Бунтът на жените от с. Драганово – Търновско

Разказ за един от женските бунтове по време на Първата световна война

Май 1918 година… Бедите една след друга спохождаха отрудените хора от село Драганово – Търновско. Всеки ден църковните камбани зловещо и тъжно възвестяваха за нови и нови убити на фронта. Повече от 170 войници, извикани да пазят царщината, намериха смъртта си по незнайните бойни поля на Македония. Над 200 деца и изнемощели старци само за няколко месеца измряха от глад и дизентерия. Цялото село потъна в траур.

Вълната на народното негодувание растеше ден из ден. Слуховете за въстаналия руски народ, вдигнал оръжие срещу царя, кназете и помешчиците, все по-настойчиво вълнуваха хората и палеха техния революционен дух. Завърналите се от фронта сакати и болни войници с най-черни краски предаваха тежкото положение на бойното поле. Разказваха за бунтовете на войниците от 49 и 5 полкове, в които служеха повечето от драгановските мъже, за всеобщото им желание да захвърлят пушките и се завърнат по домовете си.

Загубили всякаква съвест, единствени местните управници живееха охолно и продължаваха да крадат от определеното за войнишките семейства жито, да трупат богатства за сметка на хорските нещастия.

… Още не се бе съмнало и вестта за откраднатото жито от общия склад обходи цялото село. Разтревожени за съществуването на децата си, жените от горната и долната махала рано-рано се озоваха пред общината. Сложили ръце по прозорците, те надничаха предпазливо в склада и като се увериха, че е празен, решиха още веднъж да се посъветват с кака Велика Бъчварова и със стария и уважаван чичо Марин Пенков, който години наред пръскаше сред хората семето на социалната правда.

Неспала цяла нощ и разтревожена от онова, което видя със собствените си очи, кака Велика Бъчварова не скри нито дума от другарките си. Разказа им случката от начало до край.

– Виждате ли каква била работата. Мъжете ни гният в окопите, децата ни мрат за троха хляб, а те търговия с общото ще правят – запротестираха събралите се жени.

– Ах, защо ги няма мъжете ни, че да ги оправят тия чапкъни – се разплака една от жените, погребала само преди два дни единствената си рожба.

– Какво сте захленчили, мари. Ние като сме жени, да не им оставим да ни морят гладни тия хайдути. Я да ги попритиснем и да им поискаме сметка – закрещя Мария Попова.

– Под съд, под съд трябва да ги дадат! – подхвана друга.

– Никакъв съд, ние ще ги присъдим, че няма да ни забравят – отсече Велика Каранашева, готова да се саморазправи с всеки, който би се изперчил пред очите ѝ.

Смелите думи, които кака Велика изрече, накараха жените да настръхнат. Те се юрнаха по махалите да събират хората. След малко над селото се понесе припреният звън на камбаните, които биеха като за пожар.

Дан, дан… дан, дан… дан, дан…

Изпаднали в недоумение, хората наизскачаха по улиците.

– Къде гори, какво става? … – питаха се една друга жените, зарязали къщната си работа.

– Горим ние, а управниците крадат жито – се провикваха ония, които вече знаеха защо бият камбаните.

– Бягайте пред общината да хванем крадците – крещяха други, а камбаните още по-припряно и тревожно биеха.

– Напред! Да отмъстим на крадците… – се провикна нечий глас и тълпата се понесе още по-настървено.

Не часове, а само няколко минути бяха достатъчни големият селски мегдан да се изпълни с разбунтувани хора. Никога на това място не бяха се събирали толкова много хора наведнъж. Подплашени и гузни от своите мръсни дела, общинските управници и писари заключиха вратите на общината. Магазинерите сложиха кофарите на резетата и се притаиха в складовете.

– Изпокриха се гадовете, но няма да им се размине – заподвикваха насъбралите се.

– Я излезте бре, синковци, да ви видят хората!… – крещяха други.

Но никой не смееше да се покаже. По-смелите от жените разбутаха тълпата и излязоха напред. Приближиха до вратите и заудряха ядно с тоягите си. Вместо отговор от прозорците на „жълтия хан“ полетяха към множеството буци каменна сол.

– Вие сте значи, почакайте да ви покажем как бият жените…

Тълпата се отдръпна малко наза и към прозорците и вратите полетя градушка от камъни. Понесе се и звън и трясък от строшени стъкла, от счупени керемиди и тъпо тупане поп дъсчените врати на складовете и общината. Повече от 2000 души изливаха гнева си върху ония, които искаха да търгуват с тяхното нещастие.

И тълпата отново се втурна напред. Вратите изтрещяха, откъртиха се от рамките и паднаха с трясък. Изплашени до смърт, изгубили и ума, и дума, „пазителите на обществения ред“ се бяха спотаили по кюшетата. Жените се втурнаха в складовете, в общината и започнаха да бият с тоягите си, който им попадне пред очите.

– Чакайте бе – молеше подплашеният секретар-бирник Илия Аврамчев.

– Казвай, проклетнико, къде дянахте житото? – крещеше Очка Арихтева и удряше с тоягата си примрелия от страх секретар-бирник.

– Нищо не знам, къзъм – стенеше той, облян в студена пот.

Докато траеше разправията в общината, бунтарките Велика Каранешева, Мария Попова, Елена Бочева и някои други жени бяха измъкнали на мегдана общинския съветник Христо Тихчев.

– Ууу… ууу…

– Хляба да ни върнеш хей, поразнико!

– Да ни върнат мъжете от фронта… – продължаваха да подвикват и дюдюкат всички и да налагат ту с тояги, ту с ритници.

Разбрал безизходното си положение, магазинерът Димитър Манев изскочи пред задната врата на склада и хукна колкото му сили държат, към „Каручкина бара“.

– Дръжте хайдутина, мари, удрете! – викаха по него жените и награбили камъни, започнаха да го замерят. Камъните го застигаха по петите, но той не спираше да бяга, потъна някъде из градините и дворищата.

– Изпуснахме го, кучето мръсно – се вайкаха някои и пак се върнаха на мегдана, където боят още продължаваше.

Някои от приближените на управниците се опитаха да ги защитят и да укротят разярената тълпа, но нищо не помагаше. Жените се нахвърлиха и върху тях и за тяхното „красноречие“ им се отплащаха с бой. Никой вече не смееше да доближи до тълпата. Боят беше в стихията си. През прозорците хвърчаха книжа и архиви. Залостените стъкла и врати бяха изпотрошени. Бунтарките бяха хванали няколко от „селските големци“ под ръка и ги развеждаха сред хората и пред всички ги караха да кажат къде са продали откраднатото жито, къде захарта, брашното, газта. Настръхнали и освирепели, жените искаха възмездие за своите нещастия.

– Бягайте. Идва войска…

Настъпи тишина, но тъплата не помръдна. Започнаха шушукания. Майките потърсиха с очи децата си и ги прибраха при себе си. Още щом се показаха на мегдана, войниците се разгърнаха във верига и обкръжиха множеството. Застанал на стъпалата пред общината, един от офицерите се опита да убеди жените да си отидат.

– Това, което правите, е лошо, и може някои от вас сериозно да пострадат, ако не прекратите саморазправата – продължаваше да крещи той.

– Хубавичко дрънкаш, зер на раменете си носиш златни пагони, а нашите мъже с дървени обуща и окъсани шинели стоят на фронта – се обади предизвикателно една от жените.

– Ако беше на първа линия, май друга песен щеше да пееш, а сега си дошъл с жените да воюваш – подхвана друга и множеството отново започна да дюдюка.

Разбрали справедливите искания на жените, някои от войниците се намесиха и започнаха да ги насърчават. Понесоха се още по-настойчиво подвиквания.

– Върнете ни мъжете!

– Дайте ни хляб! …

Да се спре гневът на разбунтувалия се народ бе трудно. Никакви молби и увещания не бяха в състояние да спрат надигналата се стихия… Премалели от умора, без да имат здраво политическо ръководство, което да ги насочи какво да правят по-нататък, хората се разделиха на групи и започнаха да се разотиват по домовете. Селото притихна.

На другия ден жените се заловиха със своята ежедневна кърска работа. Привечер из селото се разнесе нова вест. Повече от 60 жени, организаторките на бунта, били взети от нивите и домовете им и отведени на следствие в Горна Оряховица.

Ругаха ги, заплашваха ги, че ще изгният по затворите за дързостта си, но нито една от арестуваните не се уплаши, не пророни сълза. Смелите боркини от с. Драганово с всяка изречена дума разобличаваха покварените представители на тогавашната власт, държаха докрай на своите справедливи искания, настояваха да се върнат мъжете им от фронта. Безсилни да се справят с толкова много и такива упорити жени, следователите ги изпратиха в Русе. Но и тук, пред лицето на военния следовател, бунтарките се държаха мъжествено и не отстъпваха на своите искания.

– Хвърлете ни в затвора, ние не се боим от това, но не забравяйте, че и тука може да пламне както в Русия и тогава тежко ви и горко! – говореха смело и уверено задържаните.

Тези смели думи на простите и неуки селянки хвърляха в тревога следователите. Затова след дълго умуване те решиха да освободят задържаните жени, като им дадоха голи обещания, че войната скоро ще свърши, че ония, които са злоупотребили с търпението на селяните, ще бъдат отстранени и наказани.

Управниците бяха заменени с други, но от това халът на хората не стана по-добър. Реквизиционните комисии пак продължаваха да изземват храната на бедните. Гладът продължаваше, но те – бедните и измъчени хора – знаеха, че краят е близък.

Оттогава изминаха много години. Над родината днес грее слънцето на свободата, но драгановци още пеят съчинената през размирната 1918 г. песен на бунтарките.

 

Автор: Денчо Куцаров

Из сборника „На предни линии: Спомени и очерци из историята на женското социалистическо движение в България“, изд. на БКП, 1960 г.

Снимка: Корицата на сборника. Издателство на БКП.

Етикети

Още от тази категория

Share This