от Надежда Московска
Много от историите за насилие над жени никога няма да се превърнат в разказ. Не защото са премълчавани или няма кой да ги чуе, а защото се случват в среда, по-чудовищна, отколкото мнозина от нас могат да си представят. Случват се на място, където не става дума за желания, а за брутално, голо оцеляване. Трябва да опитваме да подредим непонятността на насилието в разказ, но и да помним, че това само по себе си е привилегия.
В рамките на един ден съм чувала „Няма да останеш без работа. Аз толкова те харесвам. Не може ли да измислим нещо?“ и „Ще ти дам материалите, ако смениш това червило веднага.“ – и двете изречени еднакво сериозно от хора, на които съм била подчинена. Едното беше казано от мъж, другото – от жена. И макар всички да знаем кое от двете е престъпление, и до днес не съм сигурна кое ме е смутило и наранило повече. Защото двете реплики са едно и също – демонстрация на власт и унижение през това, че съм момиче. Не просто не мога сама да избирам червилото си. Нямам право да бъда гледана така, както искам аз. И винаги ще бъда наказвана за това, че искам или не искам да ме гледат.
Феминистка съм, защото предпочитам да виждам сложните отношения зад проявената жестокост, вместо да се вторачвам единствено в нея. Защото с тях мога да се боря, а с унижението – не. Защото знам, че и мъжете, и жените, които унижават жени, всъщност възпроизвеждат отношенията, в които те също са принудени да живеят. И тази хегемония трябва да бъде оспорена, защото от нея печелят малцина. Благодарение на нея постоянно сме ограбвани от права и социални придобивки, за които уж сме се преборили. И не, не само жените са ограбвани. Най-малкото защото нещастието, страхът и болката излизат прекалено скъпо.
А освен нас, които се определяме като феминистки, правим допълнителни уговорки и публикуваме със или без хаштагове, има и много други, не просто лишени от глас или инструменти. Условията, в които живеят немалко от жените в България, не им оставят време и сили дори да заподозрат, че с тях се случва нещо несправедливо. Безогледно мачкани от работодатели, понякога по 13 часа на ден, все по-сами в грижата за децата, лишени от достъп до публични услуги. Не бива да забравяме, че и съпрузите им рядко разполагат с друга власт, освен тази на юмруците си. И не, нищо не оправдава насилниците. Но докато си затваряме очите за страданието и за начина, по който традиционните структури се срастват с нови и нови модели на експлоатация, ще става единствено по-зле. За всички.
Ако оставяме властите да подминават убийства, изнасилвания, побои и да поощряват всевъзможни унижения в публичното и в частното пространство, не сме нищо друго освен съучастници.
На 26 ноември ще протестирам на „Орлов мост“. Защото това все още е една от формите, които позволяват всички засегнати да се противопоставим заедно.
Автор на заглавното изображение: Мария Налбантова.
Този текст е част от серията на Левфем и dВЕРСИЯ във връзка с предстоящия протест на 26.11.2018 срещу насилието над жени. Можете да ни изпратите и своите текстове на levfembg(@)gmail.com, отговаряйки на един или повече от следните въпроси: Защо трябва да има протест на 26 ноември? / Защо си феминист/ка? / Как може феминизмът отново да стане кауза на лявото в България? По желание текстът може да бъде анонимен или подписан с псевдоним.
Четете още и „Мъже в българския парламент застават зад насилието над жени“ от Левфем и „Протестът е не просто срещу насилието, а за по-равни позиции за жените“ от Станислав Додов
