на безпокойство.

Вторият проблем възникна покрай това, че докато лидерът на родителската асоциация продължаваше да ни напада, терапевтите не успяваха да постигнат съгласие за единен план за действие. Невъзможността да се срещнат на живо и съответно ограничаването на комуникацията помежду им с оскъдна връзка и през социалните медии, позволи на кмета и на центровете да въведат отработване на часовете чрез онлайн сесии без организирана съпротива от страна на терапевтите. Мнозинството от терапевти не достигна до единна позиция относно онлайн работата. От една страна, онлайн работата в действителност изискваше повече неплатен подготвителен труд на час от сесиите на живо; от друга страна, терапевтите се притесняваха, че без онлайн сесии които да запълнят дългото време между сесиите на живо, целият труд, вложен в сесиите с децата, щеше да отиде напразно. С други думи, те се бояха, че напредъкът на децата щеше да се осуети. Затова, въпреки че онлайн сесиите бяха по-трудни и изискваха повече време за подготовка и осъществяване, все пак тази опция беше по-добра от започването отначало с деца, които вече са направили голяма крачка в развитието си. Както се очакваше, кметът почувства намаляването на натиска, и въпреки че плати на терапевтите, той започна да протаква, като в последващите месеци заплатата зависеше изцяло от изработените часове.

Действията на лидера на асоциацията на родителите, макар че бяха реакционни, разкриват натиска, който майки, особено на деца със специални нужди, чувстват, докато се опитват да се справят без помощ от обществото. Те показват и докъде могат да стигнат хора в подобна ситуация, за да поддържат дори и оскъдна държавна програма, независимо че отказва препитание на работниците. Фактът, че социалното възпроизводство се разглежда или като отговорност на семейството, или като незаслужаващо достойна заплата и стабилни условия на труд за работниците, играе ключова роля в начина, по който програмата е структурирана, както и в нейния обхват и капацитет. Приетата вяра в неолибералното преструктуриране на отговорността на правителството към неговите граждани най-добре се артикулира чрез исканията за намаляване на правителствените разходи, трудови разноски и употребата на подизпълнители – все мерки, шокиращо залегнали в грузинската конституция, където държавните социални услуги са ограничени до 30% от бюджета в „Акта на свободата“, стоящ зад архитектурата на тази социална програма.

Тази програма е проектирана да лишава терапевтите от правата им чрез премахването на правителството от ролята на работодател, като същевременно те са сложени в ролата на безвластни подизпълнители. По този начин, терапевтите са принудени допълнително да нарушават трудовите закони като неволно са заставени да участват в схемата за институционализирането на отклоняването на заплати и погрешното класифициране на работници. Също така, тази институционална рамка изправя терапевтите и родителите едни срещу други в игра без победител. Колкото по-експлоатирани са работниците, толкова повече деца ще получат грижи и ще намалят бремето на родителите. С такава програма управляващата партия получава доверие в очите на обществото на местно ниво, докато донори, НПОта и международни и регионални организации възхваляват прогреса в работата на Грузия с деца с увреждания. В същото време, ефективната войната срещу трудовите права в държавата отслабва позициите на работниците и способността им да оцеляват и да се борят за по-добри условия на труд.

Въпреки ограничения напредък, синдикат на терапевтите беше организиран за пръв път в сектора ‘благодарение’ на пандемията. Повечето терапевти признават, че биха останали без никакви надници по време на пандемията, ако не беше организирането от страна на синдиката. В рамките на преговорите, за пръв път някой се противопостави открито и в медиите на неолибералната схема на финансиране, и спечели значителна обществена подкрепата за каузата на терапевтите. Неоспорваният до този момент морализъм на аргумента, че „парите принадлежат на децата“, беше подложен на въпрос, както в рамките на синдиката, така и в обществения дебат, и изгуби давността си и възможността да бъде използван за манипулация на терапевтите и родителите. Много неправителствени организации, работещи с увреждания, поставиха под въпрос и действията на лидера на родителската асоциация в своите организации, а едно НПО публично осъди писмото на асоциацията в социалните медии. Терапевтите разбраха, че повечето родители подкрепят тях, а не самопомазания ‘стожер’ на родителските интереси – лидера на асоциацията.

Въпреки враждебния антисоциален дизайн на програмата за деца с аутизъм в Грузия, повечето родители, терапевти и активисти намериха общ език, като демонстрираха как моменти като пандемията могат да разрушат дори най-порочните опити за разединение на работническата класа чрез разделението между платен и неплатен труд. Това е само началото, макар и да е ясно, че настоящата правна рамка и политическа среда не позволява широки правни действия.

 

Сопо Джапаридзе е съосновател на Солидарна мрежа, грузински автономен синдикат, основаващ се на принципя на работническа самоорганизация. Тя работи като обществена активистка и синдикалистка от 12 години.