Здравейте, имах нуждата да споделя моя опит до тук. Ходя на психотерапевт вече 6 години. На 30 години съм. От много трудна социална среда идвам. Бедно семейство. Баща ми почина от рак, когато бях в началото на пубертета. Майка ми е с психически отклонения. Психотерапията до тук определено ми е помогнала много. За жалост, малко ме е страх открито да споделям, понеже са ми казвали, че с такава история ще ме набият. До тук освен отлично средно образование, имам и диплома бакалавър. Работила съм и съм учила вечер, за да мога да си извоювам образованието. Решението да тръгна на терапевт беше изцяло мое. Някак си за приятелският кръг, в който се намирах, беше ок , че прекалявам с алкохола и съм депресивна. Но и аз го криех – вкъщи никога не е имало място за моите проблеми. Мислех си че е нещо нормално – да не споделям, за да не товаря другите. Мислех си, че ако аз споделя, че имам проблеми, някой, когото считам за близък, ще почине или ще се разболее. И че моите проблеми са нищожни и всички останали имат много по-големи проблеми. Наскоро някаква непозната ми заяви: „Вие да не сте богата, та ходите на психотерапевт?“ Според мен е въпрос на приоритет и това чуждо мнение всъщност изразява масовата гледна точка и дори отношение към такъв вид помощ. Мисля, че обществото ни е много шовинистично настроено. Което е много грозно. Не вярвам, че имам светло бъдеще в България. С близки наскоро изпаднахме в конфронтация, понеже изпадам в депресии, но е лошо да ида на психиатър и да взимам хапчета. Предполагам, че близките ми просто се тревожат за мен, защото и те знаят какво е отношението на масата към темата с психичното здраве. Но в един момент тези периоди за мен се превръщат в мъчение. Не знам, примерно, дали в работен план изобщо мога да съм ефикасна. И ме е страх такова нещо да споделя на работно място – да не би да се окаже, че и хората там са с такава гадна нагласа. Не вярвам, че имам светло бъдеще тук. Защото до тук са ме определяли по това, че не се гримирам или не се усмихвам, но не и по това, което примерно умея или какъв човек съм. Извън това дали тежа определени килограми, дали се гримирам, епилирам и усмихвам, извън тези неща, сякаш нямам друга стойност. Също така от по-старото поколение съм чувала, че „такива като мен по тяхно време са ставали проститутки“ или „са ги пращали на село“. Тъй че, щом не съм в богопомазаните среди на здрави родители и добра социална среда, какво светло бъдеще ми остава? Реших да напиша този текст, за да оставя нещо след себе си. Защото имам история и искам тази история да стигне до хората. Защото не вярвам, че имам бъдеще тук.
Анонимно
8 март мина, но борбата за равенство на жените продължава. Този текст е част от кампанията на ЛевФем „Аман от зюмбюли, искаме равенство!“, с която искаме да съберем възможно най-много от гнева на босите, голите, бедните, работещите, безработните, гладните, затворените, изпъдените от страната и да хвърлим този гняв в лицето на властта и елитите по случай 8 март. Продължавайте да ни пращате Вашите истории на levfembg@gmail.com или по месинджъра ни във Фейсбук.
