В рамките на няколко дни поредица от жестоки смъртни случаи почерниха семейства из цялата страна. В петък 23–годишен младеж загина след катастрофа между Златица и Челопеч. Според първоначалната информация той е жертва на гонка между мъже, които се блъскат в него, докато карат в насрещното със скорост от 260 км/ч. В събота три момчета на 18 и 17 години катастрофираха край Созопол и починаха, вероятно след шофиране с много висока скорост. Ден по-късно младеж на 20 години предизвиква катастрофа край Пловдив, в която почина момиче на 17 години. От началото на тази седмица загинаха още поне шестима в катастрофи в областите Благоевград, Враца, Пловдив и Ямбол.
Междувременно, в неделя вечерта момче на 15 години загуби живота си, след като бе наръгано с нож от негов връстник при скандал в столичен мол. Два дни по-късно стана ясно, че край село Люляково, бургаско, 25-годишен мъж уби с ловна пушка майка си, леля си и 13-годишната си сестра, след което ги подпали.
Както всички, които живеят и се интересуват от случващото се в България, ние сме дълбоко потресени и скърбим за отнетите животи. Всички тези смъртни случаи можеха да бъдат предотвратени. Тежката загуба на толкова много хора, повечето от които младежи, трябваше да е националната новина – единствената, която има значение. Трябваше да се събудим с гръмките заглавия: УБИВАМЕ ДЕЦАТА СИ. Трябваше журналисти да държат цяла седмица всички политици отговорни за загиналите младежи и да им припомнят всички действия, с които допринесоха за създаването на общество, в което децата си отиват преди да са имали шанса да пораснат.
Трябва да се принудим да се изправим срещу грозната, страшна, съкрушителна истина, че така повече не може и че вече струва твърде, твърде скъпо. Все по-спешна става необходимостта да назовем причините за тези убийства, които се коренят в счупеното обществено устройство. Защото бръснатите глави, побоищата, нацистките групички, нападенията над случайни и неслучайни граждани и катастрофите, причинени от бързото каране на млади момчета, трябва да ни крещят, че има нещо много сбъркано в начина, по който расте новото поколение. Поколение, в което идеалът за мъжественост е агресията, национализмът, доминацията.
Младежката и семейна политика на българската управляваща класа
През последните десетина години, в които тези млади хора са формирали разбиранията и ценностите си, българското общество е доминирано от дневен ред, който всячески налага и поддържа този идеал. Случаите от последната седмица разкриват бруталните ефекти на система, чиито координати се опират на токсична мъжественост, неолиберален капитализъм, расистки национализъм и задължителна хетеросексуалност. Преждевременната смърт на тези и много други младежи е продукт на политически решения, чиито последици оставят буквално кървави следи. Но средморализаторстването и редките критични изказвания на политиците се оказа, че няма нито един, който да се изправи срещу случващото се и да го назове или да предложи политическо решение.
Защото политиците научиха едно цяло поколение момчета, че най-страшното нещо в живота им е да ги помислят за „джендъри“.
Това е младежката политика на българските управляващи. От осем години всички мерки срещу насилие над жени и деца и всички промени в социалната система и образованието имат за изходна точка поддържането на задължителна мъжественост. Тя се утвърждава чрез нормализиране на насилието над всеки, който може да изглежда като гей; чрез цензура на обсъждането на сексуалната ориентация в училището; чрез постоянно отхвърляне на нехетеросексуална идентичност от най-високите трибуни на обществото до най-малките класни стаи.
В резултат на това не е случайно, че момчетата от това ново поколение все повече изглеждат и действат като „локали“, а склонността им да извършват физическо насилие е тестът, през който се доказват на останалите.
Наред с това е видно, че държавната политика за семействата подпомага задълбочаването на домашното насилие, което отнема десетки животи годишно и съсипва безброй други. Насилието в дома се основава на неравенството на членовете на семейството и подчинението на жените и децата на мъжа, което се засилва от разградените системи на социална защита и утвърждаването на патриархални ценности. Вълна от консервативни организации се борят за утвърждаване на споделеното родителство дори в случаи на домашно насилие и са поставили под обсада работата на социалните служби: т. нар. бащински организации тормозят служителите на Държавната агенция за закрила на детето, често жени, а чрез силно представителство на консервативни сили в парламента предлагат и заплашват да прокарат редица законови изменения, които гарантират безнаказаност на родителска агресия срещу деца. От години консервативни и фундаменталистки религиозни организации настояват за отнемане на правата на децата и поставят под въпрос концепциите за телесна автономия, превенция на насилието и социална защита на децата.
На целия този фон обаче непрекъснато ни се обяснява, че сме в „демографска“ криза и не раждаме достатъчно. Нека разгледаме какво обаче „роди“ българската политическа класа през последните 30 години.
Защото политиците научиха едно цяло поколение момчета, че най-страшното нещо в живота им е да ги помислят за „джендъри“.
Неравенствата раждат насилие
На фона на изказването на министъра на вътрешните работи, който определи случая като „семейна драма“, изнесените до момента факти разкриват картина на неработещи институции и бедност, която поставя жените и децата на пътя на куршума. Стана ясно, че семейството на убитите жени е живяло в тежки материални условия, които са ги принудили да споделят дом с двама насилници, баща и син.
В страна, в която огромна част от населението живее в постоянен риск от бедност и социално изключване, най-големите губещи са именно жените. Неравенството в заплащането за една и съща работа, но и ниското заплащане в сектори, в които мнозинството работещи са жени, означава, че жените са мнозинството от бедните. В последствие, заради по-ниското заплащане на труда си, възрастните жени получават средно ⅓ по-ниски пенсии от мъжете. Този проблем се изостря от огромното неравенство в доходите, което отрежда минимална заплата за мнозинството жени, както и от окастрените социални системи, които означават космически разходи за здравеопазване и грижи за децата, както и – в големите градове – липса на места в детските градини, която да освободи жените. Ниските детски надбавки и други социални плащания, включително майчинството (за жените с ниски заплати през първата година и за всички през втората) осигуряват минимална помощ за жени, поставяйки ги често на ръба на оцеляването. Високите наеми и битови сметки и липсата на социални жилища и защитени домове правят невъзможно свързването на двата края от страна на жени, които, искат да живеят самостоятелно или на които им се налага да отглеждат децата си сами.
Всичко това поставя жените в икономическа зависимост от мъжете и прави невъзможно да намерят избавление в случай на насилие. Така те са превърнати в заложници на икономическото неравенство и шансовете им за живот без насилие са силно ограничени. Икономическото насилие на мъжете, които контролират по този начин живота и изборите на жените, работи в синхрон с икономическото насилие на капитализма.
В случая от Люляково, жените са подавали редица сигнали за домашно насилие. „Семейната драма“ се оказва поредният случай на проспано от полицията насилие в ситуация, в която жените не са имали друг избор, освен да обитават въпросното жилище. Тормозът над жени и деца в дома е тежък бич и е обществен, а не „семеен“ проблем. Той е резултат от четири десетилетия експлодиращи нива на неравенства и десет години на „дебат“ за насилието, доминиран от консерватори. Политическата класа не само отрича очевидната връзка между джендър стереотипите и домашното насилие, но и не прави нищо, за да осъзнае резултатите от структурното насилие над жените в капитализма.
Икономическото насилие на мъжете, които контролират по този начин живота и изборите на жените, работи в синхрон с икономическото насилие на капитализма.
Вместо това, държавата мобилизира всички налични символни ресурси за налагането на патриархално разбиране за семейните отношения и мястото на жените и децата в тях. Основна роля в този процес изигра издигането на хомофобията и трансфобията в национална политика. От появата на дебата около Истанбулската конвенция, обсъждането на всички мерки, насочени към жените и децата, бе подменено от консервативен дневен ред, в който задължителната хетеросексуалност и стриктното налагане на консервативни роли на мъжете и жените зае основата на държавната политика. Тя кулминира във въвеждането на първото експлицитно хомофобно и трансфобно законодателство от 1956 г. насам, което институционализира изключването на ЛГБТИ хората в училищата.
Консерватизмът ражда насилие
Но най-драматичните ефекти от тази политика се видяха другаде. От една страна, в общественото пространство се нормализира насилието над хора, които не отговарят на хетеронормативния модел за поведение или външен вид. Те бяха определени като „джендъри“ от политическата класа, която по този начин легитимира това насилие. Днес то е ежедневие за куиър хората, а нетърпимостта към тях се увеличава с всяко социологическо проучване.
От друга страна, страхът от уличаване в хомосексуалност произведе и рязко втвърдяване на джендър нормите на подрастващите. Затова все по-често момчетата се придържат към хипермъжкарско поведение и естетика: бръснати глави, агресия, възпроизвеждане на насилническо държание. Търсенето на все по-ярко „мъжествено“ поведение води подрастващите мъже към отхвърляне на всичко (и всички), които не отговарят на стереотипа. А в много случаи това означава и впускане в дебрите на „маносферата“ и поглъщането на онлайн съдържание, основано на женомразство и хомофобия, което лесно прераства в насилие.
Държавата не само не противодейства на опасната тенденция, но и активно подпомага процеса през въвеждането на още по-консервативно учебно съдържание и провеждане на образователна политика, която заплашва да засили токсичната мъжественост. Хомофобията, консервативните представи за държание на мъжете и жените, утвърждаването на агресивното поведение произвеждат насилници. Вместо това, политиците трябваше отдавна да разпознаят връзката между негативните джендър стереотипи и насилието и да въведат всеобхватно и съобразено с възрастта учебно съдържание, което да неутрализира агресията и консервативното отношение към жените и разнообразието от сексуални ориентации и джендър изразявания и идентичности.
Расизмът ражда насилие
Консервативните идеали за мъжественост, прокламирани спрямо подрастващите, са силно съвместими с агресивното налагане на расистки национализъм както от учебните програми, така и в официалната политика и публичния дискурс срещу етническите малцинства и мигрантите. Насилието на границата с Турция и упражняването на символно насилие в медиите целят дехуманизирането на мигрантите: младежите „чуха“ тези насилнически стандарти за отношение и самите те започнаха да ги прилагат. Зад репортажите за „безразборното“ насилие от „локалите“ се появиха множество истории за пребити мигранти от тийнейджъри, които често снимаха и се гордееха с постигнатото като израз на тяхната мъжественост и родолюбие.
Токсичната мъжественост на пътя ражда насилие
Демонстрацията на свръхмъжественост е нормата, която определя държанието и на пътя. Мощният автомобил и високата скорост са акт на мъжественост и самоутвърждаване. Закупуването на собствен автомобил отдавна е идеал, преследван от младите български мъже; редовни коментари като „мъжки коли нямаха ли?“ поддържат разбирането, че „мъжко“ е поведението на пътя, което демонстрира доминация с бясна скорост.
Автомобилът обаче бе превърнат в атрибут на мъжественост с помощта на държавата, която постави строежа на писти за високи скорости като свой основен приоритет. Развитието на градския и междуградския обществен транспорт е дотолкова занемарено, че притежаването на автомобил често е задължително. До много населени места не стига никакъв обществен транспорт, а системното недофинансиране на инфраструктурата и подвижния състав първо обезкървиха транспортната система, а в редица случаи доведоха и до нейното приватизиране и затриване: съдба, която настоящото правителство отреди и на държавните железници. Практическото прехвърляне на движението към личния автомобил засили трафика, а системите за безопасност отстъпиха място на по-бързи и безпрепятствени пътища. С всеки ремонт в градовете се появяват все повече естакади и други пътни възли, служещи като ускорители, а градските булеварди се сдобиват с нови и нови ленти, докато пешеходците са принудени да слизат под земята в тъмни и мръсни подлези с изпочупени стълби или да притичват пред колите, незачитащи пешеходните пътеки (стига да имат физическата възможност да го направят); с всяка инвестиция в магистрали се отнемат така необходимите средства за твърдото разделение между насрещните ленти на пътищата-писти и за развитието на бърз и удобен междуградски транспорт като алтернатива на автомобилите. Междувременно контрол на скоростта продължава да се упражнява само на парче, а увеличаваните непрекъснато репресивни мерки за шофьорите не могат да сработят, когато цялата държавна политика по транспорта е организирана около стимулирането на придвижване с личен автомобил.
Така повече не може!
Днес, когато скърбим за загубата на твърде рано отишлите си младежи, трябва да се питаме как ги провалихме ние като общество. Не може и не бива да позволяваме за пореден път вината за случващото се да бъде прехвърлена върху децата, които са жертви на последиците от решенията на една политическа класа, в която консерватизмът, национализмът и индивидуализмът са единствените постулати.
Може би следващия път, в който министърът на образованието е запитан за поредния случай на насилие в училище, ще го питаме кога образованието ще спре да учи децата на омраза. Младежката политика е образователна програма, която изобличава и неутрализира залегналите стереотипи и нормите, които превръщат момчетата в убийци, а не религиозното образование, което само ще ги усили.
Може би следващия път, когато кметът обяснява, че „улиците на София не са писта“, докато открива поредната улица-писта, ще го питаме кога ще започне да обезопасява и стеснява улиците. Младежка политика е навременни, редовни, бързи и безплатни трамваи, а не градски магистрали.
Може би бихме запитали управляващите докога реакцията срещу всяко улично насилие ще бъде повече видеонаблюдение, повече полицейска репресия и по-високи наказания с нови и нови промени в НК. Младежка политика е ненасилствена работа С младежите, а не държавно насилие СРЕЩУ тях.
Може би трябва да питаме министъра на регионалното развитие защо не го е срам да открива поредната магистрала-убиец, която учи всички ни, че най-важното нещо за един младеж е да има книжка. Младежка политика е милиарди за жп линии и модерни влакове, а не асфалт за трошки и гонки.
Може би след поредното нападение над куиър човек или мигрант на улицата ще питаме народните представители защо определят кой може да участва в обществото на база на сексуална ориентация или цвят на кожата. Младежката политика не е стени по границите или хомофобни закони, а възможности за дом и достоен живот за всеки.
Може би след поредното убийство на жена ще питаме комисията за демографска политика защо държавата създава мъже-насилници и продължава да отрича очевидната връзка между патриархалните ценности и насилието над жени. Младежката политика е създаването на среда, в която превенцията на насилието се основава на истински, постоянен разговор за възпроизвеждането на омразата към жените и впускането на подрастващите момчета в „маносферата“.
Може би веднъж завинаги може да изискаме от политиците създаването на по-равно и по-справедливо общество, в което хомофобията и агресивното показване на мъжественост не са стандарта, който очакваме от децата ни. Да настояваме за среда, в която децата са в безопасност да опознаят себе си и света, за да допринасят на свой ред за по-добър свят. Да спрем да се вторачваме в това колко деца не са родени, а да се погрижим добре за тези, които вече са тук. Може би тогава децата няма да угасват преди да заблестят.
