Писмо до мъжете

автор: Кристина Файарáс, превод от испански: Стоянка Енева

публикувано във в-к Público, 20.12.2018

Приятели, имате проблем, наистина сериозен проблем. Моля ви, преди да се почувствате дълбоко засегнати от това, че не съм написала „някои мъже“, а смятам, че проблемът засяга всички, да продължите да четете нататък. Защото имате проблем, който ни убива.

Мачисткото насилие не е проблем на жените, както досега разсъждавахме и дори смятахме за разбиращо се от само себе си. Мачисткото насилие е проблем, който имате вие, мъжете, но от който сме потърпевши ние, жените. Съвсем просто е.

Да, мъжете, да, всички мъже.

На 8 март жените, милиони жени в Испания (и в много други държави) организирахме генерална стачка: ден без работа, без грижи и без потребление от наша страна. Също така и огромно шествие, което светът гледаше с отворена уста. На следващия ден разбрах, че сме изгубили.

Бяхме загубили нещо съществено: вас

Едно от разногласията в дните преди стачката – и без съмнение, едно от най-важните – беше свързано именно с мъжете и с това дали вие „можехте“ и „трябваше ли“ да се присъедините към протеста и стачката. Но да оставим настрана мненията за и против, резултатът беше катастрофален и лично за мен беше дълбоко обезкуражаващ. Имам съвсем същото усещане и до деня, в който пиша това писмо.

Ние, жените, милиони жени, се организирахме срещу мачисткото насилие, тук и по цял свят, от Ню Йорк до Манила, без да забравяме смелите аржентинки. Протестирахме, стачкувахме, разказахме за случаите на насилие, които сме преживели, изкрещяхме заедно общата болка. Ужасно горчив вик, който се разби в стената на вашето стъписване и липса на реакция. Ние викахме с всички сили срещу постоянното и структурно насилие, на което сме подложени ВСИЧКИ жени, срещу факта, че получаваме доста по-малка заплата за същата работа; защото ни е страх; защото само в Испания жертвите на физическо и психическо насилие са стотици хиляди; защото се изправяме пред непрекъснат риск (както отново беше доказано) да ни изнасилят в който и да е момент и на което и да е място, и затова, отново, изпитваме страх, див страх, променяме навиците си и не можем да живеем същия живот като вас.


Ние СМЕ ПОТЪРПЕВШИТЕ от този проблем.
Ние сме засегнатата страна. Затова новините винаги се пишат в пасивен залог (Жена Е УБИТА от…) вместо да се опише действието както би трябвало (Мъж УБИВА …). С този жест става ясно как се дефинира субектът на проблема. Езикът е изключително важен и това как се използва ни казва много неща, не става въпрос за невинни избори. Но същността на проблема не е в жените, а в мъжете. Същественото не е да „бъдеш убита“, а „да убиеш“.

И разбира се, че не всички мъже са насилници, ама че глупост. Но нека да попитам: Къде са вашите предложения за справяне с насилието? Някои мъже обяснявате, че искате да участвате в нашите мобилизации, в нашето огласяване на болката, но жените „не ви даваме“ да се включите. Защо не ви позволяваме?, и т.н. Отново, въпросът е изместен и това също не е случайно.

Къде са протестите, стачките и блокадите организирани от вас?

Защо не организирате вашите собствени протести?

Защо не се организирате и не излезете на улицата срещу постоянното насилие, което вече не може да бъде отречено, и на което сме подложени половината от населението, едно население, от което и вие сте част?

Защо вие, като социално ангажирана страна, не сте тези, които обявяват стачки, които организират шествия, публични и масивни протести?

Просто защото в крайна сметка смятате, че проблемът е на другите, тоест наш, на жените.

Ако голяма част от испанското население (да кажем няколко стотици хиляди) работят в робски условия, и половината – нито повече, нито по-малко – от същото население, е подложено на същия риск, разбира се, че щяхте да излезете на улицата, щяхте да организирате големи шествия, да искате оставки, да сваляте правителства. Точно както когато тероризмът, ЕТА, убиваше, излизахте на улицата, един за всички, всички за един. Не очаквахте от жертвите да организират каквото и да е.

Какво е различното тогава с ежедневното и СТРУКТУРНО (следователно, тероризъм, бел.ред. тук авторката посочва линк към дефиниция на тероризъм) мачистко насилие?

Принудена съм да мисля, че отговорът е: жените. Че не се вдигате на протест, защото в крайна сметка смятате, че проблемът е наш. Оттам идват и идеите, с които боравите в това поле: солидарност и подкрепа.

Омръзна ми да чувам „солидарен съм с болката на жените“.

Писна ми. Знаете ли какво? Никой не е солидарен със самия себе си, със собствените си проблеми, „солидарен съм с мен“. Човек е солидарен с другите, тоест с проблемите на другите.
Свидетели сме на това как се надига бруталният мачизъм на десните, но също и един друг, необмислен и безотговорен мачизъм на някои леви. Могат да си го позволят, защото няма достатъчно количество мъже, дори и недостатъчно няма, които да се изправят срещу тях в това поле на насилие. Защото няма активна част от мъжете, които да ги нарекат насилници и да изградят бариера срещу това насилие, на което е подложена половината от населението – ние, жените.

Надявам се да съм се изразила достатъчно ясно. Ние сме потърпевшите от този проблем. Но проблемът, огромен, е ваш. И се нарича мълчание. Нарича се бездействие. Нарича се толерантност към злото.