от Левфем
Парламентарната сесия от днес (15.11.2018), която целеше гласуването на законодателните промени в Наказателния кодекс за криминализирането на някои форми на домашно насилие, бе придружена от сексизъм, който трудно може да се пренебрегне. Както и друг път сме ставали свидетели, в парламента цари пълно единодушие. Въпреки опитите на различните парламентарни групи да се разграничат една от друга, те и сега заемат сходни, направо идентични позиции, които прикриват зад реторика, звучаща сякаш идва от различни части на идеологическия спектър. В действителност тя представлява един доста тесен и тесногръд негов отсек. Този път това единодушие намери почва в съвсем открития страх, от това че жените се надигат, за да поискат независимост, търсейки правата и свободите си извън оковите на патриархалния строй – икономическа независимост от съпрузите си и право да не са втора-класа граждани. Това, на което станахме свидетели днес, е именно една уплаха, която цари сред политиците ни мъже. Уплаха, че общественото пространство, досега освободено от, или поне подтиснало протестите на жени, бива разтърсено от все по-гръмкото недоволство срещу насилието над нас – както физическото, така и социалното.
Парадоксално, всички ние, които се опълчваме срещу развихрилия се сексизъм, трябва да отчетем, че една малка битка бе спечелена. Уплашихме тези, за които това да поддържат статуквото е от изключителна важност. Разклатихме увереността им, че нищо няма да се промени, че бъдещето няма да предложи нищо ново на нас и дъщерите ни. С гнева си, с действията си, макар притиснати от тяхната власт и подкрепата, на която се радват, ние постепенно, бавно, но уверено сриваме усещането им, че могат да ни тъпчат безнаказано и разклащаме структурите на тяхното господство. Ето и някои от изказванията, според статии, поместени в дир.бг и Дневник.
Димитър Стоянов, от БСП заяви, „Много често съседите могат да чуват, че в семейството има скандал, но те не виждат, че вечерно време под завивките взаимоотношенията се изглаждат“. Изказването на Стоянов идва в пълен разрез с призива на жени из цяла България съседите да не си запушват ушите, когато чуят крясъци, а, напротив, да направят всичко по силите си да спрат насилието случващо се точно в този момент. Защо жените искат това? Защото в такъв случай нечий живот може да бъде спасен и защото насилникът може бъде наказан. Но какво ни казва Стоянов, всъщност?
Казва ни, че въпреки протестите на жените, насилието си е все пак „семейна“ работа, която бързо се оправя с малко секс. Стоянов не само оправдава насилието в домашни условия, но и затвърждава клишето, че всеки побой се „оправя“ с интимничене под завивките. Насилието може да се случва първо през бой, а пък после и през секс. Ефектът от подобен тип рамкиране на „семейните отношения“ е, че тялото на жената се превръща в бездушен предмет два пъти: един път като понася побой, и втори път като понася унижение чрез секс след нанесения побой. Нещо повече, способността и желанието на жената да приласкае насилника след побоя се оказва единственото й оръжие – обществото няма да помогне, държавата няма да се намеси, ти единствена си отговорна за това да „наградиш“ насилника с ласки, да му доставиш удоволствие, да го докараш до екстаз дори, макар и с посинено око, разцепени устна и изтръпнали пръсти, за да няма повече бой. Поне до следващия път.
Безпардонното отношение на Стоянов по отношение на домашното насилие намери изход и в отричането на полово-базираното насилие спрямо жени. Според него, „много често домашното насилие е предизвикано от самия пострадал“. С изказването си, че „жената през деня гони мъжа си с тиган,“ Стоянов обръща рамката на дебата и смее да твърди , че всъщност насилниците са жените. До почти същото заключение стигна и
Вежди Рашидов. Той пък, от своя страна, реши да изтрие разликите във властовите отношения между мъже и жени и да пусне в обръщение абстракцията „човек“, за да оправдае дългата си практика в женомразство. Да цитираме: „Направете закон за човека, човекът трябва да бъде защитен.“ Този тип аргументи отново се представят за прогресивни като поставят равенство между мъже и жени, оголват ги от полови различия, които трябва да се вземат предвид когато говорим за равнопоставеност – заедно с други „преимущества“ които полът, класата, расата, способното тяло и възрастта – дават на едни индивиди в общество, базирано на крайно неравни властови отношения и икономически притежания, и отнемат на други. Да говорим за индивидуални права в ситуация, в която жените са жертва на домашно насилие в 90% от случаите, а мъжете са насилници в също толкова, е меко казано израз на опасен, женсконенавистен цинизъм, маскиран в хлъзгавата реторика на „човешки права“.
Валери Жаблянов и Александър Паунов, БСП. От своя страна, Жаблянов (перефразиран в дир.бг: „предложеният законопроект е продължение на неолибералните разбирания“) и Паунов (цитиран в дир.бг: „Любовта е едно много крехко цвете, което, ако не се полива с пари, много бързо увяхва. Изключително трудно се живее, когато си беден.“) решиха да убият с един куршум два заека. Хем да изтрият историята и да забравят да споменат, че едни от най-неолибералните политики в страната са прокарани както с директната, така и с индиректната подкрепа на БСП, хем да подчертаят, че бедните са най-големите насилници на жени. Ние пък няма да забравим, че полово-базираното насилие не е характеристика на бедните, а е ефект от конкретни политики и хегемония. Политика, която отрича съществуването на такъв тип насилие, политика, която ограбва социалните придобивки от жените и ги обрича на зависимости, които често ги прави заложници на житейските обстоятелства и оттам, жертви на насилие.
С изказванията и на Стоянов, и на Жаблянов и Паунов, за пореден път БСП показа, че паметта на „столетницата“ за прогресивни политики към жените от вече далечното ѝ минало е прилежно изтрита и удобно забравена, а в момента нейните представители се нареждат в крак с най-ретроградните елементи от крайната десница с женомразките си речи и антисоциалната си политика.
Чрез избутването на дискусията за домашно насилие към разговор за християнските ценности, представители на ГЕРБ и Обединените Патриоти подкрепиха колегите си от БСП. Те поставят акцент върху „Християнските ценности, подронвани, както заяви Павел Шопов, от неолиберализма и “джендър идеологията“. „Джендър идеология“, разбира се, не съществува, освен като реторическа фигура на крайната десница, за да се опълчи срещу каквито и да е идеи за социално равенство и равнопоставеност на половете, както и срещу ненормативните сексуалности и полове. Явно страхът идва от феминизма и куиър движенията, заключени в трогателно некомпетентното сравнение, предвид, че неолиберализмът и някои мощни и по-прогресивни течения във феминизма и куиър движенията представляват в действителност доста враждебни една на друга политически, икономически и социални идеологически програми. Това, което става ясно, обаче е, че нашите представители в НС, смятат отношенията между мъжа и жената за отношения, които касаят единствено и само семейното огнище и то в отношението му към църквата. Според нашите наместници в светската държавна власт, която в България по конституция е разделена от църквата и религията, семейните отношения, не подлежат на регулация (независимо, че повечето бракове у нас се сключват пред органите на държавата, а не непременно пред църковните органи) и не бива да излизат в публичното пространство. Така се затвърждава дълго водената патриархална линия, според която „личното не е политическо“. Аргументът на Биков от ГЕРБ, че „законът няма да създаде или укрепи семействата“ е напълно нерелевантен, защото този закон има за цел да предотврати и накаже насилието срещу жени, а не да укрепи семейството.
Всичко това се случва докато жени в цяла България се опитват да избягат именно от този тип рамкиране на проблема с домашното насилие, което индивидуализира проблема им и ги оставя без обществена и институционална подкрепа. Докато тези жени ясно заявят, че „личното е политическо“, представители на всички парламентарни групи, при това взелите думата предимно мъже, цял ден се опитват да ни убедят в противоположното. Крайно време е народът – жени и мъже – да застане твърдо, да въстане срещу тази злостна, злокобна, женомразка и човеконенавистна линия, изповядвана от нашите т.нар. „народни“ представители. През 21-ви век, в който жените се трудят не само в домашната сфера – все още незачитан и невъзнаграден труд – но и в продуктивната сфера наравно с мъжете и имат сходни политически права, традиционното патриархално семейство в което жената е политически обект само като притежание на мъжа си, фактически не може и не трябва да е основен субект на политическо действие и законодателство. Жените са извоювали политически права с цената на много протести и борби и никой в днешните политически институции няма право да пренебрегва тези борби и да настоява за ретроградни ценности и политики.От целия дебат днес в парламента изводът е, че най-големите насилници се помещават там. Протестът против насилието над жени е на 26 ноември от 18 ч. на Орлов мост.
Този текст е част от серията на Левфем и dВЕРСИЯ във връзка с предстоящия протест на 26.11.2018 срещу насилието над жени. Можете да ни изпратите и своите текстове на levfembg(@)gmail.com, отговаряйки на един или повече от следните въпроси: Защо трябва да има протест на 26 ноември? / Защо си феминист/ка? / Как може феминизмът отново да стане кауза на лявото в България? По желание текстът може да бъде анонимен или подписан с псевдоним.
Четете още и статията Правото на жените да се чувстват свободни не е абстракция на Юлия Владимирова и „Защото така разбрах, че любовта е насилие“ на Дима.
