от Красина Китова
Аз съм феминистка, защото смятам, че биологичният пол не трябва да предопределя посоката и качеството на живот и че трябва да се стремим към цялостното преструктуриране на настоящия обществен строй.
Аз съм феминистка, независимо от коментарите, които получавам, когато кажа, че съм феминистка. И когато говоря за позицията си, избирам да я наричам „феминизъм“, вместо да я заместя с нещо по-комфортно като „равноправие“ или „еманципация“. Защото когато хора биват осмивани, не е заради неравенството им, а заради това, че им се приписва „женственост“, която се превръща в причина да бъдат третирани с пренебрежение. „Женските“ черти – и при жените, и при мъжете – са това, което бива дискредитирано, „женствеността“ е това, което обществото трябва да приеме и приветства.
Никога не бива да се колебаем да наричаме себе си феминисти или да се отчуждаваме от движението само защото някои го наричат „фанатично“. Не е необходимо да сме деликатни, когато говорим за убежденията си – не определението на думата е сбъркано, а хората, които го изкривяват в опит да прокарат собствените си предразсъдъци.
Феминистка съм и защото смятам, че носим отговорност смело да отстояваме позициите си.
Отговорност не да убедим други в нашия начин на мислене, а отговорност да насърчаваме критичната мисъл и прогресивните дискусии. Отговорност да изразяваме недоволство. Отговорност да използваме гласа и правата, на които именно феминистките движения са дали толкова сила и за които все още се борят.
Борят се, защото все още живеем с последствията от векове на пропаганда за женската некомпетентност и неспособност.
Последствия – видими в обществото, което редовно отхвърля и пренебрегва гласовете на жени, като култивира страх и агресия.
Видими във внушението, че дължината на роклята определя нивото на отговорност при акт на сексуално насилие.
Видими в недостатъчното или погрешно включване на жените в политическите, законодателни, корпоративни и социални структури.
Видими в погледа и коментарите към жени, направили съзнателното решение да не раждат.
Видими в думите, на които учим децата, когато описваме качествата и поведенията, които сме отсъдили на половете.
Видими на лицата на същите тези деца, когато започват да осъзнават от обезсърчително ранна възраст, че това как да изглеждат, как да прекарват свободното си време, какво да изучават и постигат, а понякога дори това какво да правят с телата си,
не е безусловно техен избор.
Има нужда от протест на 26-ти, защото винаги има нужда да протестираме срещу всички форми на дискриминация.
Събитието на 26-ти ни дава възможност да надигнем глас лично – срещу всяка една жестокост, пред която сме били изправени, и да надигнем глас колективно – срещу злоупотребите, своеволията, несигурността и стигмата, които се опитват да ни заглушат.
Лично аз подкрепям този призив за солидарност, защото се уморих едни хора да бъдат категоризирани, защото други не могат да видят многообразието и сложността на света.
И се уморих от неоправданото чувство за собственост, което води до унижението и смъртта на жени.
И защото все още има твърде много хора, които трябва да видят, чуят и осъзнаят,
че не са сами.
Този текст е част от серията на Левфем и dВЕРСИЯ във връзка с предстоящия протест на 26.11.2018 срещу насилието над жени. Можете да ни изпратите и своите текстове на levfembg(@)gmail.com, отговаряйки на един или повече от следните въпроси: Защо трябва да има протест на 26 ноември? / Защо си феминист/ка? / Как може феминизмът отново да стане кауза на лявото в България? По желание текстът може да бъде анонимен или подписан с псевдоним.
Четете още и „Защото поколения жени преди мен са водили кървави битки за моето право да пиша този текст днес“ от Мария Иванчева и „Вярвам в равенството между половете“ от Ани Коджабашева.
