от Павел Янчев
Подкрепям протеста срещу насилието над жени, който ще се проведе на 26 ноември на Орлов мост в София и мисля, че всеки, който иска справедливо общество, градове и села без дискриминация, трябва да направи същото.
С този текст бих искал да опиша някои от причините защо в селищата, където живеем, е важно да изграждаме публични пространства – улици, паркове и площади – мислейки тях през призмата на неравенството между половете, въоръжени с наследството на феминистките борби. Ако се солидаризираме с тези борби, е много по-вероятно да изградим по-справедливи и достъпни градски пространства за всички. Градското пространство е и политическо пространство, където ежедневно се заявяват, извоюват или отнемат човешки права.
За разлика от домашното насилие, което обикновено се случва в частни пространства, много голяма част от насилствените актове срещу жени се случват и в публичните градски пространства. Жените по-често стават жертва на мъжко насилие там, а за много от тях няма статистика – започвайки от уж безобидни подсвирквания и подвиквания от другата страна на улицата, през директни покани, закани и обиди, разминавайки се по тротоара, опипване или публично мастурбиране на улицата, в парка, в градския транспорт, за да достигнем ужасните крайности на изнасилвания и убийства отново на по-скришни места в паркове, подлези и тъмни улици. И това са все ситуации, които не се случват почти никога на мъжете, а са ежедневие за жените.
Обществено известните примери, които можем да дадем, са завършилите трагично – например скорошния случай с Виктория Маринова, която беше изнасилена и убита в парк в Русе, но също така и Яна Кръстева, изнасилена и убита в Борисовата градина през 2011 г. И освен огромната работа, която трябва да свърши политическата и образователната система върху общественото разбиране за равенство между половете, то има съвсем конкретни неща, които са важни за изграждането на публичните пространства, за да възпират ежедневното насилие върху жените из градовете и селата ни.
Случаите на насилие над жени стават възможни именно в моменти, когато държавата и градските управници изоставят грижата си за публичните пространства като пространства за хората – нещо, което се случи в източноевропейските градове в края на 1980-те и началото на 1990-те години. Занемаряването на паркове, тротоари, улично осветление, придружено с увеличаващата се моторизация (всеки предпочита придвижването с кола, а не пеша или с градски транспорт), направиха така, че улиците да се превърнат в опустели, несигурни места. Заместването на публичните пространства от частни такива – частни паркове, молове и търговски центрове – създаде оградени, сигурни, климатизирани и осветени пространства-заместители на улицата и парка за по-заможната част от обществото. Но това остави голяма част от хората без достъп до сигурно публично пространство, изтласквайки жените вкъщи. Всички тези процеси направиха градовете и селата несигурни първо за жените и децата и после за всички останали.
Това не е проблем само за най-бедните ни съграждани. Търсенето на живот извън големия град или т.нар субурбанизация, разрастването на крайградските жилищни комплекси довежда до допълнителното затваряне на жените вкъщи и изолацията им от обществения живот. Соня Хърт изследва как при масовото строителство на жилища във Витошката яка на София, мобилността на жените се променя много по-негативно от тази на мъжете. Въпреки че имат подобни траектории на движение из града, за жените, живеещи в новите крайградски територии, е много по-труден достъпът до работните места и социалния живот. Около 70% от мъжете в изследването пътуват до работа индивидуално с автомобил, а това отговаря на само 25% от жените. Повече от 50% от жените се придвижват до работа с градски транспорт сравнено със 17% от мъжете. Подобно неравенство между половете в придвижването из града, придружено с патриархалното отношение в дома, има отчетлив негативен ефект върху социалния живот на жените и засилва зависимостта им от мъжете, [simple_tooltip content=’Hirt, S. 2008. Stuck in the suburbs? Gendered perspectives of living at the edge of the post-communist city. Cities 25(6): 340–354.‘]казва Хърт[/simple_tooltip].
Описаните от Хърт тенденции само допълват цялостната картина на неравностойна позиция на жените в обществото и в частност в градското пространство. Именно процесите на оттегляне общинското планиране на града, приватизирането на публичния живот и пространства, даването на все повече власт на инвеститорите в недвижими имоти, субурбанизацията, повишаването на автомобилната зависимост, деградацията на публичните пространства са основните фактори, които правят позицията на жените по-несигурна и неравна в обществото и града.
Трябват ни осветени, уютни и оживени улици и паркове, а не мъртви крайградски шосета и градски магистрали, трябва ни компактен град и близки пешеходни разстояния, трябва ни сигурен и редовен градски транспорт, трябват ни сгради, които са обърнати и гледат към уличния живот, а не го загърбват. Без да е изчерпателен, това е малкият принос на всяка селищна управа, който може да направи града едно по-добро място. Именно затова сега, на 26 ноември, е моментът всички ние да поискаме равенство между половете и да го отнесем към всяка сфера на живота, включително и към изграждането на общите ни публични пространства, за да бъдат улиците, парковете, градският транспорт, публичната инфраструктура по-достъпни и сигурни за жените, но и за всички ни.
Благодаря на Жана Цонева и Мадлен Николова за коментарите и помощта при писането на този текст.
Заглавно изображение: фрагмент от Нощен трамвай, Израел Лизак, 1929 г.
Този текст е част от серията на Левфем и dВЕРСИЯ във връзка с предстоящия протест на 26.11.2018 срещу насилието над жени. Можете да ни изпратите и своите текстове на levfembg(@)gmail.com, отговаряйки на един или повече от следните въпроси: Защо трябва да има протест на 26 ноември? / Защо си феминист/ка? / Как може феминизмът отново да стане кауза на лявото в България? По желание текстът може да бъде анонимен или подписан с псевдоним.
Четете още и „Човечеството не може да бъде свободно без освобождаване на жените“ от Свобода СтаниМирова и „Свобода или равенство? Да, моля!“ от Жана Цонева.
