Колективно изявление на Combahee River Collective

Превод на знаменития текст от 1977 г.

През 1977 г. излиза колективното изявление на Combahee River Collective („Колективът от река Комбахий)[1] със знаменитите думи: „ние сме активно ангажирани с борбата срещу расовото, половото, хетеросексуалното и класовото потисничество (…) Съчетанието между тези потисничества създава условията на нашите животи“. Тези думи завинаги променят начина, по който мислим за борбите срещу расизма, патриархата и капитализма. Както никога дотогава, чернокожите феминистки излагат своите политически позиции открито, отказвайки да са „в края на опашката“.

Текстът, който представяме на български за пръв път, изразява опита и политическите позиции на колектива три години след неговото основаване през 1974 г. в Бостън, САЩ. Членовете на колектива се виждат като продължителки на традицията на Черния феминизъм и колективното наследство и мисъл на поколения чернокожи феминистки. Те определят колектива си и като социалистически и лесбийски, за да подчертаят значението, което отдават на едновременно действащите и обвързани системи на потисничество. Те критикуват както расизма в бялото феминистко движение, така и сексизма в движението на чернокожите мъже.

Колективът оспорва допускането за някакъв общ „женски опит“, който се отнася до всички жени и предпоставя общи решения, но без да отчита расови, класови, културни и други особености на различните жени. Вместо това, колективът придава нови значения на феминисткия слоган „личното е политическо“ и се стреми да политизира „привидно личния опит на отделните чернокожи жени“. Участничките осмислят своите идентичности на чернокожи жени, феминистки, лесбийки и работнички като източник на колективно познание и политическо осъзнаване. Това дава начало на употребата на термина „политика на идентичността“ (за пръв път употребен в този текст), който се използва, за да демонстрира как животите на отделните хора са повлияни от системно потисничество и изключване, обвързано с идентичностите им като класа, раса, пол, сексуална ориентация и др.

На това изявление дължим и една от първите формулировки на концепцията, наречена по-късно „пресеченост“ (intersectionality) – свързаността, съчетанието между патриархата, расизма и капитализма, която води до специфични форми на потисничество, засягащи групи от хора на пресечните точки на тези потисничества. Колективът говори за „расово-полово потисничество, което не е нито само расово, нито само полово“, защото  „в живота ни те най-често се преживяват едновременно“. Този нов начин на осмисляне на потисничествата се противопоставя на доминиращите наративи в социалните движения, които изтриват и изключват преживяванията и опита на неравнопоставените им членове.

На Черния феминизъм и пресечеността дължим много. Известни са историческите връзки между движението на чернокожите феминистки и социалистическите движения и общества в България и Източна Европа, както и значението на социализма и социалистическите борби за еманципация на жените за информирането на пресечените теории. Днес, когато нашите движения за освобождение и радикално противопоставяне на капитализма, хетеропатриархата и расизма все по-често са употребявани и превръщани в маркетинг и трикове за „изпиране“ на репутацията на капитала и неолиберализма, този текст и трансформационният му потенциал са все така важни.

Колективно изявление на Combahee River Collective

Превод: Стойо Тетевенски

Ние сме колектив от чернокожи феминистки, които се събират редовно от 1974 г. насам.[2] Оттогава участваме в процеса на определяне и изясняване на нашите политически убеждения, докато в същото време вършим политическа работа в рамките на собствената си група и в обединение с други прогресивни организации и движения. Най-общото формулиране на нашата политическа позиция в момента би било, че ние сме активно ангажирани с борбата срещу расовото, половото, хетеросексуалното и класовото потисничество и виждаме като своя конкретна задача разработването на интегриран анализ и практика, основани на факта, че основните системи на потисничество са взаимосвързани. Съчетанието между тези потисничества създава условията на нашите животи. Като чернокожи жени ние виждаме Черния феминизъм като логичното политическо движение за борба с многобройните и едновременни потисничества, с които се сблъскват всички цветнокожи жени.

В настоящия документ ще обсъдим четири основни теми: (1) произхода на съвременния Черен феминизъм; (2) в какво вярваме, т.е. специфичната област на нашите политически убеждения; (3) проблемите при организирането на чернокожите феминистки, включително кратка история на нашия колектив; и (4) чернокожите феминистки проблеми и практика.

  1. Произход на съвременния Черен феминизъм

Преди да разгледаме най-новото развитие на Черния феминизъм, бихме искали да заявим, че произходът ни се корени в историческата реалност на непрекъснатата борба на живот и смърт на афроамериканските жени за оцеляване и освобождение. Изключително негативното отношение на чернокожите жени към американската политическа система (система на управление на белите мъже) винаги се е определяло от принадлежността ни към две потиснати расови и полови касти. Както посочва Анджела Дейвис в „Размисли за ролята на чернокожата жена в общността на робите“[3], чернокожите жени винаги са въплъщавали, макар и само във физическото си проявление, позиция на противник на управлението на белите мъже и активно са се съпротивлявали на неговото посегателство към тях и техните общности както по зрелищни, така и по едва забележими начини. Винаги е имало чернокожи жени активистки – някои известни, като Соуджърнър Трут, Хариет Тъбман, Франсис Елън Уоткинс Харпър, Айда Б. Уелс-Барнет, Мери Чърч Терел, и хиляди и хиляди неизвестни – които са споделяли общо възприятие за това как тяхната полова идентичност се съчетава с расовата им идентичност, за да направи цялата им житейска ситуация и фокуса на политическите им борби уникални. Съвременният Черен феминизъм е плод на безброй поколения лична саможертва, борбеност и работа на нашите майки и сестри.

Видимостта на Черния феминизъм се развива най-явно по време на втората вълна на американското женско движение, започнала в края на 60-те години на ХХ век. Чернокожите жени, жените от Третия свят[4] и работещите жени са участвали във феминисткото движение от самото му начало, но както външните реакционни сили, така и расизмът и елитарността в самото движение са послужили за омаловажаване на нашето участие. През 1973 г. чернокожите феминистки, живеещи предимно в Ню Йорк, почувстваха необходимостта от създаването на отделна чернокожа феминистка група. Така се ражда Националната организация на чернокожите феминистки (НОЧФ).[5]

Политическите възгледи на чернокожите феминистки също имат очевидна връзка с движенията за освобождение на чернокожите, особено с тези от 60-те и 70-те години на ХХ век. Много от нас са били активни участници в тези движения (за граждански права, Черен национализъм, Черните пантери) и животът на всички ни е бил силно повлиян и променен от техните идеологии, цели и тактики, използвани за постигането им. Именно нашият опит и разочарование в рамките на тези освободителни движения, както и опитът ни в периферията на лявото движение на белите мъже, доведоха до необходимостта да развием позиция, която да е антирасистка, за разлика от тази на белите жени, и антисексистка, за разлика от тази на чернокожите и белите мъже.

Черният феминизъм безспорно има и личен произход, т.е. политическото осъзнаване, което идва от привидно личния опит на отделните чернокожи жени. Половото потисничество е постоянен фактор в ежедневието на чернокожите феминистки и още много чернокожи жени, които не се определят като феминистки. Като деца осъзнавахме, че сме различни от момчетата и че сме третирани по различен начин. Например, на един дъх ни казваха да мълчим, както за да бъдем „дами“, така и за да не сме толкова неприемливи в очите на белите. Докато растяхме, осъзнахме заплахата от физическо и сексуално насилие от страна на мъжете. Въпреки това нямаше как да облечем в думи това, което беше толкова очевидно за нас, това, което знаехме, че наистина се случва.

Чернокожите феминистки често разказват за усещането си за лудост, преди да осъзнаят понятията за политика на пола, патриархално господство и най-вече феминизъм – политическият анализ и практика, които ние, жените, използваме, за да се борим срещу потисничеството си. Фактът, че расовата политика и изобщо расизмът са навсякъде в живота ни, не ни позволи и все още не позволява на повечето чернокожи жени да се вгледат по-дълбоко в собствените си преживявания и от това споделяне и нарастващо съзнание да изградят политическа позиция, която да промени живота ни и неизбежно да сложи край на потисничеството ни. Нашето развитие трябва да бъде обвързано и със съвременното икономическо и политическо положение на чернокожите. Поколението на чернокожите младежи след Втората световна война е първото, което успява да се възползва в минимална степен от някои възможности за образование и заетост, които преди това са били напълно несъществуващи за чернокожите. Въпреки че икономическият ни статус все още е на дъното на американската капиталистическа икономика, шепа от нас успяха да се сдобият с определени инструменти в резултат на символичното допускане на малцина чернокожи[6] в образованието и заетостта, които потенциално ни дават възможност да се борим по-ефективно с потисничеството си.

Първоначално се свързахме поради обединената ни антирасистка и антисексистка позиция, но с политическото си развитие се насочихме към хетеросексизма и икономическото потисничество в условията на капитализъм.

  1. В какво вярваме

Преди всичко нашата политическа позиция първоначално произлезе от споделеното убеждение, че чернокожите жени са изначално ценни, че нашето освобождение е необходимост, не като допълнение към нечие друго, а поради нуждата ни от автономия като човешки личности. Това може да изглежда толкова очевидно, че да звучи опростено, но е ясно, че никое друго привидно прогресивно движение никога не е смятало нашето специфично потисничество за приоритет или не е работило сериозно за прекратяването му. Самото назоваване на принизяващите стереотипи, приписвани на чернокожите жени (напр. маминка, матриарх, сапфира[7], курва, bulldagger[8]), да не говорим за каталогизирането на жестокото, често убийствено отношение, на което сме подложени, показва колко малко стойност е имал животът ни през четирите века робство в Западното полукълбо. Осъзнаваме, че единствените хора, които са достатъчно загрижени за нас, за да работят последователно за нашето освобождение, сме ние. Политиката ни се развива от здрава любов към нас самите, нашите сестри и нашата общност, която ни позволява да продължим борбата и работата си.

Това фокусиране върху собственото ни потисничество е въплътено в концепцията за политика на идентичността. Вярваме, че най-дълбоката и потенциално най-радикалната политика произтича директно от собствената ни идентичност, за разлика от работата за премахване на потисничеството на някой друг. В случая на чернокожите жени това е особено отблъскваща, опасна, заплашителна и следователно революционна представа, тъй като, ако погледнем всички предшестващи ни политически движения, е очевидно, че все някой е по-достоен за освобождение от нас самите. Ние отхвърляме пиедесталите, кралските титли и краченето в края на опашката. Достатъчно е да бъдем признати за хора, за хора на равна нога.

Вярваме, че политиката на пола в условията на патриархат е толкова разпространена в живота на чернокожите жени, колкото и политиката на класата и расата. Също така често ни е трудно да отделим расовото от класовото и половото потисничество, защото в живота ни те най-често се преживяват едновременно. Знаем, че съществува такова нещо като расово-полово потисничество, което не е нито само расово, нито само полово, например историята на изнасилванията на чернокожи жени от бели мъже като оръжие за политическа репресия.

Въпреки че сме феминистки и лесбийки, ние се чувстваме солидарни с прогресивните чернокожи мъже и не подкрепяме раздробяването, за което настояват белите жени-сепаратистки. Нашето положение като чернокожи налага да сме солидарни около преживяването на расата, което белите жени, разбира се, не е необходимо да имат с белите мъже, освен ако не става дума за тяхната негативна солидарност като расови потисници. Ние се борим заедно с чернокожите мъже срещу расизма, като същевременно се борим срещу чернокожите мъже за сексизма.

Ние осъзнаваме, че освобождението на всички потиснати народи изисква разрушаването на политико-икономическите системи на капитализма и империализма, както и на патриархата. Ние сме социалистки, защото вярваме, че трудът трябва да бъде организиран за общата полза на тези, които полагат труд и създават блага, а не за печалба на шефовете. Материалните ресурси трябва да се разпределят поравно между тези, които ги създават. Ние обаче не сме убедени, че социалистическа революция, която не е и феминистка и антирасистка революция, ще гарантира нашето освобождение. Стигнахме до необходимостта от развиване на разбиране за класовите отношения, което да отчита специфичното класово положение на чернокожите жени, които по принцип са омаловажени в работната сила, докато в този конкретен момент единици от нас временно се разглеждат като двойно желани символи в средите на „белите якички“ и професионалистите. Трябва да формулираме реалното класово положение на лицата, които не са просто безрасови, безполови работници, а за които расовото и половото потисничество са значими определящи фактори в техния трудов/икономически живот. Въпреки че по същество се съгласяваме с теорията на Маркс, тъй като тя се прилага към много специфичните икономически отношения, които той анализира, ние знаем, че анализът му трябва да бъде разширен още повече, за да можем да разберем специфичното си икономическо положение като чернокожи жени.

Смятаме, че вече сме допринесли с разширяването на феминисткия принцип, че личното е политическо. В нашите сесии за осъзнаване например в много отношения надхвърлихме откритията на белите жени, защото се занимаваме с последиците от расата и класата, а не само от пола. Дори стилът на говорене/свидетелстване на нашите чернокожи жени е език на чернокожите за това, което сме преживели; има отзвук, който е едновременно културен и политически. Ние изразходвахме много енергия, за да вникнем в културната и опитната природа на нашето потисничество поради необходимост, защото никой от тези въпроси не е бил разглеждан преди. Никой досега не е разглеждал многопластовата структура на живота на чернокожите жени. Пример за подобно откровение/концептуализация се случи на една среща, когато обсъждахме начините, по които нашите ранни интелектуални интереси са били атакувани от връстниците ни, особено от чернокожите мъже. Открихме, че всички ние, тъй като сме били „умни“, сме били смятани и за „грозни“, т.е. „умно-грозни“. „Умно-грозното“ изясни начина, по който повечето от нас са били принудени да развиват интелекта си с цената на големи загуби в „социалния“ си живот. Санкциите в чернокожите и белите общности срещу чернокожите жени мислителки са много по-високи, отколкото за белите жени, особено тези от образованите средни и висши класи.

Както вече заявихме, ние отхвърляме позицията на лесбийския сепаратизъм, защото тя не е жизнеспособен политически анализ или стратегия за нас. Тя пропуска твърде много и изключва твърде много хора, особено чернокожи мъже, жени и деца. Изразяваме остра критика и отвращение от това, което мъжете са социализирани да бъдат в това общество: какво подкрепят, как действат и как потискат. Но ние не се водим от погрешното схващане, че именно тяхната мъжественост, като такава – т.е. тяхната биологична мъжественост – ги прави такива, каквито са. Като чернокожи жени намираме всякакъв вид биологичен детерминизъм за особено опасна и реакционна основа, върху която да се гради политика. Трябва също така да се запитаме дали лесбийският сепаратизъм е адекватен и прогресивен политически анализ и стратегия, дори за тези, които го практикуват, тъй като той напълно отрича всякакви други източници на потисничество на жените, освен половите, като отрича фактите на класата и расата.

  1. Проблеми при организирането на чернокожите феминистки

През годините, прекарани заедно като колектив от чернокожи феминистки, сме преживявали успехи и поражения, радост и болка, победи и провали. Установихме, че е много трудно да се организираме около чернокожи феминистки въпроси, трудно е дори да обявим в определен контекст, че сме чернокожи феминистки. Опитахме се да помислим за причините за нашите трудности, особено след като движението на белите жени продължава да е силно и да се развива в много посоки. В този раздел ще обсъдим някои от общите причини за организационните проблеми, с които се сблъскваме, а също така ще говорим конкретно за етапите в организирането на собствения ни колектив.

Основният източник на трудности в нашата политическа работа е, че ние не се опитваме да се борим с потисничеството само на един или дори на два фронта, а да се справим с цяла гама от потисничества. Ние не разполагаме с расови, полови, хетеросексуални или класови привилегии, на които да разчитаме, нито пък имаме дори минимален достъп до ресурси и власт, каквито имат групите, които притежават някои от тези видове привилегии.

Психологическото натоварване на чернокожата жена и трудностите, които то създава за постигане на политическо съзнание и извършване на политическа дейност, никога не трябва да бъдат подценявани. В това общество, което е едновременно расистко и сексистко, психиката на чернокожите жени се оценява много ниско. Както веднъж каза една от първите участнички в групата: „Всички ние сме ощетени хора само по силата на това, че сме чернокожи жени“. Ние сме ограбени в психологически и всякакъв друг план и въпреки това чувстваме необходимостта да се борим, за да променим състоянието на всички чернокожи жени. В „Търсенето на сестринство от една черна феминистка“ Мишел Уолъс стига до това заключение:

Ние съществуваме като жени, които са чернокожи, които са феминистки, всяка от които е заседнала в настоящето и работи самостоятелно, защото в това общество все още няма среда, която да е поне малко благоприятна за нашата борба – защото, бидейки на дъното, ще трябва да направим това, което никой друг не е правил: ще трябва да се борим със света.[9]

Уолъс е песимистична, но реалистична в оценката си за позицията на чернокожите феминистки, особено в намека си за почти класическата изолация, с която се сблъскват повечето от нас. Въпреки това бихме могли да използваме позицията си на дъното, за да направим ясен скок към революционно действие. Ако чернокожите жени са свободни, това би означавало, че всички останали ще трябва да бъдат свободни, тъй като нашата свобода би наложила унищожаването на всички системи на потисничество.

Въпреки това феминизмът е много заплашителен за мнозинството чернокожи, защото поставя под въпрос някои от най-основните предположения за нашето съществуване, а именно, че полът трябва да бъде определящ за властовите отношения. Ето как се определят мъжките и женските роли в една черна националистическа брошура от началото на 70-те години на ХХ век:

Ние разбираме, че по традиция мъжът е глава на дома. Той е водачът на дома/народа, защото познанията му за света са по-широки, осведомеността му е по-голяма, разбирането му е по-пълно и прилагането на тази информация е по-мъдро… В крайна сметка е разумно мъжът да бъде глава на дома, защото той е способен да защитава и опазва развитието на своя дом… Жените не могат да правят същите неща като мъжете – те са създадени от природата да функционират по различен начин. Равенството на мъжете и жените е нещо, което не може да се случи дори в абстрактния свят. Мъжете не са равни на другите мъже, т.е. по способности, опит или дори разбиране. Стойността на мъжете и жените може да се разглежда като в стойността на златото и среброто – те не са равни, но и двете имат голяма стойност. Трябва да осъзнаем, че мъжете и жените се допълват взаимно, защото няма къща/семейство без един мъж и неговата жена. И двамата са от съществено значение за развитието на всеки живот.[10]

Материалното положение на повечето чернокожи жени едва ли би ги накарало да нарушат както икономическите, така и сексуалните договорености, които изглежда придават известна стабилност на живота им. Много чернокожи жени добре разбират както сексизма, така и расизма, но поради ежедневните ограничения на живота си не могат да рискуват да се борят и срещу двете.

Реакцията на чернокожите мъже към феминизма е всеизвестно негативна. Те, разбира се, са още по-заплашени от чернокожите жени от възможността чернокожите феминистки да се организират около собствените ни нужди. Те осъзнават, че не само могат да загубят ценни и трудолюбиви съюзници в борбата си, но и че могат да бъдат принудени да променят обичайно сексистките си начини на взаимодействие с чернокожите жени и потискането им. Обвиненията, че черният феминизъм разделя борбата на чернокожите, са мощни възпиращи фактори за развитието на автономно движение на чернокожите жени.

Въпреки това стотици жени са били активни в различни периоди от тригодишното съществуване на нашата група. И всяка чернокожа жена, която е дошла, е дошла от силно изпитвана нужда от някакво ниво на възможност, което преди това не е съществувало в живота ѝ.

Когато започнахме да се събираме в началото на 1974 г. след първата източна регионална конференция на НОЧФ, нямахме стратегия за организиране, нито дори посока. Просто искахме да видим с какво разполагаме. След период от месеци, в който не се събирахме, възобновихме срещите в края на годината и започнахме да правим интензивно разнообразни мероприятия за повишаване на съзнанието. Невероятното чувство, което имахме, е, че след много години най-накрая се бяхме намерили. Въпреки че не се занимавахме с политическа работа като група, отделните хора продължиха участието си в лесбийския активизъм, работата за борба със злоупотребите със стерилизацията и правото на аборт, дейностите по повод Международния ден на жената на жените от Третия свят и дейността в подкрепа на съдебните процеси срещу д-р Кенет Еделин, Джоан Литъл и Инес Гарсия. През първото ни лято, когато членската маса беше значително намаляла, тези от нас, които бяха останали, проведоха сериозно обсъждане на възможността за отваряне на убежище за малтретирани жени в една чернокожа общност. (По това време в Бостън нямаше убежище.) По това време решихме да станем независим колектив, тъй като имахме сериозни несъгласия с буржоазно-феминистката позиция на НОЧФ и липсата на ясна политическа насоченост.

По това време с нас се свързаха и социалистически феминистки, с които бяхме работили по дейности, свързани с правото на аборт, и искаха да ни насърчат да участваме в Националната социалистическа феминистка конференция в Йелоу Спрингс. Една от нашите членки наистина присъстваше и въпреки ограничеността на идеологията, която се пропагандираше на тази конференция, ние осъзнахме необходимостта да разберем собственото си икономическо положение и да направим собствен икономически анализ.

През есента, когато някои от членовете се завърнаха, преживяхме няколко месеца на сравнително бездействие и вътрешни разногласия, които първоначално бяха осмислени като лесбийско-практическо разделение, но също така бяха резултат от класови и политически различия. През лятото тези от нас, които все още се събираха, бяха установили необходимостта да се занимават с политическа работа и да излязат извън рамките на повишаването на съзнанието и да служат изключително като група за емоционална подкрепа. В началото на 1976 г., когато някои от жените, които не желаеха да се занимават с политическа работа и които също така изразяваха несъгласие, престанаха да посещават групата по собствено желание, отново потърсихме насока. Тогава решихме, че с присъединяването на нови членове ще станем група за учене. Винаги сме споделяли четивата си една с друга, а някои от нас бяха написали статии за чернокожия феминизъм за групово обсъждане няколко месеца преди вземането на това решение. Започнахме да функционираме като група за учене и също така пристъпихме към обсъждане на възможността да подемем чернокожо феминистко издание. В края на пролетта се оттеглихме заедно на уединено място, което ни даде време както за политическа дискусия, така и за решаване на междуличностни проблеми. В момента планираме да съберем сборник с чернокожи феминистки трудове. Смятаме, че е абсолютно необходимо да покажем реалността на нашата политика на другите чернокожи жени и вярваме, че можем да направим това чрез писане и разпространение на нашата работа. Фактът, че отделни чернокожи феминистки живеят в изолация из цялата страна, че собственият ни брой е малък и че имаме известни умения в писането, печатането и издаването, ни кара да искаме да осъществим този вид проекти като средство за организиране на чернокожите феминистки, докато продължаваме да вършим политическа работа в обединение с други групи.

  1. Чернокожите феминистки проблеми и проекти

По време на съвместната ни работа установихме и работихме по много въпроси, които са от особено значение за чернокожите жени. Всеобхватността на нашите политически възгледи ни кара да се интересуваме от всички случаи, които засягат живота на жените, хората от Третия свят и трудещите се. Разбира се, ние сме особено ангажирани да работим по онези борби, в които расата, полът и класата са едновременни фактори за потисничество. Можем например да се включим в организирането на работното място във фабрика, в която работят жени от Третия свят, или да сме на стачен пост пред болница, която намалява и без това недостатъчните здравни грижи за общност от Третия свят, или да създадем кризисен център за изнасилвания в чернокож квартал. Организирането на социални грижи и детски градини също може да бъде обект на внимание. Работата, която трябва да се свърши, и безбройните проблеми, които тази работа представлява, просто отразяват широкото разпространение на нашето потисничество.

Въпросите и проектите, по които сме работили в колектива, са свързани със злоупотребата със стерилизация, правото на аборт, битите жени, изнасилванията и здравеопазването. Освен това сме провеждали много семинари и обучения за чернокожия феминизъм в университетски кампуси, на женски конференции, а напоследък и за жени от гимназията.

Един от въпросите, които ни вълнуват и които започнахме да разглеждаме публично, е расизмът в движението на белите жени. Като чернокожи феминистки ние постоянно и болезнено осъзнаваме колко малко усилия полагат белите жени, за да разберат и да се борят с расизма си, който изисква, наред с други неща, да имат повече от повърхностно разбиране за расата, цвета на кожата, историята и културата на чернокожите. Премахването на расизма в движението на белите жени по подразбиране е работа, която трябва да свършат белите жени, но ние ще продължим да говорим и да изискваме отговорност по този въпрос.

В практикуването на нашите политически убеждения ние не вярваме, че целта винаги оправдава средствата. В името на постигането на „правилни“ политически цели са извършени много реакционни и разрушителни действия. Като феминистки ние не искаме да малтретираме хора в името на политиката. Вярваме в колективния процес и в нейерархичното разпределение на властта в рамките на собствената ни група и в нашата визия за революционно общество. Ние сме ангажирани с непрекъснатото изпитване на нашите политически убеждения в хода на тяхното развитие чрез критика и самокритика като съществен аспект на нашата практика. Във въведението си към „Сестринството е силно“[11] Робин Морган пише:

Нямам ни най-малка представа каква революционна роля биха могли да изпълняват белите хетеросексуални мъже, тъй като те са самото въплъщение на реакционната, основана на интереси власт.

Като чернокожи феминистки и лесбийки ние знаем, че имаме много конкретна революционна задача, която трябва да изпълним, и сме готови за цял живот работа и борба, които ни предстоят.

[1] Името на колектива препраща към нападението на река Комбахий през 1863 г., водено от американската активистка срещу робството Хариет Тъбман. В резултат на него тя успява да освободи над 750 роби. Бел. ред.

[2] Това изявление е от април 1977 г.

[3] Reflections on the Black Woman’s Role in the Community of Slaves.

[4] Остарял термин, който се е използвал исторически за означаване на държави, които не спадат нито към капиталистическия, нито към социалистическия лагер по време на Студената война. С времето започва да се използва като стереотип за бедни постколониални държави, макар обхватът на държавите, определяни като част от „Третия свят“, никога да не е бил определян еднозначно. Днес терминът се счита за стигматизиращ, тъй като предпоставя йерархия между държавите на основание на тяхното развитие или „напредък“. Днес терминът „Глобален юг“ се употребява, за да означи държавите, в които ефектите на колониализма и постколониалната доминация са произвели бедност и социална нестабилност. Бел. ред.

[5] The National Black Feminist Organization, NBFO.

[6] В оригинала tokenism, на български понякога превеждано като „токенизъм“ – практиката по символично допускане на малцина чернокожи/жени или представители на други маргинализирани групи в управлението или на значими позиции, за да се демонстрира социален напредък, без да са направени необходимите постъпки за издигането на цялата потисната група. Бел. ред.

[7] Стереотип за чернокожите жени като свадливи, властни и отнемащи мъжествеността на мъжете, особено чернокожите. Бел. ред.

[8] Расиализиран термин за мъжествена лесбийка. Бел. ред.

[9] Wallace, Michele. “A Black Feminist’s Search for Sisterhood,” The Village Voice, 28 July 1975, pp. 6-7.

[10] Mumininas of Committee for Unified Newark, Mwanamke Mwananchi (The Nationalist Woman), Newark, N.J., ©1971, pp. 4-5.

[11] Sisterhood is Powerful.

Етикети

Още от тази категория

Жените и местната власт: възможности и бариери

Жените и местната власт: възможности и бариери

Неравенствата в политическото представителство на мъжете и жените са глобален обществен проблем с множество регионални специфики. Представителството на жени в политиката в България през последните десетилетия се задържа на сравнително ниско ниво.

Дискриминация на база джендър идентичност и ролята на институциите в българия

Дискриминация на база джендър идентичност и ролята на институциите в българия

Изследването анализира въз основа на проведени дълбочинни интервюта дискриминацията и проблемите, с които се сблъскват транс, интерсекс и небинарните хора у нас. Идентифицира част от рисковете и проблемите, с които се сблъскват споменатите групи, свързани с дискриминация на работното място и финансови затруднения. Още илюстрира последиците от решението на ВКС, което отсъди против юридическата смяна на гражданския пол.

Share This