Представяме есето „Възраст, раса, класа и пол: жените, които преосмислят различията“ на американската феминистка писателка Одри Лорд (1934 – 1992). Тя е една от най-важните фигури за американския пресечен феминизъм и за борбата на чернокожите жени. Определя себе си като „чернокожа, лесбийка, феминистка, социалистка, майка, воин, поет“. Настоящият текст представя за пръв път в колежа Амхърст през април 1980 г. Публикуван е по-късно в сборника Sister Outsider (бел. ред.).
Превод: Кристияна Калчева
Възраст, раса, класа и пол: жените, които преосмислят различията
Одри Лорд
По-голямата част от западноевропейската история ни кара да гледаме на човешките различия като просто противопоставени едни на други: доминиращ/подчинен, добър/лош, нагоре/надолу, висш/нисш. В общество, в което доброто се определя спрямо печалбата, а не спрямо човешките нужди, винаги трябва да има група хора, които чрез систематизирано потисничество могат да бъдат направени излишни, да заемат мястото на дехуманизирания низш. В днешното общество тази група се състои от чернокожи хора и хора от Третия свят,[1] хора от работническата класа, възрастни хора и жени.
Като четиридесет и девет годишна чернокожа лесбийка, феминистка, социалистка и майка на две деца, включително едно момче, и част от междурасова двойка, обикновено намирам себе си причислена към някоя група, определяна като друга, девиантна, нисша или просто лоша. В американското общество по традиция се очаква от членовете на потиснатите, обективизирани[2] групи да се прегънат, за да запълнят пропастта между реалните ни условия на живот и съзнанието на нашия потисник. За да оцелеят онези от нас, за които потисничеството е толкова американско, колкото ябълковият пай, винаги е трябвало да бъдем наблюдатели, да се запознаваме с езика и маниерите на потисника, дори и понякога да ги усвояваме[3] като някаква илюзия за закрила. Всеки път, когато възникне нужда от някакво привидно общуване, тези, които се възползват от нашето потисничество, ни призовават да споделим знанията си с тях. С други думи, отговорност е на потиснатите да посочат на потисниците техните грешки. Аз съм отговорна за обучението на учители, които отхвърлят културата на децата ми в училище. От чернокожите хора и хората от Третия свят се очаква да образоват белите хора за нашата човечност. От жените се очаква да образоват мъжете. От лесбийките и гей мъжете се очаква да образоват хетеросексуалния свят. Потисниците запазват положението си и избягват отговорност за собствените си действия. Постоянно се източва енергия, която би могла да се използва по-добре за преосмисляне на самите нас и създаване на реалистични сценарии за промяна на настоящето и изграждане на бъдещето.
Разбира се, има много реални различия между нас по отношение на раса, възраст и пол. Но не тези различия ни разделят. Разделя ни отказът да признаем тези различия и да изследваме изкривяванията, които произтичат от погрешното им назоваване, и тяхното въздействие върху човешкото поведение и очаквания.
Институционализираното отхвърляне на различията е абсолютна необходимост в икономиката на печалбата, която се нуждае от изключените като излишни хора.[4] Като членове на такава икономика, всички ние сме приучени да отговаряме на човешките различия помежду си със страх и омраза и да се справяме с тези различия по един от три начина: да ги игнорираме или – ако това не е възможно – да ги повтаряме, ако смятаме, че са доминиращи, или да ги унищожаваме, ако мислим, че са подчинени. Но нямаме модели за взаимоотношения между човешките ни различия като между равни. В резултат на това тези различия са погрешно назовани и с тях се злоупотребява в служба на разделението и объркването.
Разбира се, има много реални различия между нас по отношение на раса, възраст и пол. Но не тези различия ни разделят. Разделя ни отказът да признаем тези различия и да изследваме изкривяванията, които произтичат от погрешното им назоваване, и тяхното въздействие върху човешкото поведение и очаквания.
Расизъм – вярата във вроденото превъзходство на една раса над всички останали и оттам – правото на господство над другите. Сексизъм – вярата във вроденото превъзходство на единия пол над другия и по този начин правото на господство над другия. Възрастова дискриминация. Хетеросексизъм. Елитизъм. Класизъм.
Доживотен стремеж за всяка една от нас е да премахне тези изкривявания от живота си и едновременно да разпознае, да си възвърне и да назове онези различия, върху които те са наложени. Защото всички сме отгледани в общество, в което тези изкривявания са вкоренени в живота ни. Твърде често влагаме енергията, необходима за разпознаване и изучаване на различията, за да се преструваме, че тези различия са непреодолими бариери или че изобщо не съществуват. Това води до доброволна изолация или фалшиви и коварни отношения. Така или иначе, не развиваме начини да ползваме човешките различия като трамплин за градивна промяна в живота си. Не говорим за човешки различия, а за човешки отклонения.
Някъде, на ръба на съзнанието, съществува това, което наричам митична норма, за която всяка от нас таи в сърцето си усещането, че „това не съм аз“. В Америка тази норма обикновено се определя като бял, слаб, млад, хетеросексуален, християнин и финансово сигурен мъж. Именно чрез тази митична норма се залагат капаните на властта в обществото. Тези от нас, които стоят извън тази власт, често намираме един начин, по който сме различни, и приемаме, че това е основната причина за всяко потисничество, забравяйки други изкривявания около различията, някои от които вероятно ние самите упражняваме. Като цяло в рамките на женското движение днес белите жени се съсредоточават върху потисничеството си като жени и пренебрегват различията в расата, сексуалните предпочитания, класата и възрастта. В думата сестринство има претенция за еднородност на преживяванията, която всъщност не съществува.
Непризнатите класови различия между жените ги ограбват от енергията и градивната им проницателност. Наскоро един колектив публикуващ женско списание взе решението за един брой да отпечата само проза, заявявайки, че поезията е по-малко „строга“ или „сериозна“ форма на изкуство. Но дори и формата на нашето творчество често е въпрос на класа. От всички форми на изкуството поезията е най-икономичната. Тя е най-скрита, изисква най-малко физически труд, най-малко материал и може да се върши между смени, в болничния склад, в метрото и върху парченца хартия. През последните няколко години, докато пишех роман с ограничени финанси, започнах да оценявам огромните различия в материалните изисквания между поезията и прозата. В опита да си възвърнем литературата, поезията е основният глас на бедните, на работническата класа и на цветнокожите жени. „Собствената стая“[5] може да е необходима за писането на проза, но също така са и листове хартия, пишеща машина и много време. Материалните изисквания за визуалните изкуства също помагат да се определи, по класови линии, чие е изкуството. В тези времена на завишени цени на материалите, кои са нашите скулпторки, нашите художнички, нашите фотографки? Когато говорим за широкообхватна женска култура, трябва да сме наясно с въздействието на класовите и икономическите различия върху наличните принадлежности за производство на изкуство.
По пътя към създаването на общество, в което всяка от нас може да процъфтява, възрастовата дискриминация е друго изкривяване на взаимоотношенията, което пречи на нашето виждане. Като пренебрегваме миналото се насърчаваме да повтаряме грешките му. „Разликата между поколенията“ е важен социален инструмент за всяко потисническо общество. Ако по-младите членове на една общност гледат на по-възрастните като на достойни за презрение, подозрителни или излишни, те никога няма да могат да се обединят и погледнат под лупа живите спомени на общността, нито да зададат най-важният въпрос: „Защо?“. Това поражда историческа амнезия, която ни кара всеки път да започваме от нулата.
Пренебрегването на расовите различия между жените и последиците от тези различия представлява най-сериозната заплаха за мобилизирането на колективната сила на жените.
Налага се да повтаряме и да научаваме отново и отново същите стари уроци на нашите майки, защото не предаваме това, което сме научили или защото не сме способни да слушаме. Например, колко пъти е било казано всичко това преди? И друго, кой би повярвал, че отново нашите дъщери позволяват телата им да бъдат ограничавани и изтезавани от корсети, високи токчета и тесни поли?
Пренебрегването на расовите различия между жените и последиците от тези различия представлява най-сериозната заплаха за мобилизирането на колективната сила на жените.
Тъй като белите жени пренебрегват вродената си бяла привилегия и определят жената само от гледна точка на собствения си опит, цветнокожите жени стават „други“, аутсайдери, чийто опит и традиции са твърде „чужди“, за да бъдат разбрани. Пример за това е показателното отсъствие на опита на цветнокожите жени в материалите по изследвания на жените. Литературата на цветнокожите жени рядко се включва в курсовете по женска литература и почти никога в други литературни курсове, нито в изследванията на жените като цяло. Твърде често извинението е, че литературата на цветнокожите жени може да бъде преподавана само от цветнокожи жени, или че е твърде трудна за разбиране, или че учениците не могат да „навлязат“ в произведенията, защото са основани на преживявания, които са „прекалено различни“. Чувала съм този аргумент, представен от бели иначе интелигентни жени, които изглежда нямат никакви проблеми да преподават и разглеждат произведения, които произтичат от изключително различния опит на Шекспир, Молиер, Достоевски и Аристофан. Трябва да има друго обяснение.
Това е много сложен въпрос, но вярвам, че една от причините белите жени да имат толкова трудности с четенето на произведения от чернокожи жени е поради нежеланието им да гледат на чернокожите жени като жени и същевременно различни от себе си. Сполучливото изучаване на литература писана от чернокожи жени изисква ние да сме разглеждани цялостно в същностната ни многопластовост – като индивиди, като жени, като хора – а не като един от онези проблемни, но познати стереотипи, предоставени в обществото вместо истинските образи на чернокожите жени. И вярвам, че това важи и за литературата на други цветнокожи жени, които не са чернокожи.
Литературата на всички цветнокожи жени пресъздава тъканта на нашия живот и много бели жени са силно отдадени на това да пренебрегват истинските различия. Докато която и да е разлика между нас означава, че една от нас трябва да бъде по-низша, признаването на всяка разлика винаги ще бъде изпълнено с вина. Да се позволи на цветнокожите жени да излязат от стереотипите провокира твърде много вина, защото застрашава пасивността на онези жени, които гледат на потисничеството само от гледна точка на пола.
Отказът да признаем разликите прави невъзможно да видим различните проблеми и капани, пред които сме изправени като жени.
В този смисъл, в системата на патриархалната власт, на която привилегията на бялата кожа е основен подпор, капаните, използвани за неутрализиране на чернокожите и белите жени, не са едни и същи. Например, за чернокожите жени е лесно да бъдат експлоатирани от същата властовата структура като срещу чернокожите мъже, не защото са мъже, а защото са чернокожи. Ето защо чернокожите жени винаги трябва да разграничават нуждите на потисника от основателните конфликти в рамките на нашите собствени общности. Белите жени нямат такъв проблем. Чернокожите жени и мъже са били под общо расистко потисничество и все още го преживяват заедно, макар и по различни начини. От това споделено потисничество сме развили общи защити и уязвимости едни към други, които не съществуват в бялата общност, с изключение на отношенията между еврейките и евреите.
От друга страна, белите жени могат да попаднат в клопката да бъдат съблазнени да се присъединят към потисника под претекста, че споделят властта. Тази възможност не съществува по същия начин за цветнокожите жени. Символичното допускане,[6] което понякога ни позволяват, не е покана да се присъединим към властта; нашата расова „другост“ е видима реалност, от която това става съвсем ясно. Белите жени имат по-широк спектър от фалшиви избори и награди ако се идентифицират с патриархалната власт и нейните инструменти.
Днес, предвид поражението на конституционната поправка за равни права,[7] затягащата се икономика и засиления консерватизъм, за белите жени отново е по-лесно да повярват на опасната фантазия, че ако сте достатъчно добри, достатъчно красиви, достатъчно мили, достатъчно тихи, ако научите децата си да са послушни, да мразят правилните хора и да се оженят за правилните мъже, тогава ще ви бъде позволено да съжителствате с патриархата в относителен мир, поне докато някой мъж се нуждае от вашият труд или докато намине кварталният изнасилвач. И е вярно, че освен ако човек не живее и не обича в окопите, трудно е да запомни, че войната срещу дехуманизацията е непрестанна.
Но чернокожите жени и нашите деца знаят, че тъканта на живота ни е изпредена с насилие и омраза, че няма почивка. Ние не се занимаваме с тях само по стачки, или в тъмните алеи посреднощ, или на местата, където се осмеляваме да изкажем съпротивата си. За нас все по-често насилието е вплетено в ежедневната тъкан на нашия живот — в супермаркета, в класната стая, в асансьора, в болницата и в училищния двор, от водопроводчика, пекаря, продавача, шофьора на автобуса, касиера на банката, сервитьорът, който не ни обслужва.
Някои проблеми споделяме като жени, други – не. Вие се страхувате, че децата ви ще пораснат и ще се присъединят към патриархата и ще се заявят срещу вас, ние се страхуваме, че децата ни ще бъдат извлечени от колата и ще бъдат разстреляни на улицата, а вие ще обърнете гръб на причините за смъртта им.
Заплахата на различието е не по-малко заслепяваща за цветнокожите хора. Тези от нас, които са чернокожи, трябва да видят, че реалността на нашия живот и нашата борба не ни имунизира срещу грешката да пренебрегваме и именуваме погрешно различието. В черните общности, където расизмът е живяна реалност, различията между самите нас често ни се струват опасни и подозрителни. Нуждата за единство често се назовава погрешно като нужда за еднородност, а Черната феминистка визия – объркана с предателство на общите ни интереси като народ. Поради непрекъснатата борба срещу расовото заличаване, споделена между чернокожите жени и мъже, някои чернокожи жени все още отказват да признаят, че сме потиснати и като жени и че половата враждебност срещу чернокожите жени идва не само от бялото расистко общество, но и от нашите черни общности. Това е болест, която удря в сърцето на Черната нация и мълчанието няма да я накара да изчезне. Изострено от расизма и безсилието, насилието срещу чернокожите жени и деца често става стандарт за премерване на мъжеството в нашите общности. Но тези актове на омраза към жените рядко се обсъждат като престъпления срещу чернокожите жени.
Като група, цветнокожите жени са най-ниско платените работнички в америка. Ние сме основните мишени на злоупотребата с аборти и стерилизацията, тук и в чужбина. В някои части на Африка, малките момичета все още биват зашивани между краката, за да ги държат послушни и за удоволствие на мъжете. Тази практика е известна като женско обрязване и не е културна практика, както настоява покойният Джомо Кениата, а престъпление срещу чернокожите жени.
Литературата на чернокожите жени е пълна с болката от чести нападения, не само от страна на расисткия патриархат, но и от чернокожите мъже. И все пак заради необходимостта от и историята на споделената борба ние сме особено уязвими към фалшивите обвинения, че да си против сексизма е да си срещу чернокожите. Междувременно, женомразството, като средство на безсилните, изпива силата на черните общности и на самия ни живот. Докладваните и недокладваните изнасилвания се увеличават, а изнасилването не е агресивна сексуалност, а агресия срещу сексуалността на жените. Както казва чернокожият писател Каламу-я Салаам: „Докато съществува мъжко господство, изнасилването ще съществува. Само разбунтуването на жените и осъзнаването на мъжете за отговорността си да се борят със сексизма могат колективно да спрат изнасилването“.[8]
Различията между нас като чернокожи жени също са погрешно именувани и използвани, за да ни разделят. Като чернокожа лесбийка феминистка, която се чувства комфортно с многото различни компоненти на идентичността си, и като жена, отдадена на расовата и половата свобода от потисничество, намирам, че постоянно ме насърчават да изтръгна някой аспект от себе си и да го представя като смислено цяло, прикривайки или отричайки другите части на себе си. Но това е разрушителен и разкъсващ начин на живот. Моята най-голяма концентрация на енергия е достъпна само ако включа всички части на това, което съм, открито, позволявайки на силата от различни източници в живота ми да тече свободно напред-назад през всичките ми различни същности, без ограниченията на външно наложено определение. Само тогава мога да дам цялата си същност и цялата си енергия в служба на онези борби, които приемам като част от живота си.
Лесбофобията или страхът бъдат обвинени, че са лесбийки, кара много чернокожи жени да се заявят срещу себе си. Довежда някои от нас до разрушителни съюзи, а други до отчаяние и изолация. В общностите на белите жени хетеросексизмът понякога е резултат от отъждествяването с белия патриархат, отхвърлянето на тази взаимозависимост между жените, идентифицирани с жени,[9] която позволява да съществуваме сами по себе си, а не в служба на мъжете. Понякога това отразява твърдата вяра в защитната окраска на хетеросексуалните отношения, понякога самоомразата, срещу която всички жени трябва да се борят и на която ни учат от самото ни раждане.
Макар че елементи от тези нагласи съществуват при всички жени, сред чернокожите жени хетеросексизмът и хомофобията намират особен отзвук. Въпреки факта, че близките отношения между жени имат дълга и достойна история в африканските и афро-американските общности и въпреки знанията и постиженията на много силни и изобретателни жени, идентифицирани с чернокожи жени в политическата, социалната и културната сфера, хетеросексуалните чернокожи жени често пренебрегват или отхвърлят съществуването и труда им. Част от това отношение идва от разбираемия страх от нападенията на чернокожите мъже в тесните граници на Черното общество, където наказанието за всяко женско самоутвърждение все още е да бъдем обвинени, че сме лесбийки, и следователно недостойни за вниманието или подкрепата на оскъдните чернокожи мъже. Но част от тази нужда от погрешно именуване и пренебрегване на чернокожите лесбийки идва от истинския страх, че тъй като вече не са зависими от мъжете за самоопределението си, те могат да пренаредят цялата организация на социалните отношения.
Чернокожите жени, които някога настояваха, че лесбийството е проблем на белите жени, сега настояват, че чернокожите лесбийки са заплаха за Черната нация, че се обединяват с врага, че по същество са не-черни. Тези обвинения, идващи от същите жени, от които търсим дълбоко и истинско разбиране, карат много чернокожи лесбийки да се крият, заклещени между расизма на белите жени и хомофобията на своите сестри. Често работата им е пренебрегвана, омаловажавана или погрешно наименувана, като труда на Анджелина Гримке, Алис Дънбар-Нелсън, Лорейн Хансбери. И все пак жените, обвързани с жени, винаги са били част от силата на Черните общности, от неомъжените ни лели до амазонките на Дахомей.[10]
И със сигурност не чернокожите лесбийки нападат жени и изнасилват деца и баби по нашите улици.
В цялата страна, както в Бостън през пролетта на 1979 г. след неразкритите убийства на 12 чернокожи жени, чернокожите лесбийки водят движенията срещу насилието срещу чернокожите жени.
Какви са конкретните подробности във всеки един от животите ни, които могат да бъдат разгледани отблизо и променени, за да ни помогнат да постигнем промяна? Как да преосмислим различията за всички жени? Не нашите различия разделят жените, а нежеланието ни да ги признаем и да се справим ефективно с изкривяванията, които произтичат от пренебрегването и погрешното именуване на тези различия.
Като инструмент за обществен контрол, жените са насърчавани да признаят само една област на човешкото различие като легитимна – различията, които съществуват между жените и мъжете. И ние сме се научили да се справяме с тези различия с неотложността на всички потиснати подчинени. На всички ни се е наложило да се научим да живеем, да работим или да съществуваме заедно с мъже, започвайки от бащите си. Признали сме и сме договорили тези различия, дори когато това признание само продължава стария модел на човешките отношения между доминиращи и подчинени, където потиснатите трябва да признаят разликата си с господарите, за да оцелеят.
Но нашето оцеляване в бъдещето се основава на способността ни да се свързваме едни с други в условия на равенство. Като жени, ние трябва да изкореним интернализираните модели на потисничество от себе си, ако искаме да преминем отвъд най-повърхностните аспекти на социалната промяна. Сега трябва да признаем различията между жените, които са ни равни – нито по-нисши, нито по-висши – и да намерим начини да използваме различията помежду ни, за да обогатим виждания си и съвместните си борби.
Бъдещето на нашата планета може да зависи от способността на всички жени да посочват и развиват нови определения на властта и нови модели на взаимовръзка между различията. Старите определения не служат добре нито на нас, нито на земята, която ни храни. Старите модели, колкото и умно да ги пренареждаме, за да имитират прогрес, продължават да ни обричат на козметично променени повторения на същите стари обмени, същата стара вина, омраза, обвинения, страдание и подозрение.
Защото във всички нас има вградени стари модели на очаквания и реакции, стари потиснически структури, и те трябва да бъдат променени едновременно с промяната на условията на живот, които са резултат от тези структури. Защото инструментите на господаря никога няма да разрушат неговия дом.[11]
Както Пауло Фрейри показва толкова добре в Педагогиката на потиснатите истинската цел на революционната промяна никога не са само ситуациите на потисничество, от които се стремим да избягаме, а онази част от потисника, която е засадена дълбоко във всяка една от нас и която познаво само тактиките на потисниците, връзките на потисниците.
Промяната означава растеж, а растежът може да бъде болезнен. Но ние изостряме самоопределението си, като в работата и борбата се поставяме в досег с тези, които смятаме за различни от себе си, въпреки че споделяме едни и същи цели. За чернокожите и белите, старите и младите, лесбийките и хетеросексуалните жени, това може да ни даде нови пътища към оцеляването ни.
Избрали сме една друга
и предела на нашите битки
войната е една
ако загубим
кръвта на жените един ден ще ще се съсири
над една мъртва планета
ако успеем
не се знае
дирим отвъд историята
една невъзможна досега нова среща[12]
Бележки под линия
[1] „Третия свят“ – Остарял термин, който се е използвал исторически за означаване на държави, които не спадат нито към капиталистическия, нито към социалистическия лагер по време на Студената война. С времето започва да се използва като стереотип за бедни постколониални държави, макар обхватът на държавите, определяни като част от „Третия свят“, никога да не е бил определян еднозначно. Днес терминът се счита за стигматизиращ, тъй като предпоставя йерархия между държавите на основание на тяхното развитие или „напредък“. Днес терминът „Глобален юг“ се употребява, за да означи държавите, в които ефектите на колониализма и постколониалната доминация са произвели бедност и социална нестабилност. Бел. ред.
[2] Обективизирани – Третирани като обект на волята и действията на други, а не като субект със своя воля. Бел. ред.
[3] Виж също: /blog/2020/06/23/audre-lorde-instrumentite/
[4] Тук се препраща към „свръхнаселеността“, задължителното поддържане на „излишък“ от трудоспособно население, за което говори Маркс в XXIII глава на „Капиталът“: „ако излишното работническо население е необходим продукт на натрупването, или на развитието на богатството върху капиталистическа основа, това свръхнаселение става на свой ред лост на капиталистическото натрупване, а дори и условие за съществуването на капиталистическия начин на производство. То образува една индустриална резервна армия, с която капиталът може да разполага и която принадлежи на капитала така абсолютно, както ако той я е отгледал сам на свои разноски.“ (Маркс, К. (1968). Капиталът. Издателство на БКП. С. 641). Срв. XXV глава („Съвременна теория на колонизацията“).
[5] Препратка към едноименното есе на Вирджиния Улф. Бел. прев.
[6] Tokenism; практиката да се полагат само повърхностни или символични усилия да се допуснат различни хора и мнения, особено чрез наемане на малък брой хора от слабо представени групи, за да се създаде впечатление за сексуално или расово равенство в работната сила. Бел. ред.
[7] Equal Rights Amendment (ERA); предложение за поправка на конституцията на САЩ, която би забранила сексуалната дискриминация, предложено първо през 1923 и неприето до днес. Бел.ред.
[8] От „Изнасилване: Радикален анализ, афро-американска перспектива“ от Kalamu ya Salaam в Бюлетин на черните книги, том 6, № 4 (1980 г.).
[9] Woman-identified woman; заглавието на манифест, написан от колектива Radicalesbians през 1970г., считан за един от основополагащите текстове на лесбийския феминизъм, който предефинира понятието „лесбийка“ като политическа освен сексуална идентичност. Виж: https://www.historyisaweapon.com/defcon1/radicalesbianswoman.html (Бел. ред).
[10] Женско военно формирование на царство в западна Африка, съществувало между XVII в. и началото на XX в.
[11] /blog/2020/06/23/audre-lorde-instrumentite/
[12] От „Outlines“, непубликувано стихотворение.
