Л(ГБТ)ИЧНОТО Е ПОЛИТИЧЕСКО

Л(ГБТ)ИЧНОТО Е ПОЛИТИЧЕСКО

Дари К.

На никого не му пука какво правиш с личния си живот, стига да не „парадираш“! Нали?

Няма място за политизиране на нещата, това са индивидуални и граждански теми! Нали…?

Има два основни аргумента, митове, ако щете, които внушават, че личните ни животи и „политиката“ са някак абсолютно несвързани. Първият са клишетата, които ни повтарят, че сексуалността и идентичностите са лична работа, стига да не се „натрапват“. Вторият е, че думата „политическо“ едва ли не е синоним на „партийно“. Крайно време е да си поговорим защо тези нагласи (освен че нямат общо с реалността) всъщност ни вредят, както и защо е важно като общност да познаваме историята си и да бъдем политически осъзнати днес, за да градим едно по-добро бъдеще утре.

Индивидуални, заедно

Да, обществото и културата ни са индивидуалистични, дори крайно. Повтаря се, че твоят личен живот не касае никого другиго и обратното. Често обаче същите тези, които правят такива изказвания, искат различните от тях да се крият, да се променят, да млъкнат, да изчезнат… През 1960-те, в отговор на подобни клишета в контекста на домашното насилие, домашния труд, патриархалните стереотипи и роли на половете, феминистките силно заявяват: „Личното Е политическо!“. Сексизмът и хомофобията са толкова дълбоко насадени в нашето общество – от образованието до медиите и законите, че неизбежно се отразяват върху личните ни животи. С какво можем да си играем като деца, какво следва да работим като големи, как да се обличаме и кого можем да обичаме все още се определят от патриархални норми. Нашите лични преживявания на тормоз също не са инцидентни, а отражение на масовите нагласи в обществото. Няма как да се справим с тези проблеми сами, а трябва заедно да ги припознаем като общи, системни и, най-вече, политически. 

Защо ли?

Личното е политическо, например, когато не можеш да се разхождаш свободно навън, без да чуваш същите сексистки, хомофобски псувни, обиди и заплахи, които се чуват от трибуните на властта и медиите.

Личното е политическо, когато нямаш право да сключиш брак или да осиновиш деца заради пола на партньора си.

Личното е политическо, когато хора биват пребивани за това, че приличат на „педали“ и после няма институционална рамка престъплението да бъде броено в статистика за насилие, подбудено от хомофобска омраза, камо ли да бъде осъдено като такова.

Личното е политическо, когато корпорации си лепят дъгички, за да печелят от някои от нас, докато потискат тези от общността, които работят за тях.

Личното е политическо, когато нашите идентичности се използват като политически изкупителни жертви от партии, религиозни организации и цели национални държави, за да спират законопроекти срещу насилието над жени и деца и за сексуалното образование.

Политическото е лично

Защо тогава почти всеки протест, всяка петиция и всяка кауза у нас, повтаря мантрата „нашите искания не са политически“? Всяко едно искане, което се отнася до власти, закони и правосъдие, не е ли автоматично и политическо? Политиката има огромно влияние върху нашите животи от момента, в който се родим и далеч не се изчерпва с това веднъж на четири години да се редим на опашка и да пускаме бюлетина за партия, която смятаме за „по-малкото зло“.

Здравеопазването, образованието, икономиката, културата, пенсиите – всички тези неща се определят основно от политиката. Когато се отричаме от нея като цяло, ние се отказваме от осведоменост, както и от думата си по всички тези въпроси, които, щем – не щем, се отразяват върху животите ни.

В момента у нас и в голяма част на света властва парламентарна партийна политическа система, която ни се налага като единствен начин за изразяване на политическа активност. Но не само професионалните представители влияят върху политиката. Огромно влияние имат също медии, религиозни институции, корпорации, нестопански организации, активисти и най-обикновени хора. Последните две имат особено важен принос към борбите на хората от ЛГБТИ+ общността.

Първият „Прайд“ беше бунт!

Когато приемем, че ЛГБТИчното Е политическо, следва да се ориентираме в идеологическото поле. „Идеология“ често се възприема като нещо само по себе си лошо, но всъщност всички ние имаме някаква идеология, въпросът е каква е тя и доколко е осъзната. Всъщност, „джендър идеология“ ни се натрапва от векове под формата на патриархални норми. Патриархалната джендър идеология ни казва, че от момента на раждане това, което имаме в гащите, предопределя всичко от външния ни вид до интересите, поведенията и професиите ни. За да се ориентираме в света на политиката, трябва да можем да разпознаваме политическото, дори – не, особено когато ни се представя като просто „нормално“. След това ни е нужен контекст, тоест – история.

Когато празнуваме Прайд, трябва да сме наясно, че този „празник“ съществува заради борбата на цветнокожи транс секс-работнички срещу полицейското насилие. Трябва да помним, че около 100,000 индивида са били жертви на преследване, тормоз, убийства в концентрационни лагери по време на нацизма поради своята сексуалност. Трябва да си даваме сметка, че шестващите в първия Прайд в София през 2008 г., са били нападнати физически от неонацисти.  

Ако се чувстваме като част от това движение, волно или неволно, трябва да сме наясно, че то произлиза от борба против статуквото, срещу патриархалните норми, които водят до насилие, и ЗА създаване на нови, различни, алтернативни общества, основани на свобода, равенство и емпатия. Отричайки „политиката“ изобщо означава да приемем настоящите обстоятелства, а това почти винаги има по-тежки последствия за някои, откокото за други, по-привилегировани. Затова е важно да можем да се вгледаме не само отвъд собствената ни общност, но и по-дълбоко в нея – за да припознаем къде нашата кауза се преплита с борбата срещу расизма, сексизма, бедността и други борби за справедливост. 

Нашето движение по света, но и у нас, преди и сега, е било активна част от движенията срещу войни, срещу експлоатация на работници във всякакви сектори, срещу расизма, сексизма и унищожението на природата. С това предвид е редно да бъдем критично мислещи относно това как можем да градим едно по-добро общество според нашите общи идеали.

Дела трябват, а думи – също

Думите не са достатъчни, ако не водят до реални действия. Действията сами по себе си обаче не помагат, ако не са добре информирани, обмислени и не си позволяваме да ги преосмисляме.

Не може да приемем, че Х&М са част от нашата борба, когато си правят реклама с нас за сметка на всичките жени, деца и куиър хора, които експлоатират до смърт в шивашки цехове от България до Бангладеш.

Не може да приемем, че представителството на Тръмп подкрепя София Прайд, когато в същия ден той осакатява правата на транс хората в САЩ, вместо да вземе мерки срещу нарастващите убийствата на куиър и особено цветнокожи транс хора в страната.

Не е достатъчно, когато държава като Израел вее флага на гордостта, но с него прикрива дискриминацията, насилието и войната си срещу палестинците – сред които, между другото, има палестинци част от същата тази ЛГБТИ общност, която Израел се прави, че защитава.

Не е достатъчно да изискваме повече ЛГБТИ хора в управлението, медиите и където и да е, когато тези институции са основани на и поддържат патриархалната йерархия. Това, че Сърбия има първата открито гей жена за премиер не промени факта, че 90% от сърбите са против правото на хомосексуалните двойки да осиновяват деца. А че тя отказа да се застъпи за правата на куиър хората, тоест онези, лишени от власт като нейната, няма защо да ни учудва.

Това, което наистина може да промени нещата, както с всички успешни промени в борбата за куиър освобождението досега, е да бъдем информирани и активни, индивидуално, но и заедно. 

А това може да се случи едва когато припознаем, че личното – все още – е политическо.