Преди няколко години, проучване показа, че всеки четвърти в България е ползвал бързи кредити за покриване на спешни или текущи разходи. Кои са тези хора?
Това са работещи с ниски доходи, които заменят времето и труда си срещу заплати, нестигащи дори за храна и битови сметки (виж също: Гняв след работа: Държавата на работещите бедни). Хора, които се сблъскват с непредвидени ситуации като належащ ремонт или покупка на техника. Техните доходи са такива, че не им позволяват да имат заделени спестявания за подобни нужди. Хора, за които това е единственият начин да си позволят почивка, пътуване или отпразнуване на важно събитие. Изключително притеснителен е фактът, че до кредитни услуги се прибягва и при здравословни проблеми. Това само потвърждава колко катастрофално е състоянието на нашето здравеопазване.
На този фон, властите не само не предприемат сериозни мерки за подобряване на очевидно недостатъчните доходи. Сега те орязват потребителски защити, поставяйки в риск множество уязвими групи, които са сред основните ползващи този тип услуги. В тази връзка, публикуваме какво ни сподели наша симпатизантка, работеща в социалния сектор.
Кога се чувствам най-безсилна на работа – от психоложка в център за хора с увреждания
Работя като психоложка в център за социална интеграция за хора с увреждания. Може да се досетите какъв е фокусът на работата ми. Подпомагам хората в адаптацията към живот с увреждане. Насърчавам ги в процеса на рехабилитация и следя да се чувстват спокойни. Съветвам семейството и близките как заедно да преминат през трудния момент. Изслушвам техните страхове, притеснения, преживявания.
Сблъсквам се с всички проблеми, за които е говорено много в тази кампания. Огромен обем от работа, ниско заплащане, система, фокусирана върху бумащина, вместо върху грижите за хората. Днес обаче искам да ви разкажа за друг проблем, за който много често си говоря с нашите „потребители“, както ги нарича системата. Социално-емоционалната криза, която заболяванията и уврежданията носят е достатъчно голям товар, за да се добавят и други предизвикателства към него. Но всъщност, такива има.
Без никакви подробности за конкретни лица или ситуации, ви споделям една от най-честите теми, която обсъждаме в кабинета ми.
Огромна част от хората с увреждания, с които работим, затъват в дългове
Хората идват не за решение, а за да споделят отчаянието си и вината, която изпитват. Но наистина ли цялата вина е тяхна? Повечето са взели тези заеми за съвсем елементарни неща – спешен ремонт на разрушаващо се жилище, натрупани сметки, спешно лечение и подобни. Много нямат друг доход освен инвалидната пенсия. Често те не са разбрали добре какво подписват или им е било обяснено по подвеждащ начин.
Както много подобни интситуции, нашият дневен център се намира в доста изолиран и неподдържан район. За живеещите тук няма болница, нито зъболекарски кабинет. Има поликлиника в окаяно състояние и пощенски клон в още по-окаяно, с две пенсионерки, работещи там. Разбира се, те като част от презрения публичен сектор, са самото въплъщение на алчността и корупцията, според популярния наратив. Нямаме дори много кафенета и магазини – явно няма достатъчно платежоспособни клиенти. Но пък е пълно с игрални зали и офиси за бързи кредити.
Частната инициатива добре е проучила пазара
В този район има достатъчно уязвими хора, които са в безизходица. Самотни възрастни хора с деца в чужбина. Хора с тежки увреждания и заболявания. Малцинства, живеещи в крайна бедност и изолация. Това са клиентите, на които обещават лесни решения. Заемите са одобрени, таргетите за месеца са постигнати. А тези „таргети“ после идват при нас. Идват плачещи, треперещи, неспали от месеци, но единственото, което можем да направим при свършен факт, е да ги изслушаме.
Това са моментите, в които изпитвам пълно безсилие. Не са ли достатъчно предизвикателствата, с които трябва да се справят тези хора? Защо трябва освен това и някой да ги завлича в измамите си? Последствията за хората, пострадали от такива „услуги“ са унищожителни. Те са не само битови и финансови, но и психологически – отчуждение, самообвинения, агресия, изолация, тревожност. Много от тези хора развиват параноидна симптоматика – страх от разкриване, мнителност, убеждения за следене. Губят доверие към всички и така спират да търсят помощ при проблеми, включително здравословни. А постоянната тревожност доказано води със себе си множество здравословни проблеми и силно влошава качеството на живот.
Задавам си много въпроси.
Защо инвалидните (а и останалите) пенсии не достигат на хората за елементарни нужди?
И защо образованието и пазарът на труда са недостъпни за голяма част от хората с увреждания?
Защо за хора с двигателни увреждания няма достъпни публични услуги?
Как може да няма никакви регулации и санкции за бизнеси, които очевидно се възползват от хора в неравностойно положение?
Що за общество не може да защити най-уязвимите?
Кого защитаваме вместо това?
Отговорите оставям на вас.
Tази серия текстове е финансирана от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
