Ние сме жени. Силни сме и трябва да сме горди!

Ася Димитрова за кампанията „Аман от зюмбюли, искаме равенство!“

От Ася Димитрова

Имам 6 деца и с мъжа ми отначало много добър живот имахме, но после взе да ме бие. 7 години ме биеше; търпях го; все заради децата, обаче той това не го проумя. Кметът дори ме видя. Постоянно ме биеше, имах синини по очите. Аз пак го търпях се зарад децата. А причината ли – постоянно имаше някакви причини. Вземаше ми и детските, играеше ги на бинго. Почнах да крия картата за банкомат. И така почнаха проблемите. След като нема любов, нема и живот. Я ше си гледам децата, викам, макар и хляб и сол само да ям, дори и да не ям, аз ше си ги гледам. Квото искаш прави с живота си, казвам му, аз не се отказвам от децата си. И той ме напусна.

Така стана, че аз се разболях. Оперираха ме, кметът много ми съдейства за болницата. А оня обеща на полицая, че ще гледа децата ни, докато аз съм в болница. Обаче нищо подобно. И аз лежа в болницата с болки и му звъня – той дал ги на майка ми. А тя е бавноразвиваща, че и с раково заболяване – няма как да ги гледа. А той ми вика – аз си имам нова жена, за мен се едно деца няма. Казвам му, децата ни не са виновни! И почнах да го съдя да си гледам децата… и спечелих делото. След делото, обаче той взе да ме плаши – ще си взема правата. Гледа мръсно да ми прави, много мъчно стана. Ако може някой да ми помага с дрехи и с обувки за децата, ще бъда много благодарна. Взимам само едни детски и глей кво стана, бера къпини по цял ден – виж ми ръцете! Обаче децата гледам да не ги лишавам от нищо. Всичките деца ми учат, най-големият на 19 сега работи, Спас сега ще е 11-ти клас, Мария – 6-ти клас; Бойко – той за 8-ми клас. Двете малки сега на градина от септември ще тръгват. Гледам те да са добре – да имат закуска в училище; дрехи от килата купувам. Обаче дъщеря ми, която е на 12 години, вика ми – мамо, другите имат телефони и модерни дрехи, аз за какво ги немам? И аз седна и ревна. Някогаш се чувствам силна, но някогаш не ми стигат силите и много си го слагам на душата, че не мога да угодя на децата. Може и да съм болна, не ми дават да вдигам тежко, но аз вдигам и не се жаля.

Какво бих казала на други жени, които са бити от мъжете си ли? Да не допускат да ги бият. Да се обърнат за помощ и съвет. Да се гордеят със себе си, така че другите да се чудят от тях. Все пак ние сме жени, силни сме и трябва да сме горди.

Текстът ни беше изпратен от Фондация „Джендър алтернативи“ и е част от тяхната изложба “Жени в градските и селските райони”, която можете да посетите до средата на март 2019 г. в читалище „Алеко Константинов – 1954“ в Пловдив. Изложбата цели да създаде алтернативна история за тези, които традиционно са лишени от такава – жени от селски райони, бедни жени, жени от малцинствата, възрастни жени и с увреждания, но и ще запечата и изявени лидерки, които променят своите общности.


Включваме го в кампанията на ЛевФем „Аман от зюмбюли, искаме равенство!“, с която искаме да съберем възможно най-много от гнева на босите, голите, бедните, работещите, безработните, гладните, затворените, изпъдените от страната и да хвърлим този гняв в лицето на властта и елитите по случай 8 март. Пращайте ни Вашите истории на levfembg@gmail.com или на месинджъра ни във Фейсбук. А на 8 март всички излизаме на улицата.

Етикети

Още от тази категория

„Те имат технологиите, имат оръжията, имат парите, имат всичко. Какво имаме ние? Ние имаме солидарност!“ Уроци от революцията в Рожава

„Те имат технологиите, имат оръжията, имат парите, имат всичко. Какво имаме ние? Ние имаме солидарност!“ Уроци от революцията в Рожава

Интервю с представител на Академията за демократична модерност от Стойо Тетевенски, ЛевФем

Share This