Йоджалан (Öcalan)
от Свобода СтаниМирова
Защо си феминист/ка?
Аз не съм феминистка, защото съм жена. Вярно е, че съм се родила с женски полови органи, отгледана съм да стана жена и се самоопределям като жена, но това далеч не е причината да се боря за унищожаването на патриархата.
Аз съм феминистка, защото вярвам, че патриархатът е основоположната йерархична потисническа система, върху която се изграждат всички останали системи за потисничество и експлоатация, в това число капитализъм и империализъм. Веднъж научени да гледаме на жените като по-ниска класа хора, е много лесно да ни научат на расизъм и национализъм. Веднъж научени да се подчиняваме на бащата в дома, е много лесно да ни научат да се подчиняваме в корпоративна, държавническа, или милитаристка структура. Веднъж научени, че домашният труд е задължение на жената и тя е длъжна да го прави от любов, е много лесно да ни научат на задължения към татковината от любов към родината. Веднъж научени, че е нормално мъжете понякога да бият жените, е много лесно да се нормализира насилието във и извън дома. Веднъж научени, че патриархът взима решенията и знае най-добре, е много лесно да изпълняваме заповеди, да следваме водачи, да фетишизираме лидери. Веднъж научени, че жената е длъжна да слуша, изпълнява и задоволява мъжа, тогава емоционалната, икономическа и сексуалната експлоатация на други човешки същества се превръща в нещо допустимо и нормализирано за цели поколения на експлоатирани и унижавани роби.
Колкото и иронично да звучи, осъзнатите антифеминисти вярват в абсолютно същото нещо. Те знаят, че общество, организирано в партриархална йерархия и сляпо следващо патриархалните норми е значително по-лесно за управление и експлоатация. Фундаменталната разлика между мен и тях е, че аз искам хората да бъдат свободни, а не да са строени в редица пред месомелачка, управлявана от шепа „богоизбрани“.
Преди да се осъзная политически като човек с леви антиавторитарни убеждения, аз не чувствах нуждата да се определям като феминистка.
Не че не съм вярвала в равноправието на половете, просто това не беше кауза, с която се идентифицирах или за която изпитвах нужда да отделям време. Гледайки назад във времето, мисля, че това е така, защото съм се радвала на сравнителна свобода в ранните си младежки години – разрешено ми беше да се образовам, да взема шофьорска книжка и да изказвам мнение (дори политическо) на семейната маса. Също ми беше разрешено сама да решавам кога и с кого да имам интимна връзка. И тъй като съм хетеросексуална, не ми се наложи да разбера, че това разрешение е ограничено от патриархалните норми и не би важало за хомосексуална любов. Всичко това, сравнено с голяма част от жените по света, си е направо свобода. Или поне едно младо, неосъзнато политически момиче може да се заблуди, че е свобода.
От друга страна, винаги съм имала късмет с партньорите в живота си и всички мъже, които съм избирала да са до мен, са ме обичали, уважавали и не са ми посягали. И докато съм била наранявана от други познати и непознати мъже многократно и жестоко, винаги съм си мислила, че сама съм си виновна, или това е просто нормално. Едва след като осъзнах как патриархатът използва емоционален, вербален и физически тормоз, за да поддържа йерархия, едва тогава разбрах, че това, че съм била насилена от мъже, не е нормално, а е нормализирано и допустимо в общество, което e организирано в патриархален строй.
Ако искаме общество без насилие, без експлоатация, без йерархия, задължително трябва да унищожим патриархата. Хората, които се борят да унищожат патриархата, наричат себе си феминисти. Затова и аз съм феминистка.
Защо трябва да има протест на 26 ноември?
Процесът на фашизиране (по света и у нас) е съпроводен със затягане на редиците на патриархата, което се манифестира със завишено насилие, не само в дома, но и в институциите. Бой и убийства на деца, жени, възрастни; насилие над родилки в болниците, непоносими условия на работа за работничките и т.н. – това вече не са новини, а циментираната реалност на българското ежедневие. Аз си обяснявам това затягане на редиците с това, че когато капиталът е в криза, от хората без капитал (т.е. без собственост върху средствата за производство) се изисква да „затегнат коланите“, или иначе казано, да се лишат от предишно отвоювани социални придобивки. За да е успешно, това затягане е съпроводено със затягане на редиците в държавата, религията и патриархата и се манифестира във фашизиране, корумпиране и завишено насилие във всички нива на институциите и дори у дома.
Мисля, че докато другар(к)ите с леви антиавторитарни идеали отдавна са наясно и се борят с фашизоидните тенденции, за много хора повишеното насилие е новост, която тепърва ще осмислят. Заплахата от утежняване на ситуацията и отнемане на трудно спечелени права на жените (правото на контрацепция, на майчинство, на болнични) е реална и вече не убягва дори на хора, които са центристи и/или либерали.
Борбата срещу патриархата нито ще започне, нито ще свърши с един протест на една дата. Протестите рядко имат краткосрочен ефект, но водят до дългосрочна промяна. Когато видиш колко много хора се борят за своите права, това веднага ти напомня, че „не си сама“ и ти дава сила за борба на следващия ден.
Протестите са място за сплотяване, солидарност и дружба, която да ни помогне да се справим с колективната травма, причинена от патриархалното насилие. Протестите също са място за изграждане на колективно съзнание, сила и мощност.
Този текст е част от серията на Левфем и dВЕРСИЯ във връзка с предстоящия протест на 26.11.2018 срещу насилието над жени. Можете да ни изпратите и своите текстове на levfembg(@)gmail.com, отговаряйки на един или повече от следните въпроси: Защо трябва да има протест на 26 ноември? / Защо си феминист/ка? / Как може феминизмът отново да стане кауза на лявото в България? По желание текстът може да бъде анонимен или подписан с псевдоним.
Четете още и „Свобода или равенство? Да, моля!“ от Жана Цонева и „Мъже в българския парламент застават зад насилието над жени“ от Левфем.
