Разговор с украинските бежанки в Приморско

Радослава Стойчева разговаря с бежанки от Украйна за това как живеят в България, с какви ситуации и трудности се сблъскват

Войната в Украйна извади на повърхността голяма част от проблемите на държавите, които приемат бежанци, като с нея се установиха още расистки, ксенофобски и сексистки йерархии. Намирам се в Приморско точно около дните, когато българското правителство обяви край на програмата с хотелите, осигурени за украинци (31 май – 1 юни), в разгара на политическата агресия на настоящия кабинет към бежанците, кулминирала в обръщението на Калина Константинова към „неблагодарните“ бежанци. Дни след това министърът на туризма призова украинците да напуснат държавните бази, за да могат българските работници и служители да отидат на почивка.

Срещнах се с няколко украинки, които бяха успели да останат още малко – на квартира или при приятели. Разказаха ми за това как живеят в България, с какви ситуации и трудности се сблъскват. Тъй като не говоря украински, изследването ми е ограничено до жени, които са успели да учат български или са имали възможността да се научат да говорят (добър) английски, – от първите не срещнах, тъкмо защото разговарях само с такива, които са пристигнали съвсем наскоро, и/или нямат желание и възможност да останат в България. Всички интервюирани планираха връщане в Украйна през лятото или най-късно през септември.

На въпроса защо ще се върнат, най-често отговорът беше, че се чувстват в безопасност най-вече у дома си. Една от интервюираните, Арина, споделя, че колкото и абсурдно да звучи, всеки предпочита да мисли, че няма да му се случи нищо лошо, а и всеки се надява войната да свърши колкото се може по-скоро. „По-добре е за психическото ти здраве да си у дома, при близките си“. В последствие на този разговор нейното семейство отлага връщането си с още един месец, след данни за атака на шест ракети близо до дома им, както и на ЖП гара, „за да се затрудни и идването, и заминаването на украинци“.

Друга украинка, Хелена (40г.), е от Днипро, където е работила като икономист и говори малко английски. Идва в България на 28 май със сестра си, двете ѝ деца и своята собствена дъщеря и се настаняват в хотел, но разбира, че на 31 май вече няма да има възможност да бъде в него. Решава да наеме стая за още седмица –  до 7 юни и после смята да се върне в Украйна, защото няма възможност да остане за повече време. Питам я ще вземе ли детето, което е на около 9-10. „Ще се върна сама,  тя ще остане със сестра ми“. На въпроса не е ли опасно, казва „Да, опасно е“. Сестра ѝ ще остане в „Хотел БДЖ, или БЖД“ – не могат да ми кажат къде точно. След проверка разбирам, че това е хотел в Паничище, който настанява по програмата за зимните курорти.

Питам я това по програмата от правителството ли е и какво мисли тя за нея, но Хелена бърза да ме увери, че е много благодарна, че правителството е „толкова загрижено за тях“. Моли ме да ѝ дам номер на посолството, и ме пита дали знам какво може да се направи за тяхни познати, майка и дъщеря, които още нямат документи. Давам ѝ полезни номера и линкове, благодарим си и ги оставям на плажа.

На следващия ден, 1 юни, срещам Саша (16) и Полина (15). Полина говори английски доста добре и превежда въпросите на Саша, която се вклчва по-рядко. Полина е от Донецк, но около 2014 г. се мести в Киев със семейството си. На 24 март тази година тръгват от града, карат два дни и през нощта стигат българската граница. Преди това Полина се крие в приземието на входа си и в метрото. Саша пък споделя, че един месец е живяла в бомбоубежище. 

Семейството на Саша първо спира в Румъния, но не искат да останат там, затова бързат да стигнат до България. Питам ги защо в България, а те отговарят, че всяка година са идвали тук на море от малки, имат приятели, познават района и се чувстват по-сигурни. Дори сега, след като са напуснали хотела на 31 май, са успели да си намерят квартира при приятели украинци, които са се установили отдавна в България, за известно време. Саша и Полина са били информирани, че на 31 май програмата приключва още с пристигането си, затова отрано са започнали да питат познати за място, където да останат. Намират място в Царево само до края на юли обаче, като след  това или ще търсят друго, или ще се връщат в Киев. Смятат да се върнат най-рано на 20 юли, а най-късно септември.

Питам ги добре ли се отнасят българите към тях, а те се смеят, разказват ми случки, в които непознати мъже им крещят: „Слава на Путин, обичаме Путин…“. Казват, че иначе нямат проблеми с българи, само ги е страх, когато чуват гърмежи от бомбички, но разбират че това не е проблем на хората тук, те не могат да спрат да се забавляват заради тях.

Полина казва обаче, че не всеки иска да помогне – споделя, че на 15 май майка ѝ е била в БЧК за помощи за украинците, поискала е дрехи за дъщеря си, но са ѝ казали, че могат да помогнат само на един човек – т.е. дрехи е получила само майката, а на Полина също ѝ трябват такива за лятото.

Майките на двете работят онлайн, а момичетата учат онлайн също. Според Полина в Украйна много неща работят онлайн към момента, дори имат мобилно приложение – Dia,

където са качени всичките им лични документи, и дори да не са взели физическо копие със себе си, могат да ги покажат през телефон. Но казва, че често полицаите тук ги смятали за фалшиви, именно защото са на телефон.

Двете момичета споделят, че не разбират защо много държави не са искали да помогнат на украинците още в първите дни, а „чак след две седмици“ от началото на войната. „Франция, Германия, Италия  казват – „Оставете територии на Русия и да се приключи с войната, но защо те не оставят някоя част от своите територии?“. Накрая им предлагам да им покажа ресурси за кризисния център, фейсбук групи за помощ и други полезни линкове и ни чува и друга украинка – Арина. Моли ме да ми даде номера си и да ги изпратя и на нея.

Разговарям с Арина (17), пристигнала в Приморско в края на май, след като три месеца живее в Киев със семейството си по време на военните действия.„Решихме да дойдем тук, защото от 10 години ходим на море в Приморско“, споделя ми. Отседнали под наем в сградата, в която били и при предишни идвания в България – тя се държи от руснак, но апартаменти са купени от украински семейства в момента. „Чувствах се депресирана в Киев – целият ми живот беше спрял. Всички навсякъде говорят за войната, по новините, приятелите ми, всички вкъщи. През деня или се криех в приземието на блока, или лежах в леглото си и мислех. Започнах да се интересувам по политика, защото преди не знаех нищо, а много се чудех – защо политиците започват война, защо обикновените хора страдат? Сега много повече оценявам страната си, хората в нея. Уча украинска и световна история, право, политика, езици.“

Арина учи онлайн, дори ходи на дигитален курс по самоотбрана за жени, майка ѝ е психоложка и също работи онлайн на пълен работен ден, с тях е и детегледачката им и двегодишната ѝ сестра Дарина. Арина споделя, че клиентите на майка ѝ най-често питат „Какъв е смисълът да продължа?“ Тя осъзнава и че са по-добре осигурени финансово от повечето украинци – от „средната класа“, нещо, което според нея съвсем наскоро се заформя в Украйна, докато преди са били само бедни и богати. Арина ми разказва за обезценяването на гривните. Забелязва, че и животът България е поскъпнал покрай войната. Дава ми пример с хляба, който е поскъпнал с 40-50 стотинки в магазините, от които пазарува. Смята, че няма право да се чувства тъжна, защото знае, че има хора, които нямат нищо в Украйна и самите те не се оплакват. Казва, че пример за нея е баба ѝ, която живее в Донецк, и от осем години е свикнала с военно положение, до степен, в която вече не ѝ прави впечатление и е много позитивен човек. 

Питам я по-добре ли се чувства тук и липсва ли ѝ нещо в България, смята ли да остане тук. „Радвам се, че съм в безопасност, но се чудя как ще издържа цял месец – приятелите ми тук са руснаци, а сега сме с различни политически виждания.“ Приятелките ѝ пък са в други страни или все още в Украйна. Питам я какво се случва с тях там,  тя ми разказва следната история: „Имам една позната, която е фотографка, и сега е избягала в Германия. Когато си писахме, за да я питам какво прави, тя ми каза, че работи като чистачка. Защо чистачка, ти си една от най-добрите фотографи в Киев? – Мисля, че бежанците (в Германия) виждат света през розови очила“. Освен всичко друго, Арина е много притеснена за доведения си баща, който освен нейната сестра и самата нея, има още две деца и се е грижел за всички тях преди войната. „Не го пускат да си тръгне, той много иска да не участва във война. Сега е (патрул) на границата на града и се опитва да подаде документи, за да се грижи за четирите си деца, но не го пускат. Мисля, че това е дискриминация, сякаш той не е родител.“ Засега тя смята да се върне след месец при него, а майка и ще остане с детето и детегледачката в България. 

Арина казва, че би се радвала да научи нещо за България, има интерес към българския и смята, че ще е интересно да има някаква програма за украинците, които са тук, за да се свържат двата народа. Чуди се кога хората с започнали да се разделят: „Аз съм американец, аз съм китаец” – защо вместо това не си казват „Аз съм човек, и аз съм човек също“?“ 

В разговорите изникват много различни теми. За ксенофобията в България – от една страна към бежанците от Азия и Африка, и от друга – непостоянното отношение на правителството към украинските бежанци, веднъж представени като „бели хора от IT сектора“, които се очаква да не пострадат толкова от войната и да е справят сами с проблемите си, и след осъзнаването на поне някои грешки и пропуски в системата , „наказанието“ на украинските бежанци със същите условия, които още от началото получават, например, сирийските. За последвалото чувство за вина на украинките, с които разговарях тук, както и факта, че повече украинци напускат България, отколкото влизат в страната. Голяма част от тях не успяват да се установят и не отиват в Норвегия или в Германия, а просто се връщат в собствения си дом и на предишното си работно място, защото идеята, че миграцията е лесна, безпроблемна и осигурена наравно за всички, е просто невярна.

По друга линия, всяка една от интервюираните прояви голям интерес, след като споменах феминистката насоченост на ЛевФем. Повечето от тях са започнали да виждат сексизма още по-ясно: в това, че на тях е отредена ролята само и единствено на майки и грижовни или обслужващи работнички; в това, че многодетен баща не може да се грижи за децата си, а му е дадено оръжие и е изпратен да пази и да се бие за страната си; в това, че възрастни мъже притесняват 15-16-годишни момичета на улицата, само защото са украинки. Най-вече обаче, патриархалната тежест пада отново върху жените, с множеството ситуации за експлоатация, които войната затвърждава и създава. Тези жени, с които разговарях, са имали шанса да стигнат в България по безопасен начин, но те също така смятат да се върнат в Украйна, където го има риска освен от смърт, нараняване, загуба на дома и имуществото и глад, но и риска от изнасилване, отвличане, полово базирано насилие.

Въпреки популярната идея, че войната вреди само или главно на мъжете, тъй като те са принудени да се бият, затвърждавайки техния статут на закрилници на по-слабите, тези дискурси, освен неверни, са и вредни, защото установяват с по-голяма сила авторитарната патриархална динамика. Наблюдаваме покачване в ключови сфери, в които жените са засегнати от насилието от мъже, а именно:

  1. Полово базираното насилие, което и преди това е високо в Украйна, се увеличава и ескалира до варварски изнасилвания, като тези в Буча, Мариупол, Харкив и други градове, като документирани случаи има на момичета от 14-годишна възраст.
  1. От около 8 милиона бежанци, близо 90% са жени и деца. Отвличането и принуждаването им да работят незаконно като секс работнички е огромна заплаха. Поле за тази дейност са както границите с държави, в които са пристигнали, често току-що, уязвими жени с или без деца – без контакти, без да знаят език и без ясна представа какво следва, така и Украйна, където милиони жени и деца са променили местоживеенето си в последните месеци. Освен това, на фона на нищожните заплати и често буквално робски условия на труд, в които от години работят емигрантки от Украйна, трудещи се като болногледачки и домашни прислужници например, които се предлагат и сега на бежанки, секс бизнесът предлага някаква алтернатива за оцеляване на много жени. Често обаче сутеньори и мафиоти се възползват от размитите регулации и полу-легалния статус на секс-работата в страни като Холандия, Германия, за да изнудват и експлоатират още повече така или иначе обезценения труд на секс работничките.
  1. Наблюдаваме увеличаване на обяви, давани от мъже, които живеят сами, предлагащи дом на жени срещу сексуален и домакински труд, извършен от последните. Часовете физически, емоционален и социално-възпроизводителен труд се приравняват с месечен наем, жените са редуцирани до жертви, зависещи от мъж, чието единствено предимство е, че не живее във война.
  1.  Не на последно място, отново се постига фетишизиране на украинките като жени и като сексуални обекти. Циркулиращата информация за тях като за „най-красивите“ жени в света води до увеличаване и задълбочаване на рамките, поставени на украинските жени за държание и „нормалност“, а в нерегулирани порносайтове като pornhub, xvideos търсенето „украинка, бежанка, секс“ се увеличава главоломно, превръщайки жертви на военна катастрофа в поредната порно подкатегория, дехуманизирайки ги и затвраяйки кръга от първа точка, в която изнасилването е превърнато в нещо „нормално“ в контекста на войната.

  Войната в Украйна е още едно събитие, в което се затвърдиха националистическия, патриархалния, капиталистическия модели, отговорни за трагедиите в света. Войната не е вина на хората, които бягат от нея, затова представянето на бежанците като тежест, особено бидейки те жени и деца – демография, която е в пъти по-застрашена от насилие и травми, е показателна за множеството проблеми на системите, в които живеем.

С благодарност на Хелена, Полина, Саша за участието.

Специална благодарност на Арина Бучарова за помощта с информация, ресурси, контакти и ангажираността ѝ с темата. 

Полезни ресурси, споделени от Арина:

Банкова сметка за дарения на „Арт диалог” – организация, която организира курсове по самозащита за украинки в Киев и онлайн, която самата тя посещава.

Етикети

Още от тази категория

Share This