Здравейте,
Няма да се представя официално, защото първият, който ще ме порицае е прекият ми началник, т.е. старша сестра. Уви те по-често защитават интересите на болниците, отколкото на подчинените си. Но както и да е.
Работя от 98ма година като медицинска сестра. В момента съм на 41г. Да стана медицинска сестра е моята детска мечта. След 20 години стаж в професията и прекрасната здравна реформа в момента не харесвам професията си, срамувам се да кажа какво работя и се чувствам не само неудоволетворена от нея, чувствам се провалила се в живота си, защото освен здравословни проблеми и огромни поражения върху психиката, не съм спечелила нищо повече. И в момента обмислям преквалификация, но за съжаление знам, че в това, което правя сега, съм най-добра.
Работя в държавна болница в столицата. В какви условия ли? Подобни на условията на 80 процента на нашето съсловие, предполагам. 10 лекари и две сестри на дневна смяна или сама сестра на нощно дежурство, с дежурен лекар от друга клиника, без санитар. Пациентите са с една от най-тежките диагнози. Съответно това се е отразило доста пагубно на психиката им, което понякога води и до по-особено поведение. Но това няма значение, защото след като сме пожелали да сме медицински сестри, то ние сме най-вече състрадателни и разбиращи, нали така? Но отношението на някои хора към нас като към слуги е доста обидно. Някои лекари също се отнасят така. С течение на времето това смачка самочувствието ми.
Напрежението, отговорността също са смазващи. Всекидневно, ежечасно си отговорен за живота на човеци и един миг разсейване може да коства много…..ужасно много. За мен работата няма край, защото след края на работния ден, я пренасям в мислите си вкъщи, дори когато съм с любимите си хора, мисля за пациентите си. Това отне нормалния ми сън и душевно спокойствие, открадна лека полека и повечето ми усмивки. Станах един тъжен човек. Започнаха преди няколко години и панически атаки. Много от колегите са на успокоителни и сънотворни. Но както и да е. Няма да се оплаквам. Животът на човек е съставен от изборите, които прави. И това беше моят. Даже беше мечта. Но някой беше казал, внимавай за какво мечтаеш.
Повечето ми колежки са пенсионерки. Този факт сам по себе си е тъжен. От всяка една гледна точка.
Трябваше да пиша за условията. Ами какво има да се пише. Носим си вода, храна, химикалки, тоалетна хартия и всякакви битови консумативи от вкъщи, защото болниците нямат пари. И работно облекло си купуваме. Банално. Но това не ни е най-голямата болка, както може би разбирате. Може би разбирате…Надявам се.
Затова подкрепям протеста. И освен всички, вече посочени искания, искам и реабилитация на професията и достойнството ни!!!
Във връзка с готвещите се стачни действия на медицински сестри в цялата страна от феминисткия колектив ЛевФем заставаме твърдо зад техните искания за достоен труд и заплащане. За да подкрепим предстоящия протест на 1 март, ще се радваме да дадем трибуна на възможно повече медицински сестри да ни разкажат за условията на труд, в които работят. Тези разкази ще са част от нашата по-голяма кампания за 8 март под надслов “Аман от зюмбюли! Искаме равенство!”, която цели да съберем възможно най-много от гнева и исканията на босите, голите, бедните, работещите, безработните, гладните, затворените, изпъдените от страната и да хвърлим този гняв в лицето на властта и елитите.
