Системата ще ме принуди да сложа край на моята приказка

Десислава Киликчийска за акушерството

Когато преди 20 години прекрачих прага на Родилната зала в болницата, в която и до днес работя не съм си и представяла, че ще дойде ден в който доброволно да се откажа от това, което правя, но живота е пълен с изненади и усещам как този ден, който не съм си представяла дори и в най-лошите си кошмари наближава…

Казвам се Десислава Киликчийска и съм акушерка в една малка общинска болница в Атомната ни столица Козлодуй.

Има една скандинавска поговорка ”Най-прекрасното нещо в живота е да си майка, второто най-прекрасно е да си акушерка”.

Е аз съм щастливка, защото съм от онзи обречен на изчезване вид наречен АКУШЕРКА.

Аз съм онази, която поема новият живот в ръцете си.

Аз съм онази, която е до жената в най-трудният, но и най-прекрасен миг от живота ѝ. 

Аз съм онази която плаче от радост, когато се роди новият живот.

Аз съм и онази която плаче с жената, когато загуби своето още неродено дете.

Няма как да ви опиша, какво е да имаш привилегията да си част от тайнството на раждането на новият живот, защото няма думи, които да опишат това…могат да ме разберат само тези, които са част от това тайнство.

…но всяко нещо си има край, и явно краят на моята приказка наближава…но не защото аз го искам, а защото системата ще ме принуди да сложа край на моята приказка.

20 години работя и чакам промяна, промяна която така и не идва… промяна, която да ми донесе освен емоционалното удовлетворение, което имам и материално такова… защото за съжаление живеем в материален свят.

Аз също имам деца, имам семейство, което за мое съжаление през тези години винаги е било на второ място след работата ми, но стига вече… Всичко си има граници, нашето търпение също.

20 години работим почти благотворително, но стига толкова. Щом нямат нужда от нас, значи е време да си отидем, а дали ще дойде някой след нас… едва ли… младите не са толкова глупави, защото знаят, че света е техен и вратите са широко отворени.

Боли ме сърцето, защото ще трябва да си взема сбогом с нещото, което обичам колкото децата си и живота си, но това е живота. Щом системата вече няма нужда от такива като мен, значи е време да си вземем довиждане.

Аз ще се оправя, ще си намеря друга работа… е, може би няма да съм толкова щастлива, но понякога са нужни жертви…

Едно е сигурно обаче, никой министър, общинар или кмет решил, че няма нужда от мен, няма да ми отнеме любовта на моите майки и бебета.

Етикети

Още от тази категория

„Те имат технологиите, имат оръжията, имат парите, имат всичко. Какво имаме ние? Ние имаме солидарност!“ Уроци от революцията в Рожава

„Те имат технологиите, имат оръжията, имат парите, имат всичко. Какво имаме ние? Ние имаме солидарност!“ Уроци от революцията в Рожава

Интервю с представител на Академията за демократична модерност от Стойо Тетевенски, ЛевФем

Share This