(Пост)пандемични борби в социалното възпроизводство: Поддържане на живота по време на пандемията в Турция: жени и мигранти

Настоящият текст е част от серия публикации и уебинари на тема социално възпроизводство, (женски) труд и миграция в Източна и Централна Европа и отвъд. Видеото от първия уебинар в серията можете да видите тук. Серията цели да засили обществената чувствителност около борби в областта на трудовите, репродуктивни и миграционни права, както и положението на жените в обществото, особено с оглед на настоящата пандемия от ковид-19. Публикациите и уебинарите са координирани съвместно между българския феминистки колектив ЛевФем и платформата Транснационална Социална Стачка (Transnational Social Strike), а инициативата се случва с подкрепата на Фондация “Фридрих Еберт” България. Много от участниците в серията са част от нововъзникналата мрежа EAST (Essential Autonomous Struggles Transnational), обединяваща активистки и работнички в Източна и Централна Европа.  За повече информация за мрежата, пишете на essentialstruggles [at] gmail.com. Препубликуването на материали от серията е позволено с изрично позоваване на оригиналния източник.

Автор: Санем Озтюрк

Вече се чувствахме сякаш живеем в дистопичен филм, когато пандемията от Ковид-19 извади на показ още повече социалните и икономическите несправедливости, както и колапса на неолибералните системи за здравеопазване. В този текст ще се фокусирам върху женския възпроизводителен труд в дома и навън, безработицата, особено при жените и цялостната ситуация за мигрантите и бежанците в Турция след кризата на Ковид-19.

Няма нужда да споменаваме, че жените извършват по-голямата част от социално-възпроизводителния труд, вкъщи или навън, платен или неплатен; това е факт, който важи както глобално, така и за Турция. Какво се промени в полето на социалното възпроизводство след Ковид-19?

(Женски) възпроизводителен труд

Женският неплатен възпроизводителен труд в дома определено стана по-тежък. Той и без това беше прекалено много; според най-скорошните проучвания на дела на домакински труд, който мъжете и жените извършват, жените прекарват 4 пъти повече време в домакински и грижовен труд от мъжете. Дял, който безпрецедентно се увеличи в условията на изолация. Въпреки че делът от домакинския труд, който мъжете извършват, се увеличи след Ковид пандемията, числата не дават знак, че разпределението на социално-възпроизводителния труд вкъщи е станало по-справедливо.

Ситуацията за онези, извършващи социално-възпроизводителен труд извън дома, също безспорно става по-тежка. Секторите на здравеопазването, образованието, храната и търговията са онези, в които работят много жени. Изключително важно е да подчертая две последствия от това положение. От една страна, най-критичните за Ковид кризата сектори са същите, в които работниците са принудени да работят извънредни, неплатени, безумни часове в нечовешки условия, под постоянната заплаха, че ще изгубят работата си (защо не –  та тук има цяла армия от безработни!). Видяхме случаи на хора, които започват работа без адекватно обучение или предпазни средства. Количеството работа на жените се удвои, може би дори утрои.

От друга страна обаче, огромното значение на социално-върпоизводителния труд стана много по-очевидно: все едно се събудихме една сутрин и изведнъж чистачите, куриерите, грижовните работници, медицинските сестри, учителите, социалните работници бяха станали много по-видими. В криза, по време на която толкова много сектори бяха забавени или дори закрити и единствено критичните сектори работят на пълен капацитет, важността на жените като част от общата работна сила стана по-осезаема. С други думи, стана очевидно, че женският труд се извършва главно в критичните сектори, на които ние разчитаме не само по време на криза, особено в страна, където женското участие в общата работна сила е ниско, около 35%.

Безработица

Да загубиш работата си е риск за всички по време на пандемия, особено за хората, които работят във „второстепенни” сектори. В Турция процентът на безработица, така или иначе висок, беше 24% преди пандемията и се очаква да достигне критична точка, освен ако правителството не вземе нужните превантивни мерки. Въпреки това, според конфедерацията на работническите синдикати (DİSK), цифрите, които официалните статистики показват, не отговарят на реалността. Според юлския доклад за безработицата, изготвен от DİSK, между април 2019 и април 2020, заетостта при мъжете е спаднала със 7%, а при жените – с 13.9%. Правителството беше принудено от синдикатите да вземе мерки, чрез които да предотврати уволняването на работници от частни компании по време на пандемията. Тези мерки обаче бяха взети прекалено късно и в тях имаше пропуски, особено в страна, където толкова много хора работят без договори и в която няма защита от принудителен неплатен отпуск. Турското правителство предостави икономически помощи за хората в неплатен отпуск, но по-малки от половин минимална работна заплата (около 170$ на месец), което е крайно недостатъчно дори за един човек и месечния му наем, камо ли пък за преживяването на цяло семейство.

Тук обаче има и друг много важен проблем: Една от главните разлики между мъжката и женската безработица е достъпът до помощи за безработни. В Турция, за да влезеш в критерия за социални помощи за безработни, трябва да имаш определен брой работни дни, за които си бил осигурен. Повечето жени обаче не успяват да достигнат този брой, защото често не могат да работят на пълен работен ден заради домашен или грижовен труд, заради това, че са били принудени да напуснат работа, когато са се омъжили или са родили, или защото работят, но не се осигуряват, а им се плаща под масата. Ясно е, че когато ги уволнят, те стават най-бедни и остават без план “Б”.

Ситуация на мигрантите в Турция

Що се отнася до мигрантите и бежанците в Турция, нещата са още по-страшни. В най-общия случай, ситуацията за тях тук и без това е страховита, главно заради схващанията спрямо миграцията като цяло. Днес в Турция има над 5 милиона мигранти, бежанци, търсещи убежище и хора без документи. Около 3.5 милиона от тях са сирийци, а останалите са от други държави. Това, което турското общество вижда, когато стане въпрос за мигранти, е просто „проблем”. Тази перспектива е именно отражение на отрицанието на факта, че миграцията от край време е неразделна част от човешкия живот. Тя не е „временна” ситуация, което ще отшуми, да речем, когато приключи конфликта в Сирия. Това не е въпрос на гости и домакини. Миграцията не е започнала през ранните години на XXI в. Тя няма да свърши. И тя определено не се е случила само на Турция. Светът е мигриращ. Винаги ще бъде такъв. И ще продължаваме да виждаме миграцията като проблем, докато не започнем да разбираме ключовия фактор: основните човешки права.

В Турция, повече от колкото в повечето други общества, тези въпроси не се разглеждат от перспективата на човешките права. Миналата година турското правителство прие много строги мерки, които направиха живота на мигрантите и бежанците още по-труден. Военната операция в северна Сирия и загубите там и икономическата криза допринесоха за вече съществуващата ксенофобска, антибежанска атмосфера в Турция, а хидялите семейства, които бяха започнали да градят наново животите си, бяха отново разселени насила. Някои бяха разселени из страната, други бяха депортирани.

Дори мигрантите, които са част от работната сила, са силно уязвими. Няма начин да дам цифра за това колко от тях са останали безработни, защото огромна част работят без да са регистрирани заради турския мигрантски режим. Турция не дава бежански статут на никого, освен на европейски граждани. Няма значение дали си избягал от война, мъчения или насилие. Тоест въпреки че милиони хора живеят в Турция и всички ги наричат именно бежанци, те нямат такъв статут. Това значи, че нямат и бежански права. Не могат да кандидатстват за разрешително за работа, работодателите им трябва да направят това вместо тях. Можете да си представите колко малко работодатели правят тази крачка, вместо да назначат някого без регистрация и да го уволнят, когато си пожелаят. Работниците мигранти са основно нерегистрирани и това ги прави лесно заменими. Някои стават безработни, а други са принудени да работят дълги часове без никаква защита.

Много от семействата, които бяха започнали да градят живота си в Турция, се върнаха, или по-скоро бяха докарани до нулата. Мигрантките и хората от ЛГБТИ общността са на абсолютното дъно на тази йерархия. Много мигрантки, които бяха започнали да работят за първи път в живота си, да издържат семействата си, тъкмо бяха станали част от работната сила и натрупали самоувереност, когато се оказаха съвсем изневиделица в много трудна икономическа ситуация, по трудна, отколкото можем да си представим.

Както се и очакваше, достъпът до здравеопазване също е основен проблем за мигрантите. Голяма част от проблема са разликите в статута. Хиляди хора нямат достъп до здравеопазване и съвсем основни ресурси, защото нямат предоставена закрилазащитен статут.

Разбира се, има организирани акции, които градят солидарност, особено в областта на половото равенство и солидарността с мигранти и бежанци. Женското движение в Турция всъщност има опит в координационната работа с различни инициативи или платформи. Migrant Solidarity Network (Мигрантска солидарна мрежа) и We Want To Live Together Initiative (Инициатива “Искаме да живеем заедно”) продължават да изграждат солидарност около темата за равните права. Тези инициативи също се опитаха да разпределят материална подкрепа из различни квартали. Свършиха страхотна работа в това да принудят някои общини да разширят програмите си за социална помощ така, че да включват мигрантите и бежанците. Но все пак е прекалено късно, имайки предвид липсата на заделени ресурси, които да служат за благосъстоянието на хората. Повечето от изброените квартални инициативи се стремят да набавят свои ресурси чрез солидарност.

Още по-опасна ситуация ни чака, тъй като броят на случаите не намалява  (статията е завършена през октомври 2020 г., данните са към онази дата – бел. ред.). Всъщност, съвсем наскоро беше разкрито или по-скоро признато от самия министър, че за броя случаи е лъгано през цялото време. Но ние се връщаме към „нормалното” въпреки това; не защото пандемията приключи, а защото икономиката е пред колапс, което ясно ни показва нашето място в йерархията на приоритетите. Освен това, ние сме повече от сигурни, че главните сектори, които правителството ще подкрепи в постпандемичните времена, няма да са секторите на социално възпроизводство, които реално правят живота възможен и го поддържат, а ще са секторите на строителството и/или -разрушителна-енергия, които са винаги фаворитизирани.

Насилие, основано на пола

Освен всичко това, друга пандемия се разпространява по света; насилието, основано на пола, засяга живота на жените в Турция повече от когато и да е досега. Това трябва да се има предвид, когато си говорим за социално-възпроизводителен труд, защото както знаем дискриминацията започва при раждането и всичко след това е свързано. Да участваш в работната сила или да продължиш образованието си става много по-трудно ако си жена, която преживява насилие вкъщи и няма никаква подкрепа. Ако определяме здравеопазването като състояние на здраве, бежанец, чиито основни права биват потъпкани или жена, която е изложена на насилие, със сигурност са много далеч от това да бъдат в здравословна среда. Също като Ковид-19, насилието, основано на пола, разрушава животите на милиони жени и също като при Ковид-19, това е ситуация на живот и смърт за жени и деца. Турското правителство обаче явно смята точно обратното.

Статистиката на насилие, основано на пола в Турция, беше мрачна и преди пандемията, но стана още по-зле и по-зле, а в допълнение на това много жени, подложени на насилие бяха принудени да „си стоят вкъщи” със своите насилници. Те нямаха достъп до механизмите, създадени в тяхна помощ. Бяха отхвърлени именно от онези, чиято работа беше да ги предпазят. Бяха връщани от специализираните убежища, защото трябваше да доказват, че са Ковид-негативни. Освен това, най-скорошните дебати около правата, които жените в Турция така трудно са извоювали, показаха, че 2020 щеше да е трудна година дори и без пандемията.

Един от основните проблеми на дневен ред на женското движение е TCK 103 (Turkish Penal Code, Article 103) или с други думи, предложението да бъдат помилвани извършителите на сексуално насилие спрямо непълнолетни. Друг дебат се завъртя около Истанбулската конвенция, която Турция първа подписа. Постоянната борба с манталитета, който споделят огромна част от членовете на парламента, и който доминира всяка сфера на живота, включително медиите, е голямо предизвикателство; женското движение обаче не дава знак, че смята да се отдръпва. Всъщност, скорошният дебат около Истанбулската конвенция се оказва печелещо подкрепа за женското движение дори и сред гласувалите за АКР. Логично е да се запитаме: Защо правителство, което повтаря навсякъде, че „ще се бори срещу насилието, основано на пола,” се опитва толкова силно и при всеки удобен случай да се отметне от конвенция, чието единствено предназначение е да елиминира същото това насилие? Защо това дори се превръща в тема за дебат в страна, в която има поне един случай на убийство на жена на ден?

В случая на Турция (както и на много други места, разбира се) преобладаващите схващания имат ясна позиция спрямо половото равенство във всяка сфера. Що се отнася до мигрантите и бежанците, перспективата, доминираща в турската политика е перспектива, която отказва да разпознае реалността на миграцията и я разглежда като проблем, с който трябва да се справи. Точно както разглежда и жените: проблем, през който трябва да премине, или поне такъв, който трябва да бъде заглушен. Тази година (2020 г. – Бел. ред. ) обаче ни показа, че именно женският и мигрантският труд  са най-съществени и са критично важни за това животът на земята да съществува и да оцелее.

 

Санем Озтюрк е социоложка и активистка, базирана в Истанбул. В момента е докторант по социология на Близкия изток в Института по изследване на Близкия изток и ислямските държави в Университета Мармара. Тя става доброволец в Фондацията за женска солидарност (KADAV) през 2011 г. и работи професионално в организацията от 2016 г. Провежда обучения и работилници по въпросите на социалния пол, насилието, основано на пола, дискриминация и подходи, основани на правата на човека. Също така е член на турската секция на Четвъртия интернационал, Sosyalist Demokrasi İçin Yeniyol.