от Ани Коджабашева
Защо съм феминист/ка? В тези времена на всеобщо разделение ми е малко трудно да се зачисля под какъвто и да е етикет. Притеснява ме, че така утвърждаваме съществуващите граници – дали тези, на които думата им звучи чуждо, не биха си помислили, че съм „за“ някои хора и против други хора?
Но, от друга страна, как да не съм феминистка, след като вярвам в идеалите на равенството и справедливостта. Вярвам конкретно и в равенството между половете.
За мен „феминизъм“ значи, че изпитвам солидарност с жените по отношение на специфичните преживявания и проблеми, които те имат именно защото са жени. Това не значи, че съм против някого. Не значи и че солидарността ми с другите се изчерпва с тази към жените. Солидарна съм и с околната среда и животните… Стремя се да съм солидарен човек, отворен към другите, готов да ги чуе. Феминизмът е една част от това.
Така се е случило, че съм се родила от женски пол. Това не ме определя изцяло, всъщност не е толкова голяма част от идентичността ми. От малка обичам да чета и вътрешният ми глас е формиран от детски енциклопедии, от художествена литература и философия. Отрано съм усвоила хуманистки ценности – вярвам в свободата и достойнството на всеки човек, в правото ни на личен избор, правото да бъдем защитени от принуда и насилие. Вътрешният ми глас не говори в женски род, неутрален е от гледна точка на пола. Понякога проявявам черти, които са приети за „женски“, друг път такива, които обществото санкционира като „мъжки“. Говоря пред публика в качеството си на експерт по дадена тема, влизам в академични спорове в контекста на разни семинари и дискусии. Интимните ми партньори ми ме познават като много емоционална, колегите – като много рационална, с уверен и авторитетен глас. С две думи – просто съм човек, със своите наклонности и противоречия.
Но ако не бях жена, нямаше да ми се случи непознат мъж да ме опипва в претъпкан софийски автобус. Бях още в гимназията. Непълнолетна и неподготвена бях да реагирам на такова посегателство. Останах вцепенена. Никой около мен не даде знак, че е забелязал какво се случва. Като свободен човек, аз имам изключителни права над собственото си тяло и не може друг да разполага с него без мое съгласие. За мъжа-насилник в онзи автобус нещата не стояха така.
Всеки заслужава сигурност и лична свобода, но обстоятелствата, в които живеем, могат да ограничат тези наши основни права. За някои от нас това, че си жена, може да бъде причината. В такъв момент ти става болезнено ясно, че не си просто човек, а имаш пол. Понеже не искам да стават такива грешки – насилници да си мислят, че някои хора, в случая аз като младо момиче, имат по-малко права над собственото си тяло – затова съм феминистка.
Като цяло много рядко ми се е е случвало такова болезнено напомняне, че не съм нормален пълноправен човек заради пола си. Работя в среда, където колегите, студентите, ръководителите ми се отнасят към мен с уважение. Водя часове, изнасям лекции и научни доклади и сравнително рядко ми минава през ума дали някой гледа на мен по-иначе, понеже съм жена. В ежедневието си се сблъсквам с класови неравенства. Затова и се определям по-често като работник, мигрант, член на синдикат – в тези области са стремежите ми за отвоюване на повече лично достойнство и свобода. Феминизмът остава само една част от тази борба.
Наясно съм обаче, че за много жени, в България и навсякъде, полът може да се окаже спънка по някакъв начин, дори да доведе до фатални случаи. Може да са жертва на брутално сексуално насилие. На унизително отношение в българските родилни домове. На домашно насилие. Може и, в най-ужасния случай, да се окажат сред жените убити от интимните си партньори. Почти тридесет за тази година! Надявам се някой ден да живеем в свят, в който какви полови белези имаш е не по-определящо за съдбата ти от това дали си със зелени или кафяви очи, дали пишеш с лявата ръка, дали имаш спортни или музикални наклонности, дали си с дюстабан, екстроверт или друго нещо (преди деветдесетина години прабаба ми е търпяла физически наказания в училище, ако е пишела с грешната ръка). Досега никой не ми е посягал, понеже съм левичарка. Дано някой ден нямаме нужда от феминизъм. Засега сме още далеч от този ден.
Това са разрешими проблеми. Може многократно да се увеличи броят на кризисните центрове за жени-жертви на домашно насилие. Това ще спести травми на тях и на децата в семейството, а може да спаси и живота им. Може да се модернизира акушерската и лекарската грижа в родилните домове, да се усвоят съвременни практики, така че да не започват много млади жени майчинството си с огорчение и унижение.
Феминизмът със сигурност е необходим, за да се стремим към по-пълно равенство. Нека се обединим около специфичните ни нужди и неправдите, с които се сблъскваме като жени, и от тази обща позиция да търсим диалог, да привличаме съюзници. Вярвам, че повечето мъже са способни да откликнат и да застанат на наша страна против насилието и неравенството.
За мен това би бил истински ляв феминизъм – част от стремежа към обединение на масата срещу проявите на насилие и злоупотребата с власт.
Опасявам се малко да не стане думата „феминизъм“ поредната чуждица, както „джендър“, „веган“ и т.н., която, макар означаваща добра кауза, да отчужди някои хора. Затова тук се опитвам да се върна към някои основни ценности. Феминизмът е проявление на вярата в равенството и свободата. Нека се обединим в името на правата на жените, а оттам и в името на широкото мнозинство против насилниците и неравенството по принцип.
Заглавно изображение: фрагмент от плакат от 1969 г. от See Red Women’s Workshop Feminist Posters.
Този текст е част от серията на Левфем и dВЕРСИЯ във връзка с предстоящия протест на 26.11.2018 срещу насилието над жени. Можете да ни изпратите и своите текстове на levfembg(@)gmail.com, отговаряйки на един или повече от следните въпроси: Защо трябва да има протест на 26 ноември? / Защо си феминист/ка? / Как може феминизмът отново да стане кауза на лявото в България? По желание текстът може да бъде анонимен или подписан с псевдоним.
Четете още и „Защото поколения жени преди мен са водили кървави битки за моето право да пиша този текст днес“ от Мария Иванчева и „От патриархалното насилие страдат всички, но някои много по-жестоко“ от Свобода СтаниМирова.
