Синдикалисти, ЛГБТИ и ромски активисти участваха в събитието „Стачката като метод?“

Целта на асамблеята бе да се дискутира възможността за солидарност и стачни действия в България

 

На 28 март, ЛевФем организира онлайн среща с участието на активисти, синдикалисти и представители на неправителствени организации на тема „Стачката като метод?“ Целта на събитието бе да се обсъдят какви са  хоризонтите и пречките пред изграждане на ефективна, трайна, практическа солидарност между най-застрашените от ефектите на многопластовата криза, която се разрази по време на пандемията. То е част от серия срещи в цяла Европа, организирано в отговор на призива за жизнена стачка от страна на международната феминистка мрежа E.A.S.T, Шествието за правата на жените под надслов „Винаги на първа линия!“, и публикуването на сборника на ЛевФем „Пандемията: феминистки фронтове“. Събитието отбеляза и края на онлайн кампанията на ЛевФем „След 8 март…

Запис от срещата е достъпен на този линк.

Първата част от събитието премина под формата на панелна дискусия с участието на Ваня Григорова (КТ „Подкрепа“), Миглена Михайлова (Постоянна ромска конференция), Глория Филипова (Фондация „Билитис“), Тодор Капитанов (КНСБ) и Мария Иванчева (ЛевФем). Дискусията бе модерирана от Калина Дренска (ЛевФем). За отправна точка на разговора послужи поставянето на въпроса за стачката – както конкретната правна уредба и възможностите за организиране, така и разглеждането на стачката не само като механизъм за разрешаване на трудови спорове, а и като механизъм за по-широка солидарност в обществото, за подобряване на социално-политическото положение на работническата класа.

 

Ваня Григорова, икономически съветник на КТ „Подкрепа“, обърна внимание на призивите за „национална стачка“ по време на протестите от лятото на 2020 г. и уточни, че в България няма законова възможност за организирането на национална стачка. За разлика от протестите, стачките са специфичен инструмент за разрешаване на трудово-правни спорове, когато преговорите с конкретния работодател са се провалили.

Григорова представи и условията за организиране на стачката. За да се организира стачка на работното място не е необходимо наличието на синдикат, тъй като работниците или служителите могат да се самоорганизират при наличието на съгласието на 50% от работниците. Григорова посъветва организиращите стачки винаги да се консултират с юрист, който е специалист в сферата, тъй като и най-малки нарушения във формата могат да доведат до обявяване на стачката за незаконна. Тя посочи, че българското стачно законодателство е тежко рестриктивно и провеждането на стачка е почти невъзможно. Тя заключи, че солидарността между трудещите се е ключова за отстояването на техните искания.

 

Миглена Михайлова, адвокат и ромски активист от Постоянна ромска конференция, обърна внимание на възможностите за солидарност и обединение на борбите на различни групи от хора. „Когато говорим за стачка в чисто правен смисъл, това са взаимоотношенията между работник и работодател. Но когато имаме общност, която е изключена от трудовия пазар, стачката трябва да бъде разглеждана в широк смисъл – в това как ние можем заедно да защитаваме нашите колективни икономически и социални интереси като отделни общности,“ заяви Михайлова. „Взаимозависимостта е неизбежна, защото като общество се нуждаем един от друг.“

Тя отбеляза, че расизмът и дискриминационното отношение към ромите изолира тази група работници от пазара на труда, а държавата не инвестира в общността. „Има едно фалшиво говорене, фалшиви политики без каквото и да е било участие на ромската общност, без политическа воля. Това увеличава социалните неравенства все повече и все повече.“ Михайлова отбеляза, че ромската общност е най-засегнатата от многопластовата криза, породена от Ковид-19. Пренебрежителното отношение към ромската общност я изложи на голям риск от инфектиране и смърт, а голямото неравенство и изолацията се съчетаха с ниските доходи и липсата на спестявания, с които ромите да посрещнат затварянията.

Михайлова напомни, че цели сектори от икономиката като строителството и почистването са зависими от ромските работници, а заетите в сферата на изкуството и културата като музикантите вече година са оставени без подкрепа. За Михайлова, пренебрегването на ромите е проблем за цялото българско общество, тъй като то пречи на общността да даде своя принос към напредъка на страната. „Предразсъдъците и стереотипите на българското общество са тези, които до голяма степен водят до изключването на ромската общност,“ отбеляза Михайлова.

 

Глория Филипова от фондация „Билитис“ разказа, че трудовата сфера е една от сферите, в които ЛГБТИ хората срещат най-много трудности, било то дискриминация или хомофобска среда. „В медиите много често се създава образът на богатия бял гей мъж, който си стои в имението и си пие шампанско в кристалните чаши… Това задава грешна представа за това кой всъщност е в тази общност. В нея има всякакви хора.“

Филипова отбеляза, че транс хората са сред групите с най-ограничен достъп до пазара на труда. Работата с общността на всекидневно ниво разкрива колко много пандемията засяга ЛГБТИ хората и най-вече транс хората. Липсата на работни места увеличава конкуренцията между кандидатите, което засяга ЛГБТИ хората непропорционално: „В последните седмици си говорих с хора, които са поканени на интервю за работа и още на вратата им се е казало, че те са „болен случай“ и изобщо не са допуснати до интервю. Много хора споделят, че това се е засилило,“ споделя Филипова.

В отговор на случващото се, фондацията стартира хуманитарен фонд, който осигурява ваучери за храна и лекарства и помага за жилищните разходи на хора, които са на ръба на бездомността или вече са бездомни. Във времена на криза, естественият източник на подкрепа – семейството и близките – е прекъснат за много от гей и транс хората поради хомофобски и трансфобски нагласи в семейството. Именно в тази ситуация фондацията вижда ролята на общностното организиране: „Когато нищо друго не ти остава, ти остава общността“.

Филипова очерта някои примери за солидарност в последните години като участието на ЛГБТИ хора в протестите в подкрепа на медицинските сестри, протестът срещу расисткото насилие, протестите в подкрепа на Истанбулската конвенция. За нея такава солидарност е ключова в борбата срещу национализма и омразата. Друг важен аспект са срещите със синдикати.

 

Тодор Капитанов, национален секретар към КНСБ, сподели своя опит в организирането на стачки и протести. Той обърна внимание на разликата между тези два формата, както и върху някои специфики на стачката. Стачката е регламентирана в Закона за уреждане на колективните трудове спорове по въпроси, свързани с трудовите отношения, със социално-осигурителните отношения и въобще с жизненото равнище. Тя следва да се реализира на територията на предприятието, а стачкуващите работници не получават възнаграждение. Поради това са необходими стачни фондове, които да гарантират, че стачкуващите получават някакъв доход. За да се организира стачка е необходимо наличието на колективен трудов спор.

Капитанов определи и кои са важните стъпки при организирането на стачка. На първо място е необходимо работниците да се уверят, че по-нататъшни преговори с ръководителя са безсмислени, а всички възможни средства за мирен натиск върху него са изчерпани. Стачката е краен инструмент за постигане на целите на работниците. За нейното успешно изпълнение е необходимо определяне на ясни и конкретни крайни цели, които не са нито недопустимо ниски, нито прекалено високи.

Капитанов сподели и за т.нар. „преки работнически действия“, които бързо и пряко засягат трудовия процес и могат да се използват за постигане на целите на стачката без нейните рискове. Такива действия могат да бъдат забавянето на трудовия процес при буквално, дори абсурдно изпълнение на технологичните предписания относно осъществяването на самия трудов процес; спиране на трудовия процес поради неизпълнение от страна на работодателя на всички, дори и елементарни изисквания за безопасност на труда; призоваване на трудовите колективи на партньорите на работодателя към отказ да изпълняват сключените договори за доставка; или убеждаване на обществото да бойкотира работодателя, т.е. Да се въздържа от купуване на продуктите на предприятието.

 

Мария Иванчева от ЛевФем очерта възможностите за разширяването на понятието стачка, така че в него да влязат хора, които традиционно са изключени и чрез него да се мислят нови начини за солидарност, бойкот и прекъсване на функционирането на капитала. „Това е основният въпрос – ако се окаже, че стачката не е функционален начин за постигане на тази цел, какъв е той?“

Иванчева сподели за своя опит като участник в генерални стачки на сектора на наетите в университетите във Великобритания. Стачното законодателство там също е изключително рестриктивно и изисква гласуване от страна на работниците шест месеца преди стачката, в което над 50% от работниците трябва да са гласували утвърдително. Това позволява на работодателите да се подготвят да саботират усилията на работниците, което се случва по два начина. От една страна, това става през аутсорсинг на различни функции като градинарство, почистване и пр., така че тези работници да не са наети от университета. От друга страна, забранено е провеждането на стачки върху частни имоти. Тъй като голяма част от терена на университета е приватизиран, за стачкуващите е невъзможно организирането на т.нар. picket line на входа на университета.

Според Иванчева много от стачкуващите са били именно мигранти от страни като България, Гърция и Италия, които не могат да намерят работа в собствените си страни и се чувстват прокудени от тях: „Нашият избор да бъдем мигранти не е защото смятаме, че английското висше образование е по-велико и повече ни заслужава, а защото няма възможност за връщане към някакво ниво на елементарна квалификация и на достоен живот, който да не е живот в страх. Това, което виждаме при българските синдикати и е до голяма степен водещо е страхът на работниците да стачкуват, защото има голямо срастване на властта с бизнеса, поради което стачката става трудна и невъзможна“.

 

Във втората част на събитието то беше отворено към останалите присъстващи, които имаха възможността да отправят въпроси и да правят изказвания.

Една от първите засегнати теми се отнасяше до факта, че ЛГБТИ хората и ромите често пъти не се обръщат към синдикатите, а към общностните си организации за помощ. Според Глория Филипова сътрудничеството със синдикатите е важно, за да бъдат насърчавани хората да търсят правата си. Миглена Михайлова пък обърна внимание на непропорционално ниските доходи, които получават ромите. Дискриминацията на ромите прави намирането на работа трудно, така че те често са склонни да работят за по-ниски условия. Тя направи паралел с българите в чужбина – тъй като на тях там се гледа като на хора „втора ръка“, заплащането е много ниско, но българските мигранти са съгласни да получават ниско заплащане, тъй като то „все пак е нещо“.

Мария Иванчева определи нуждата да се говори за стачката не само на конкретното работно място, но и като общ механизъм за обществена солидарност: „Ако ЛГБТИ хората и ромите излязат в подкрепа на сестрите днес, сестрите или други работници могат да излязат в тяхна подкрепа утре, когато чрез стачка или протест се търсят други права“. Тя засегна и темата за женския труд, много голяма част от който (например домашният труд) не е признат като труд. „Женската стачка – и жизнената стачка – включва и този труд,“ каза още Иванчева.

По време на дискусията ясно се видяха различни подходи и дефиниции към понятието стачка. Докато за синдикалните представители то трябва да се чете като тясно обвързано с трудовоправните спорове, а протестите да се използват за всякакви други форми на политически натиск поради специфичната правна рамка и стачно законодателство, то други от участниците в обмена настояваха за по-широка дефиниция на стачката като механизъм за политически и социален натиск в ръцете на работническата класа. Бяха дадени примери с женските стачки в България от началото на 20 век, когато жените стачкуват, за да бъдат върнати мъжете от фронта; с женската стачка в Исландия през 1974 г., когато в един ден близо 90% от жените в страната отказват да отидат на работа и да извършват домакински труд; с женските стачки в Полша и Аржентина в момента за право на аборт. Аргументът на тази страна в спора гласеше, че ако работничките и работниците имат на разположение единствено труда си, то най-силното им обществено и политическо оръжие би следвало да е въздържането от труд, спирането на икономиката и блокирането на капитала.

В рамките на дискусията се разгърна интересен дебат по отношение на практическите измерения на женската стачка. За Ваня Григорова исканията за признаване на домашния труд са по същество политически, но трябва да се отстояват в политическата и обществената сфера. Тя не счита стачката за инструмент за постигането на такива цели, защото в семейството не съществува отношение между работодател и работник. Според нея въздържането от домашен труд не засяга капитала, а по-скоро свежда въпроса до отношението в семейството. Според Мария Иванчева, капиталът всъщност е засегнат, когато мъжът трябва да се прибере вкъщи, за да върши грижовния труд вместо стачкуващата съпруга. Стачките в домашния труд са ключови, защото те имат потенциала сериозно да засегнат възпроизводството на работната сила в производствената сфера.

Мария Иванчева отправи и финално послание: „В много общности се говори за това как стачката трябва да се изнесе от работното място и да се мисли за това как функционира в общността, защото много хора нямат работни места – особено с платформите и гъвкавите форми на труд. Много често по-ефективният начин да се подкрепя или да се мисли за стачка е чрез общности или чрез локации, географски места. Но и във фабриката, и в тези нови гъвкави форми на труд, най-важното е общността, която подкрепя стачкуващите. Хората, които поемат да дават пари, да се грижат за децата на тези, които отиват на „пикет линията“, да се подкрепят взаимно. Това сега е институционализирано, но на времето не е било така. И трябва да мислим за тези форми на солидарност, които ние мислим като институционализирани, но те са постигнати благодарение на кървави борби за човешки и за трудови права. И затова искам да приканя да мислим за стачката като за по-обширен инструмент за противопоставяне на капитала.“

18 човека взеха участие в срещата, а събитието беше проследено от около 50 човека във Фейсбук, където също се разгърна бурна дискусия с над 150 коментара. Събитието бе организирано с финансовата подкрепа на Български фонд за жените. То не отразява становището на финансиращата организация и БФЖ не носи отговорност за съдържанието му.