Превод: Камелия Добрева
През пролетта на 1969 г. Анджела Дейвис, студентка в Калифорнийския университет в Сан Диего, подписва двугодишен договор като асистент по философия в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Когато се установява, че тя е член на Комунистическата партия, членовете на настоятелството на университета гласуват да я уволнят по силата на двадесет и девет годишно правило, забраняващо наемането на комунисти. Госпожица Дейвис печели подкрепата на преподавателите и студентите и на 20 октомври 1969 г. съдия от Висшия съд постановява, че уволнението е противоконституционно и нарежда Дейвис да бъде върната на работа. На 8 юни 1970 г. членовете на настоятелството гласуват да не подновяват договора ѝ за следващата година, като този път се позовават на нейните „извънкласни дейности” в полза на братята Соледад и Партията на Черните пантери. Колегите ѝ от Калифорнийския университет гласуват да подкрепят Дейвис и дори да плащат заплатата ѝ от собствения си джоб.
През август 1970 г. Джонатан Джаксън, брат на един от тримата чернокожи „Братя Соледад” – наречени така заради известния калифорнийски затвор „Соледад”, където те са обвинени в убийството на бял надзирател – нахлува в съдебната зала в окръг Марин. Той взема заложници, сред които и съдия и настоява за освобождаването на затворниците. Охранителите откриват огън и Джаксън и съдията са убити. По-късно Анджела Дейвис е обвинена, че е купила оръжията, използвани от младия Джаксън. Включена в списъка на десетте най-издирвани лица на ФБР, госпожица Дейвис, която се е укривала, е арестувана в Ню Йорк на 13 октомври 1970 г. Дейвис, обвинена от голямото жури на окръг Марин в заговор, отвличане и убийство, е тайно изведена от затвора в Ню Йорк и екстрадирана в Калифорния, за да се изправи пред съда. На 13 януари 1971 г. Националният съвет на NAACP [1] официално обявява: „Ние сме ужасени от очевидния опит да се отрече презумпцията за невинност и по този начин да се осъди г-ца Анджела Дейвис за убийство много преди да бъде призован първият свидетел. Ние сме дълбоко загрижени дали американската съдебна система осигурява справедлив процес за млада, чернокожа американка, която признава, че е член на Комунистическата партия”. Съветът предупреждава щата Калифорния, че „ще следим отблизо съдебния процес срещу г-ца Дейвис и приканваме цялата нация да направи същото… Призоваваме всички останали американци, чернокожи и бели, да се присъединят към нас, за да осигурим справедлив и безпристрастен процес за г-ца Дейвис.” Протести с искане за справедлив процес или освобождаване на госпожица Дейвис заливат страната от всички краища на света.
(България също играе активна роля в международната кампания за освобождаването на Анджела Дейвис. През 1970 г. Мелиха Андреева, след като чува по радиото за ареста на Дейвис, започва кампания срещу несправедливото ѝ лишаване от свобода. Андреева пише до вестника на българската комунистическа младежка организация „Народна младеж“, като предлага отпечатването на „протестна картичка“ със снимка на Дейвис и с думите „Свобода за Анджела“. Инициативата ѝ е успешна и читателите на вестника изпращат картичката до редакцията на вестника и до посолството на САЩ. Бел. ред.)
Следва изявление на Анджела Дейвис, направено докато е в затвора.
Преди всичко друго аз съм чернокожа жена. Посветих живота си на борбата за освобождение на чернокожите хора – моите поробени, хвърлени в затвора хора.
Аз съм комунистка, защото съм убедена, че причината, поради която сме принудени да изкарваме прехраната си на най-ниското ниво на американското общество, е свързана с естеството на капитализма. Ако искаме да превъзмогнем нашето потисничество, нашата бедност, ако искаме да престанем да бъдем мишена на расисткия манталитет на полицаите расисти, ще трябва да унищожим американската капиталистическа система. Ще трябва да заличим системата, в която на няколко богати капиталисти е гарантирана привилегията да стават все по-богати, докато хората, които са принудени да работят за богатите, и особено чернокожите, никога не правят значителна крачка напред.
Аз съм комунистка, защото вярвам, че чернокожите, с чиито труд и кръв е построена тази страна, имат право на голяма част от богатството, което е било натрупано в ръцете на Хюз, Рокфелер, Кенеди, Дюпон, всички всемогъщи бели капиталисти на Америка.
Освен това съм комунистка, защото смятам, че чернокожите мъже не трябва да бъдат принуждавани да се бият в расистка, империалистка война в Югоизточна Азия, където правителството на САЩ насилствено отказва на небели хора правото да контролират собствения си живот, точно както насилствено потискаше нас в продължение на стотици години.
Решението ми да се присъединя към Комунистическата партия произтече от убеждението ми, че единственият верен път за освобождение на чернокожите е този, който води до пълното и тотално премахване на господството на капиталистическата класа в тази страна и всички нейни разнородни институции и придатъци, които ѝ осигуряват възможността да експлоатира масите и да поробва чернокожите. Убедена в необходимостта от прилагането на марксистко-ленинските принципи в борбата за освобождение, аз се присъединих към Клуб „Че-Лумумба” – боен, изцяло чернокож колектив на Комунистическата партия в Лос Анджелис, ангажиран със задачата да направи марксизма-ленинизма релевантен за чернокожите. Но бяхме наясно, че веднъж тръгнали да унищожаваме капиталистическата система, ние като чернокожи ще се насочим към самоубийство, ако се опитаме да го направим сами. Целият въпрос за съюзниците беше от решаващо значение. И освен това, освен от студенти, ние се нуждаем от важни съюзници на местата на производство. Не смятам, че всички бели работници ще бъдат заклети консерватори. Необходимо е чернокожо лидерство в работническите борби, за да се радикализират необходимите сектори на работническата класа.
Практическата насоченост на Клуб „Че-Лумумба” се базира на осъзнаването на необходимостта да се подчертае националният характер на борбата на нашия народ и да се води борба около специфичните форми на потисничество, които ни държат на най-ниските нива на американското общество в продължение на стотици години, но същевременно да застанем като чернокожи начело на революция, включваща маси от хора, за да унищожим капитализма, и да изградим в крайна сметка социалистическо общество, като по този начин освободим не само своя народ, но и всички угнетени в тази страна. И освен това да признаем интернационалния характер на революцията, особено в този период, когато битката срещу нашите родни капиталисти се води по целия свят – в Индокитай, Африка и Латинска Америка. Решението ми да се присъединя към Комунистическата партия се основаваше отчасти на връзките, които партията е установила с революционните движения по света…
Американската съдебна система е провалена. Що се отнася до чернокожите, тя се е доказала като още един инструмент на система, която осъществява систематично потисничество над нашия народ. Ние сме жертвите, а не получателите на справедливост.
Очевидно е, че демокрацията в Америка се е влошила безнадеждно, щом съдилищата, които уж са пазители на правата на хората, са задействани да играят активна роля в геноцидната война срещу чернокожите.
Трябва да отречем правото на съдилищата да продължават да ни потискат. Единственият начин да получим справедливост е като я поискаме и създадем масово движение, което да извести врага ни, че ще използваме всички средства, с които разполагаме, за да осигурим справедливост за своите хора. Това е единственият начин, по който можем да очакваме да освободим всички наши братя и сестри, държани в плен в американските тъмници. Това е единственият начин, по който можем да очакваме в крайна сметка да постигнем пълно освобождение. Нито един революционер не бива да пропуска да разбере основното значение на максимата, че успехът или провалът на една революция почти винаги може да се измери с това до каква степен статусът на жените е променен в радикална, прогресивна посока. В края на краищата Маркс и Енгелс твърдят, че има два основни факта, около които се върти историята на човечеството: производството и възпроизводството. Начинът, по който хората си набавят средства за съществуване, от една страна, и начинът, по който е организирано семейството, от друга.
Освен това, ако е вярно, че резултатът от една революция ще отразява начина, по който тя се води, ние трябва непрестанно да се противопоставяме на анахроничните буржоазни семейни структури, както и на потисническия характер на ролята на жените в американското общество като цяло. Разбира се, тази борба е неразделна част от цялостната революция. Водена от жените, борбата за освобождението им трябва да бъде възприета с ентусиазъм и от мъжете. Битката за освобождение на жените е особено важна по отношение на усилията за изграждане на ефективно движение за освобождение на чернокожите. Защото няма съмнение, че като група, чернокожите жени представляват най-потиснатия сегмент на обществото.
Исторически ние бяхме принудени не само да оцеляваме на икономическо ниво като роби, но и нашият полов статус беше този на размножители на собствеността на белия робовладелец, както и на обект на неговите извратени сексуални желания. Враговете ни се опитват да ни заблудят, да заблудят чернокожите, като разпространяват цял набор от митове за чернокожата жена. Били сме непримирими матриарси, което предполага, че сме сътрудничили с белия потисник, за да отнемем мъжествеността на нашите мъже. За съжаление някои чернокожи жени са приели тези митове, без да се питат за техния произход и без да осъзнават контрареволюционното им съдържание и последици. В резултат на това те заемат второстепенни роли в движението и отказват да бъдат напористи и да поемат лидерството в нашата борба от страх, че ще допринесат за потискането на чернокожия мъж.
Като чернокожи жени ние трябва да се освободим и да дадем тласък на освобождаването на чернокожите мъже от цялата тази мрежа от лъжи около потисничеството на чернокожите жени. Лъжи, които служат единствено за нашето разделение и по този начин възпрепятстват напредъка на нашата борба за пълно освобождение.
Смятам, че е важно да се свърже борбата за моята свобода с борбата за освобождаване на други чернокожи политически затворници. Твърдя, че борбата трябва да бъде за свободата на всички чернокожи мъже и жени, тъй като малцина от нас са получили справедливи съдебни процеси. Със сигурност не сме били съдени от съдебни заседатели, които бихме могли да наречем наши съмишленици.
Дори ако в крайна сметка ми бъде позволено да напусна тъмницата, няма да се считам за свободна. Свободата ми ще стане реалност, когато ние като хора унищожим враговете си, когато ние, чернокожите, счупим хомота на потисничеството си и можем свободно да изградим общество, което да отразява нашите нужди и мечти. Няма да бъда свободна, докато всички чернокожи не бъдат свободни.
[1] Националната асоциация за напредък на цветнокожите хора.
Заглавна снимка: GeorgeLouis, English Wikipedia
