Рубриката „Гняв след работа” е мястото, където чрез думите на самите работнички и работници споделяме суровата реалност, така както те се сблъскват с нея. Тази идея се роди именно от нуждата на едни грижовни работнички да си „излеят душата” след тежък ден на работа. Нуждата да споделят през какво преминават и с хора извън собствената им сфера. Наред с това целим да покажем, че проблемите, за които работещите разказват, далеч не са само техни лични. Те са плод на системно пренебрегване на грижовните сектори и на проблемите на трудещите се в България като цяло.
Отваряме покана към всички, които споделят тази нужда, да ни пратят своя гняв в писмен вид. Попълнете този формуляр! С вълнение споделяме първия анонимен текст от серията.
Перфектните социални работнички и работници са винаги на разположение – не почиват, не спят, не ядат, нямат семейство, нямат личен живот и нямат разходи. Длъжни са да имат огромен набор от знания, умения и висока професионална компетентност, защото от тях зависят хора и е важно да се поддържа висок стандарт. Те трябва да са талантливи, грижливи, безкористни, състрадателни.
А какво получават в замяна? Ето тези реплики.
1. „Работата ти е толкова благородна!”
Моята работа наистина изисква високо ниво на емпатия и искрена загриженост към хората, с които работя. Но думата „благородство” в този контекст е нож с две остриета. От една страна, тя отразява тази лична ангажираност, която ние (повечето от нас) влагаме в своята работа, но от друга страна, има нюанс на съжаление и снизходителност – че ние трябва да жертваме себе си да работим тази работа, защото е толкова зле платена и неблагодарна, че никой друг не би се захванал с нея. Когато се касае за работа с хора с увреждания, болни или възрастни, нагласата е, че помощта към тези групи е въпрос на лична инициатива и доброволчество, а не е социален ангажимент на обществото и държавата; че грижата е някакъв вид подаяние от милост, а не човешко право.
2. „Това е нискоквалифициран труд – всеки може да го работи”.
Първо, категориите „нискоквалифициран” и „висококвалифициран” труд са измислени от хора, които никога не са полагали никакъв труд. Те имат единствена цел да разделят работещите, да ги настройват едни срещу други и да оправдават мизерно заплащане и унизителни условия. Второ, дори и да приемем съвсем хипотетично, че съществува такъв вид труд, то нашият пак не може да мине за такъв. Всъщност, голяма част от нас са с висше образование, често с няколко специалности. Преминаваме през много обучения, сертификации, участваме постоянно в курсове за осъвременяване на знанията си и повишаване на квалификацията.
Отделно от това, поради липсата на персонал и естеството на работата ни, всеки от нас (без значение от образованието) върши множество допълнителни дейности, които далеч надхвърлят задълженията ни. Много често един човек трябва да бъде и психолог, и асистент, и обучител, и администратор, и общ работник. Изискват се множество и най-разнообразни умения, които човек трябва да има. Нужно ли е да казвам, че нищо от тези допълнителни задачи, които вършим „на добра воля” и това повишаване на квалификацията, не води до повишаване на доходите ни и до издигане в йерархията? Колко хора ще се съгласят на това в някоя друга професия?
3. „Това ти е призванието/мисията – то не се учи, или го имаш, или не”.
Както аз, така и много колеги наистина чувстваме своята работа като кауза и намираме удовлетворение в нея. Обичам професията си и работата с хората в уязвимо положение и искам да продължавам да я върша! Но не обичам отношението на обществото към нас и системата, която превръща и нас самите в уязвими, невидими и безгласни. Аз не съм родена с талант да върша тази работа. Научила съм се на това с много учене, инициативност, търпение; на цената на много сълзи, грешки и разрушени илюзии.
Нямам нищо специално, никакъв допълнителен израстък в мозъка, какъвто другите хора нямат, който да ме прави по-грижовна, по-емпатична и да ме е пригодил за тази работа. Развила съм тези качества и умения с времето. Не съм героиня, светица, мъченица, жертвеница – аз съм човек. Аз съм работничка – опитвам се просто да върша своите задължения. За да ги върша, имам нужда от достойни условия на труд, от нормално заплащане, с което мога да покривам разходите си и от признание на моята професия, а не поставянето ѝ в някакви фантастични и митологични категории.
4. „Ти основно попълваш документи”.
С всяка следваща година, нас наистина ни затрупват с все по-тромави и сложни планини от бумащина. Вместо да се улеснява нашата работа, за да можем да предлагаме по-добро качество и по-цялостна грижа на хората, ние сме принудени да прекарваме часове в писане. На графици, отчитане на всяка изработена секунда и спазване на изисквания, написани от хора, които никога не са виждали как работи една такава институция и какви хора обслужва. Междувременно се влагат милиони от бюджета за създаване на допълнителни контролиращи органи, които да проверяват дали заслужаваме минималните заплати. Заплати, които взимаме за работа, която повечето хора дори не могат да си представят. Вместо тези средства да отидат в реално подобряване на средата, услугите, и – пази Боже, на нашите заплати. Но никой от нас не се занимава само с документация – никой не може да си го позволи, дори и да иска.
5. „Социалните работници и лични асистенти само източват социалната система!”
Не. Социалната система източва нас – нашето здраве, нашето време, нашият труд и умения. Този труд е с огромна стойност за обществото, включително и икономическа. Поради остарели разбирания, стигма и предразсъдъци обаче остава невидим, тих, в периферията на общественото внимание. В изследването на ЛевФем тези динамики са описани и доказани брилянтно.
Социалната грижа в България е на косъм от пълен колапс. Крайно време е за промяна и за насочване на общественото внимание към нашите проблеми. Най-лесното е да останем смирени, невидими, безмълвни, да приемаме безкрайните компромиси и несправедливости, докато най-възрастните от нас повече не могат да работят, а по-младите бъдат принудени да напуснат, защото не можем да се издържаме. Какво ще стане тогава? Отново ли всеки ще се спасява поединично?
