В новата ни рубрика „Гласът на грижата“ споделяме профили на работнички от различни сфери на грижовния сектор, които да ни разкажат за своя път, за трудностите и за промените, за които си мечтаят насред кризата на грижата в България днес.
„В момента работя като хирургична сестра. Като цяло основното нещо, което ме мотивира, е близката работа, която имам с хората и това да им помагам в трудни моменти. По принцип бях кандидатствала за медицина, първата година не успях да вляза, тъй като за момичета винаги е по-трудно [бел. ред. поради по-високия бал заради квотите] и това ми беше план Б. В последствие влизайки в лекциите, влизайки на място в болниците, осъзнах, че това да бъда акушерка или съответно сестра ми носи по-голямо удовлетворение от това да бъда доктор, просто защото това, заради което исках да вляза в медицината, го получавам много по-пряко бидейки сестра или акушерка, отколкото ако бях доктор, поне в нашата система.
Едно от нещата, което най-много ме тормози в системата, е, че много често комуникацията е затруднена. Много често пациентите нямат нужното уважение към сестрите или акушерките и смятат, че това което им казваш, не е вярно – при което търсят доктор, който буквално им казва абсолютно същото.
Също има лоша комуникация между самите нас като медицински специалисти, лекари, лаборанти и акушерки, което е вследствие най-вече на умората. Другото нещо е, че знанията не винаги са на ниво – хората приключват с това, което са научили в университета и като че ли не искат да търсят новите протоколи, новите неща, които излизат в медицината, в това число включвам и лекари. И понякога това остава назад и прави грижата остаряла.
На моменти и аз не съм сигурна какво ме мотивира да продължавам да се занимавам с това. Не знам. Като цяло, когато отида и смяната ми е приключила добре и знам, че моите пациенти са спокойни, живи и знам, че съм си свършила работата добре. Дори да не са ми казали „благодаря“, виждам, че те са добре и това ме мотивира да се върна на следващия ден.
Определено трябва да се промени средата. В смисъл, че когато самите ние като медицински специалисти не сме преуморени, не сме прекалено заети и притеснени за самите нас, за това дали имаме достатъчно средства да си гледаме семействата и се чувстваме спокойни и сигурни в работата си – оттам насетне нещата ще потръгнат. Нивото на грижата ще се подобри и самите ние като специалисти ще се подобрим, защото едно напрежение, което може да се реши много лесно с увеличаването на заплатите, колкото и маргинално да звучи, това напрежение, което идва в повече, което е извън нормалното за работа – защото всяка работа има напрежение – ще изчезне.
Важно е да има протести, аз лично си харесвам протеста като някаква форма на инструмент на промяната. Има някакъв ефект; дори само да се говори за това, пак има някакъв минимален ефект. Предвид колко всеобхватно трябва да се промени системата, изобщо не е малко. Важно е да има такива протести [като тези на младите специализанти и студенти от „Бъдеще в България”*] и също нещо, което е важно на тези протести е, че успяха да покажат как продължава да има някакво разделение в нашите сектори, въпреки, че работим заедно в една система, и се надявам всъщност те да успеят да събудят малко солидарността между нас самите, за да може обединявайки се да бъдем още по-ефективни. Абсолютно подкрепям.“
*Инициативен комитет „Бъдеще в България” е организаторът на протести на студенти по медицина и лекари-специализанти срещу крайно несправедливите трудови условия и възнаграждения в периода им на обучение в здравеопазването, започнали през лятото на 2025 г.
Работиш в грижовния сектор – в здравеопазването, в детски градини и ясли, в начално училище, като социален работник или асистент, като личен асистент на дете или възрастен с увреждане – и искаш да споделиш твоята история? Пиши ни на office@levfem.org и ще се радваме да организираме кратко интервю по телефона! Интервюто може да излезе и напълно анонимно.
