Още през януари хиляди лични асистенти в България бяха изправени пред първата криза за годината: точно след наситените коледни и новогодишни празници, те очакват своята заплата за декември на посочения в договорите им ден, но не получават такава. Причината – забавяне на плащанията от страна на Министерството на финансите.
Личните асистенти са хората, които се грижат за болни, възрастни или хора с увреждания – най-често близки или членове на семейството. Става въпрос за общо 76 000 души в цялата страна на трудови договори към общините, които получават минимално възнаграждение за практически 24-часовата грижа 7 дни в седмицата, която полагат за нуждаещи се хора. Това често е единственият доход, на който разчитат, а забавянето му може да е пагубно. Част от засегнатите в Стара Загора излязоха и на протест пред общината.
Към края на януари 2025 г. заплатите на личните асистенти навсякъде бяха изплатени, но междувременно наш екип се свърза с пет жени от различни населени места, за да чуем от тях какво се случва, как им е повлияло забавянето на плащанията и как се справят в такива моменти. Техните разкази не са важни само в най-кризисните моменти на забавени или липсващи плащания. Важни са всеки ден, защото разкриват ужасяващата реалност на полагането на грижа за нуждаещи се в България, функционираща в перманентен недостиг, хронично недофинансиране и под постоянна заплаха и несигурност.
„Всеки разчита на тези пари“
Всички, с които говорихме, са сериозно ощетени от тези забавяния на суми, вариращи между 720 и 960 лв. (сумите ще се увеличат с 13% през 2025 г. с вдигане на минималната работна заплата). Няколко жени споделят, че заплатите са им пряко обвързани с датите, на които дължат важни битови разходи – множество хора са останали без ток, поради забавянето от страна на общините, други споделиха, че им се налага да изплащат кредитни плащания със закъснение, а на трети за малко се е разминало да им спрат телефона. Подобни забавяния вървят и с наказателни глоби и лихви за сметка на потребителите, макар вината да не е тяхна – този факт насочва внимание към трагичната действителност, в която много лични асистенти живеят от заплата до заплата и не разполагат със спасителна мрежа в кризисни ситуации, под формата на спестявания или помагащи близки.
Някои от жените, които интервюирахме, споделиха, че поради ниското заплащане и поскъпването на живота им се налага да работят на повече от две места. Много други пък на практика работят по 24 часа на денонощие и нямат други доходи, нито възможност да изкарват такива – като една майка на две малки деца, с която говорихме, за която тази заплата е единствен доход в домакинството. Множество от интервюираните споделят, че поради забавянето на заплатите им се налага да се лишават от важни неща за хората, за които се грижат – например хранителни добавки, сесии с рехабилитатор или памперси. Други разчитат на финансова подкрепа от роднини, работещи в чужбина, за да свържат двата края, „но има хора, които са сами и няма от никъде какво да вземат.“
Защо нищо не става без борба?
Когато са изправени пред подобни проблеми, работничките не си мълчат, а търсят обяснение от институциите – звънят на общините, въпреки че често вместо отговори, получават грубо и снизходително отношение. „Това не е наш проблем” или „Не зависи от нас” се чуват от общинските чиновници, докато асистентите сами трябва да търсят към кого да се насочат за отговори на въпроси, от които зависи препитанието им. Изглежда подобно отношение е системно – много хора споделят, по един или друг начин, че „служителите се държат изключително неуважително“.
За да получи договор за 8-часов работен ден, една от интервюираните жени разказва колко много ѝ е коствало да си го извоюва, въпреки че дъщеря ѝ има нужда от 24-часови грижи. Според нея, единственият пробив е постигнат след като „вдигнала панаир“ в общината – колко още хора има в подобни ситуации, които обаче нямат нервите да се отстояват и борят за всяко едно нещо? „Много хора не си знаят правата,“ споделя друга участничка в нашите интервюта, „и много от общините злоупотребяват с хората заради това.“
Грижата не спира след края на работното време
Повечето интервюирани споделят, че реалният труд, който полагат в грижа за хората, за които са отговорни, е по 24 часа на ден, всеки ден. Без това да бъде отразено в договорите и заплащането им, без да има кой да ги замести и дори без да имат право да се придвижват свободно извън общината, в която са назначени, дали за почивка или за по-дългосрочно пребиваване.
Забелязва се сериозно разминаване между договорите и реалните условия на труд на личните асистентки, и съответно груби нарушения на трудовите права на личните асистентки: „Тези четири часа по договор са крайно недостатъчни“, ни казва една от интервюираните. Но и тези, които са назначени на седем часа казват същото.
„Ние сме затворени между четири стени“
На фона на натовареното ежедневие, с което се справят грижещите се за хора с увреждания и редки болести, проблемът с липсата на възможност за почивка не остава скрит за техните работодатели, в лицето на общинските управи – още по-сериозен става проблемът с липсата на възможност за почивка. Някои жени ни разказват за случаи, в които биват съветвани от самите институции да казват, че са си взели отпуск, въпреки че не са спирали да се грижат през това време.
Макар и на личните асистенти по договор и по закон да се полагат почивки и 20-дневен годишен отпуск, те не могат да се възползват от това свое право, защото просто няма кой да ги отмени – използването на отпуска е просто една формалност, за която трябва да се подпишат в общината, докато у дома безкрайните грижи продължават, независимо дали денят е работен или почивен. „Никъде не мога да отида“, споделя една лична асистентка, а други казват, че нямат възможност да си свършат ежедневни задачи, поради факта, че толкова трудно се намира кой да ги замести.
Ограниченията в свободното придвижване на личните асистенти имат и друго измерение, изразяващо се в това, че те са принудени по закон да се намират на територията на общината, в която са назначени по време на работа. Именно това правило ги поставя в невъзможна ситуация, например когато нужните грижи за човека, за когото се грижат, се намират единствено извън тяхната община, или пък в случаи, в който искат да пътуват заедно, дали по нужда или за да разнообразят ежедневието си. Така и самите хора, обгрижвани от лични асистенти, биват лишени от възможности и здравни грижи отвъд границите на общините, в които пребивават.
И сега какво?
Какво всъщност искат личните асистенти? От нашите разговори, нещата изглеждат съвсем ясни – на първо място, да няма повече забавяния в заплащането. От там нататък има още много какво да се подобри спрямо всичките изброени нередности, но решенията изискват целенасочени и системни мерки, както и приоритизиране на финансови средства за тяхното изпълнение. Убедени сме, че такава промяна няма да се случи от само себе си или от внезапната ангажираност от политиците, а именно от активното действие на самите хора, извършващи този труд и тези от нас, които ги подкрепят.
Заглавна снимка: Валя Маринова
