от Мария Иванчева
Феминистка съм, защото в патриархалното общество, в каквото все още живеем, правото ми на глас – не само това да гласувам, но и това да говоря, да имам мнение, да го изказвам, без да бъда унижавана, поругавана, смачквана и насилвана – не е даденост, а постижение на много жени преди мен, отвоювали го с кървави битки. Защото много други жени по света все още нямат достъп до това тяхно постижение, до тази трудно постигната от предишни поколения жени привилегия. Защото тези от нас – мъже и жени – които имат по рождение или са получили в живота си това елементарно право, не бива да спираме борбата, докато то не стане достъпно и даденост за всички жени по света. Защото това все още е дълга и кървава борба.
Феминистка съм, защото днес уж имаме равни права на труд, но нямаме равно възнаграждение и респект по отношение на „женските“ форми на работа. Защото това „равенство“ днес означава, че жените – особено тези в бедни райони и маргинализирани общности в страната ни и в бедни страни по целия свят – са превърнати, този път чрез труда си, във втора категория хора. Защото твърде много жени днес нямат избор, освен да продължават да вършат невидим, нископлатен, често „надомен“ труд без надбавки, пенсии и осигуровки. Защото за да могат жените в развития свят да работят, те все още споделят грижата за децата си не със своите собствени мъже и партньори, а с жени от „останалия“, нашия свят. Защото нашите майки, приятелки, съседки, лели и сестри, ние самите, сме често използвани за детегледачки и болногледачки, за секс работнички и сурогатни майки. Защото много жени в Източна Европа и развиващия се свят оставят децата си, за да поемат грижа за чужди хора в западния развит свят, за да могат да пращат пари вкъщи, докато техните деца растат без майки. Защото възпроизводственият, грижовният и емоционалният труд все още се падат не просто на жените, а пак на тези жени, и често е нископлатен, неформален, незачитан труд.
Феминистка съм, защото не мога да отрека, че дори и малкото, което сме отвоювали, е резултат не само на женски и прогресивни движения, но и на планираните и постигнатите от тях по-справедливи форми на обществено управление в миналото. Защото при тези режими, едва през 20-и век, са ни дадени за пръв път много права: право на противозачатъчни и аборт, майчини надбавки и отпуска по майчинство, зачитане и възнаграждение на женския труд и правото на жените да се образоват и да се трудят наравно с мъжете. Защото в политиките на тези режими на управление това да си жена се разбира не като отделна категория, а като да си част от сложен набор от пресичащи се категории, които са обект на дискриминация, като класа, раса, сексуалност, възраст или умствени и физически увреждания. Защото разделени и насъскани едни срещу други – както правят настоящите управленски режими – хората, които попадат в една или повече от тези категории са потъпквани от властта.
Феминистка съм и съм лява, защото социализмът – в идеалния си вариант, и в някои от приложенията си на практика – е една такава форма. Феминистка съм и съм лява обаче и защото мога да правя разлика в кои исторически форми и политики се вижда наистина подобна радикална трансформация и еманципация, и в кои експериментите с държавния социализъм в нашето близко минало се провалят. Защото мога и искам да отправям свободно критиката например че женското движение е слято с „отечествения“ (т.е. бащиния, а оттам и патриархалния) фронт и остава малко и елитарно, а партията-‚майка“ е оглавена от консервативна мъжка върхушка, оставена да регулира обществото, идентичността и тялото ни без съгласуване с нас. Защото искам да разбера защо въпреки изповядваните идеали, принципите на равенство и справедливост са превърнати в идеологеми и не са практикувани по начин, който да ги накара да проникнат дълбоко в обществото и да станат необратими. Това знание, впрочем, ме кара не да зачеркна всички постижения на социализма, изброени по-горе, а ме насърчава да чета историята на женското движение и на левицата като продължаваща борба и да се боря бъдещи експерименти с подобни форми на управление да не допускат подобни грешки.
Феминистка съм, защото съм ужасена от това, което се случи в обществото ни в последните три десетилетия след 1989 г. Защото виждам колко бързо много от тези постигнати права са поругани, стъпкани и все едно се връщаме не просто с години, но с векове назад в борбата си. Защото приватизацията и разбиването на земеделието, индустрията и социалните услуги оставиха без работа и без поминък и изпратиха в изгнание много мъже и жени. Защото в общество, подчинено на инстинктите на първоначално натрупване и нерегулирана пазарна конкуренция, и сред бедни, и сред богати твърде бързо се „върнаха“ стари или породиха нови инстинкти за господство и насилие над слабите – жените, децата, малцинствата. Потресена съм да виждам как в 21-ви век вместо постепенно, но сигурно, да изчезват унижението над жените, структурното и домашното насилие, в действителност те се завръщат с пълна скорост. Защото докато обществото реагира срещу дори и слаби инструменти на контрол и запор на насилието, България остава печален „рекордьор“ сред държавите в Европейския съюз, в която 81% от хората изповядват ценността, че мястото на жените е вкъщи да гледат децата. В подобен ценностен вакуум, породен от ситуация на безизходица, безнадеждност и неизчерпан тестостерон, юмруците остават най-сигурен начин за утвърждаване на мъжкото достойнство.
Феминистка съм не само защото чета дебели книги за различни форми и теории във феминизма, които обясняват със сложни думи какво ми се случва, а защото усещам всички тези процеси с кожата си и не мога да остана безразлична към тях. Феминистка съм обаче и защото чета тези книги за феминизма, писани от жени преди мен, които ми помагат да видя отвъд очевидностите на неизбежното неравенство и насилие. Една от любимите ми такива книги е „Калибан и вещицата“ на Силвия Федеричи, която разказва за исторически организираното насилие над жени. Федеричи проследява лова на вещици в Европа в началото на индустриалната революция, при зараждането на капитализма. Тя показва, че това е процес, който се гради не на окултни сили и практики, а на един сух и бездушен икономически процес: заграждението на „мерáта“, общото пространство между частните земи. До този момент то е използвано най-вече от бедни жени за изкарване на допълнителна прехрана чрез колективно отглеждане на реколта и дребен добитък, което им помага да намерят поминък отвъд тежкия труд и мизерното им заплащане като крепостни селяни във феодалните владения. Отчуждаването на мерáта не просто изтласква мъжете към градската промишленост, но поставя жените в пълна икономическа зависимост от връзките им с мъже (най-често с един мъж, чрез бащинство или брак). Този процес свежда омъжените жени до машини за произвеждане на работна ръка за фабриките и обрича вдовици, разведени и самотни жени и потомството им на просешка тояга. Без средства за оцеляване, те се принуждават да крадат, просят, и продават грижовен труд под различни форми. Тази ежедневна съпротива срещу живота в икономическа зависимост и нищета, ги прави „вещици“. Хиляди жени изгарят на кладата заради нея.
През последните години, още от кризата през 2008 г., един от централните феминистки лозунги звучи така: „Ние сме внучките на вещиците, които не успяхте да изгорите“. Протестът ни е на 26 ноември от 18:30 на Орлов мост.
