(Пост)пандемични борби в социалното възпроизводство: грижовният труд в Украйна във епохата на локална и глобална криза

Настоящият текст е част от серия публикации и уебинари на тема социално възпроизводство, (женски) труд и миграция в Източна и Централна Европа и отвъд. Видеото от уебинара, където текстът е представен за първи път можете да видите тук. Серията цели да засили обществената чувствителност около борби в областта на трудовите, репродуктивни и миграционни права, както и положението на жените в обществото, особено с оглед на настоящата пандемия от ковид-19. Публикациите и уебинарите са координирани съвместно между българския феминистки колектив ЛевФем и платформата Транснационална Социална Стачка (Transnational Social Strike), а инициативата се случва с подкрепата на Фондация “Фридрих Еберт” България. Много от участниците в серията са част от нововъзникналата мрежа EAST (Essential Autonomous Struggles Transnational), обединяваща активистки и работнички в Източна и Централна Европа.  За повече информация за мрежата, пишете на essentialstruggles [at] gmail.com. Препубликуването на материали от серията е позволено с изрично позоваване на оригиналния източник.

Автор: Оксана Дутчак

Постоянното поддържане и възпроизвеждане на работническата класа си остава постоянно условие за възпроизводството на капитала. Изпълнението на това условие капиталистът може спокойно да предостави на нагона на работниците към самозапазване и размножаване.

К. Маркс, Капиталът, том 1

През 2020 г. е годишнината от Пекинската декларация и платформа за действие, но и годината, в която светът е изправен пред още една глобална криза. Колкото и да е уникална, КОВИД кризата отново подчерта колко счупена е сегашната система и колко безсмислени са либералните опити да бъде превъзмогнато половото неравенство без да бъдат адресирани неговите първопричини. От самото начало на 2020 г. ние отново виждаме как „прогресът” на козметичните либерални реформи, рекламиран на глобално ниво и въвеждан от местните правителства до една или друга степен, се разпада пред очите ни като пясъчна кула и показва дълбоко коренящите се структурни проблеми. Тези структурни проблеми се дължат на йерархиите в сегашната капиталистическа система и нейните изкуствени разделения между икономиката и социалното възпроизводство, между финансовите, производителните и възпроизводителните сфери. Въпросните йерархии водят до подценяването и на платения, и на неплатения възпроизводителен труд – включително грижовния такъв – и дълбоката дисфункционалност на възпроизводителната инфраструктура (здравеопазване, образование, грижа за деца и др.) заради подчинението ѝ на нуждите на капиталистическото натрупване, което през последните няколко десетилетия се манифестира чрез политики на строги икономии под надслова „оптимизация”. Когато кризата е тук, още по-големият обем от възпроизводителен труд и социално възпроизводство като цяло биват избутани обратно към семействата под претекста, че те „някак ще се справят”. Това обикновено значи, че жените някак ще се справят – със задълбочаването на половото неравенство, което това включва. 

По стечение на обстоятелствата 2020 е също и годината, в която аз и колегите [1] ми правим проучване за украинската система на обществените детски градини. Това не е случайно съвпадение. Този сектор е доста показателен, когато става въпрос за грижа, социално възпроизводство и полово неравенство: той е едновременно главно феминизиран трудов сектор (90% от работниците са жени), представлява най-универсалната опция за предучилищна грижа, което означава, че е и от съществено значение за шансовете за връщане на работа за майките. Значимостта на този сектор трябваше да стане пределно ясна по време на първите няколко месеца от пандемията, когато детските градини из страната бяха затворени и жените трябваше някак да се справят. Проблемите в него обаче напълно отсъстват от публичния дебат в Украйна – въпреки честото обсъждане на училищата и учителите [2], почти не се обръща внимание на проблемите на работничките и инфраструктурата на детските градини. По-надолу в текста ще използвам това като главен пример за грижовен труд, падащ върху жените по време на множество кризи – война, глобална пандемия и постоянната смяна на режимите на икономически колапс-възстановяване-колапс. Също така ще използвам за пример и друг ключов сектор – общественото здравеопазване. Освен че са чисто илюстративни, всички тези примери носят и вдъхновение заради протестите и самоорганизираните ‘отдолу нагоре’ усилия през последните години. 

Макар формално системата на детските градини да е част от образователния сектор, официално наречена „предучилищна образователна система”, заплащането в нея е най-ниско за целия сектор. Според количествените данни, събрани по време на изследването, средната месечна заплата в детските градини (включително административните позиции) е 155 евро – 56% от средната заплата в страната и близо до минималната работна заплата, която е 120 евро. На най-общо ниво, крайно евтиният труд може да бъде обяснен с ниския статус на грижовния труд в сравнение с образователния, имайки предвид, че пропорционално грижовният труд в детските градини е повече от образователния. Подобно подценяване на грижовния труд обаче означава, че самоиздръжката и издържането на семейството се превръщат в изключително проблемно начинание за жените, работещи в детските градини. Най-добрият вариант (спрямо финансовата им ситуация) е когато партньорът им изкарва значително повече. Това обаче възпроизвежда един модел на неравенство, в който на жените може да се плаща по-малко, защото тяхната заплата е просто „допълваща“ – това предполага финансова зависимост и цялостно подценяване на основно женските сектори и позиции.

Когато заплатата на партньора не е много по-висока обаче или пък изобщо няма партньор, начините на оцеляване за жените, работещи в сферата, са проблемни не само от перспективата на половото равенство, но се имат и изключително негативно влияние върху живота и семействата им. Това включва редовно полагане на извънреден труд, земеделие за собствени нужди, втора работа, миграция като сезонни работници, хронично задлъжняване – все неща, които отнемат от времето на жените и, заедно с възпроизводителния труд в семейството, водят до постоянен дефицит на време и сигурност, както и до влошаване на тяхното физическо и психическо състояние. Още по-лоша е ситуацията на жените, чиито възможности са ограничени: самотните майки, жените в отдалечени райони, възрастните жени. В тези случаи, множеството неравенства се пресичат и подсилват едно друго, манифестирайки се чрез обезценения платен грижовен труд, задължаващия неплатен грижовен труд, пространствените неравенства и полово-възрастовите неравенства на съществуващия пазар на труда. За да станат ясни материалните условия на всичко това: 9% от респондентките са определили за условията си, че „нямат достатъчно пари дори за да си купят храна”, а 55% са казали, че „имат достатъчно пари за храна, но им е много трудно да си купуват дрехи”.

Критично ниското финансиране на сектора е в основата на проблемите, с които се сблъскват наетите над 300 000 работници. То е и в основата на проблемите, с които се сблъскват майките на малки деца, които са готови да се върнат на работа. Съществуващата инфраструктура започва да приема деца в най-добрия случай едва когато са на 2 години и най-често чак когато са на 3. Има хроничен недостиг на работна ръка и условията често са лоши, а работното време понякога е по-кратко от „нормалния” работен ден. Детските градини в градовете са претъпкани, а в онези по селата липсват съответните съоръжения. Ситуацията е съвсем критична в изолираните области, близо до военни зони, където няма детски градини, а публичният транспорт липсва или нередовен [3]. Като цяло, както с повечето социална инфраструктура последните десетилетия, детските градини биват рамкирани не като система, която предоставя ключова подкрепа в грижовния труд, който жените извършват и която е решаващо парче от пъзела на борбата с половото неравенство, а като „услуга”, която властите предоставят – ако я предоставят, и до степента, за която стига финансирането. В случаите, в които тази инфраструктура се проваля, е, жените някак трябва да се справят.

Във времената на КОВИД пандемията, ситуацията се развива неравномерно. От една страна, работниците запазиха работата и повечето от заплатите си – въпреки, че заплатите често бяха по-ниски, а жените бяха притиснати да използват част от платения си отпуск или дори да си вземат неплатен такъв за някои дни. Имайки предвид ужасно ниското заплащане, което означава липса на спестявания и живот от заплата до заплата обаче, няма как да си говорим за печеливши позиции в случая. За работещите майки на малки деца, които имаха достатъчно късмет, че да запазят работата си по време на кризата, тези няколко месеца бяха поредната ситуация, в която трябва да „се справят някак“ – този път без опцията да изпратят детето си на детска градина. Това „справяне“ включваше работа от вкъщи с малки деца наоколо, вземане на платен и неплатен отпуск, прехвърляне на грижовния труд за децата на баби и дядовци или други роднини, оставяне на детето на практика без надзор (на грижите на братя и сестри в училищна възраст например) или напускане на работата. Когато някои (макар не всички) детски градини отвориха отново рано през лятото, повечето от тях имаха по-малко места заради мерките за социална дистанция и често всички предпазни средства, предоставени от правителството, свършваха за няколко дни. Накрая, работниците и родителите трябваше сами да се „погрижат“ за предпазните средства [4].

Стряскащата липса на гореспоменатите проблеми в публичния дискурс и свързаната с това липса на значими (и социално справедливи) опити от страна на властите да ги решат могат да бъдат обяснени чрез много фактори. Като оставим настрана обичайната мантра, че „няма пари”, голяма част от обяснението може да бъде сведено до: структурно обезценяване на грижовния труд; неолибералния подход на държавата да „предоставя услуги” и да „оптимизира”; антикризисни политики на строги икономии още от кризата през 2014 г.; изумителен дисбаланс между подкрепа за бизнеса и подкрепа за работниците по време на КОВИД кризата. 

Дълбочината на пропастта в системата за детска грижа обаче на теория би могла да е по-малка и би могла да бъде поправена, ако имаше опити за колективни работнически борби и самоорганизиране. За разлика от учителите, при работниците в детските градини такива практически няма. Разбира се, има някакви опити, които не изискват организация на високо ниво, като например петиции към правителството (последната беше преди детските градини да отворят през лятото). Огромни работнически протести обаче няма, а за стачки да не говорим. За сравнение – все още помня учителските стачки от детството ми през 90-те, а последната такава се случи през 2011 г. Без да влизаме в сложни обяснения защо тези ключови грижовни работници продължават да не се организират въпреки ужасната ситуация, в която се намират, е нужно да отбележим нещо много важно. За разлика от училищата, детските градини в Украйна са финансирани почти на 100% от местните власти, макар цялостно заплатите на работниците да биват диктувани от правителството, което позволява на общините и на правителството да си прехвърлят топката едни на други при оплаквания. В крайна сметка, работниците чувстват, че никой не го е грижа и те трябва „да се справят някак“ сами.

Все още не можем да си представим стачки и в сектора на публичното здравеопазване, където средната месечна заплата беше 205 евро през лятото на 2020, а просроченото изплащане е зачестило с 300% от началото на 2020 (частично заради неизплатените КОВИД „премии”, обещани от правителството). Това е ключовият сектор по време на глобалната пандемия и в него виждаме забележителна мобилизация от страна на една от най-непривилегированите му и основно женски групи работници – медицинските сестри. 

Мобилизацията на медицинските сестри в Украйна започна през 2019 г. след няколко години огромни реформи, под рамката на неолибералния дискурс за „оптимизация” и „здравни услуги”. Макар да обещаваха повишаване на заплатите, от статистиките по-горе ясно виждаме, че реформите се провалиха в това. Затваряне на болници и клиники и съкращения дословно следваха логиката на реформите и запалиха искрата на няколко протестни движения последните години. През пролетта на 2020 г., когато пандемията вече беше налице, беше обявено, че реформите предполагат затварянето на още 300 болнични заведения и съкращението на 50 000 здравни работници. През ноември 2019 г. една медицинска сестра от региона на Киев, Нина Козловска, сподели във фейсбук относно ужасната ситуация, в която са сестрите. Постът набра популярност и доведе до няколко протеста и опити за организиране – онлайн и на живо. Групата „Движение Бъди като Нина” беше създадена във фейсбук и събра почти 60 000 членове, а инициатива със същото име в момента преминава етапа на официално регистриране, докато паралелно с това се случва и доста активно изграждане на връзки и съюзничества.

Този вид колективен и донякъде боен метод отдолу-нагоре, който цели да се „справи“ с проблемите и е факт в здравеопазването ни в момента, е доста рядък за Украйна, особено пък в секторите, доминирани от жени. Има изглед да се превърне в нещо по-често срещано заради вдъхновяващия пример на медицинските сестри и всичко, което ни разкри КОВИД кризата. Когато пандемията започна, много неща станаха очевидни. Във връзка със социалното възпроизводство, на първо място стана ясна по-нисшата роля, която изкуствено му е була отредена под сегашната капиталистическа система и на второ място – резултатите от това. Тези заключения все още не биват широко разпознати, макар да прозират в ежедневните схващания на много хора и политическите разбирания на активисти – до границите на публичния дискурс и отвъд. Дали ще останат в публичния дебат (защото както всички знаем, той желае завръщане към „нормалното”) и ще променят масовите възприятия за „икономика” и „общество”; дали от тях ще произлязат социално-икономически политики, в които „социално” ще спре да бъде просто подчинена представка – зависи от много фактори. Ние като активисти обаче нямаме право да оставим ситуацията да се развие сама, с идеята, че ще „се справи някак“. Ние трябва да подкрепяме вдъхновяващите борби, да стигаме заедно до заключенията и да политизираме първите като използваме вторите.

 

[1] С подкрепата на Rosa Luxemburg Stiftung в Украйна.

[2] Училищата и висшето образование също имат много проблеми, но тези проблеми биват поне донякъде адресирани и дори биват използвани в предизборния (електоралния) дискурс както поради общественото възприятие за по-голямата важност на тези проблеми, така и поради организираните работнически борби – които, макар и не кой знае колко експлозивни, все пак съществуват от няколко години.

[3] И малко възможности за каквато и да е работа.

[4] Това не е необичайна ситуация в украинските държавни детски градини, където много разходи падат неофициално на раменете на работници и родители.

Оксана Дутчак е заместник директор на Центъра за социални и трудови изследвания (Киев), изследовател в областта на трудови въпроси и джендър неравенства. Тя е доктор по социология от Департамента по социология в Киевския политехнически институт „Игор Сикорски“ (Киев) и магистър по социология и социална антропология от Централноевропейския университет (Будапеща). Основните ѝ интереси са в области като трудови проблеми, трудови протести, джендър неравенство и социално-икономическо неравенство.