от Станислав Додов
Не зная дали съм феминист и по-точно, дали подкрепата ми за феминистката кауза ме прави изцяло и автоматично такъв. Не смятам, че възприемащите се за мъже има полезност да се фокусираме върху идентичността или принадлежността „феминист“. Много повече считам за важно да отвоюваме и стабилизираме все повече пространства за жените, каквото зависи от нас, на работните ни места, в свободното ни време, в семействата, институциите – ежедневието и политиката, в които имаме историческо преимущество. Това, разбира се, е възможно само с тяхната водеща роля. А да гледаш, да слушаш и да отстъпиш не е нечовешко усилие; това е предпоставка на всяка идея за равенство по пътя към нейното пълно приложение.
Именно това прави протестът на 26 ноември толкова важен за активна подкрепа от всеки един. Той е воден от жени и тъкмо така трябва да бъде. Но той не следва да е събитие, в което мъжете се включват единствено в стремежа си да са феминисти. Не следва и да бъде само искане към българската държава да приеме някакви конкретни политики, възпиращи насилието, основано на пола. Протестът е шанс за масова заявка пред държавата и възможност за споделено обещание за равенство, в което мъжете са длъжни да се ангажират. Това ми се струва по-важно от всичко.
В противен случай – ако не подкрепим всячески този протест и всяко действие, консистентно с него, – насилието ще продължи в една или друга форма. А равенството ще остане идеал на левите среди, който самите те си нямат доверие, че изповядват. За съжаление, засега, с право.
Този текст е част от серията на Левфем и dВЕРСИЯ във връзка с предстоящия протест на 26.11.2018 срещу насилието над жени. Можете да ни изпратите и своите текстове на levfembg(@)gmail.com, отговаряйки на един или повече от следните въпроси: Защо трябва да има протест на 26 ноември? / Защо си феминист/ка? / Как може феминизмът отново да стане кауза на лявото в България? По желание текстът може да бъде анонимен или подписан с псевдоним.
Четете още и статията Правото на жените да се чувстват свободни не е абстракция на Юлия Владимирова и „Защото така разбрах, че любовта е насилие“ на Дима.
