В общественото полезрение периодично изникват шокиращи новини за случаи на насилие в местата, в които очакваме точно обратното – в детски градини, училища, в болници, в домове за възрастни, у дома в семейството. Какво правим, когато от средата и хората, от които търсим именно грижа за най-уязвимите, срещаме насилие? А когато има прояви на насилие срещу тези, които полагат тази грижа? Какви са последствията от всичко това за нашето колективно довериe, безопасност и грижата в обществото ни на системно ниво?
Случаите на сексуално насилие над малолетно дете в детска градина в Каблешково и училище в София са шокиращи и недопустими. Условията в частните домове за възрастни открити в с. Ягода сами по себе си са проява на насилие. Смъртта на хора в психиатрични заведения поради липсата на кадри и адекватни условия, също са пример за жестоко институционално насилие. Нужно е да говорим за всичко това и да търсим системни решения. Важно е обаче да мислим критично спрямо това какъв вид решения се предлагат.
Наказания и надзирателство не стигат
Най-често се агитира за бързи, лесни наказателни мерки. Масово реакцията на граждани и политици, е че е нужно повече и постоянно видеонаблюдение за да се спрат проявите на физическо насилие. Успехът на такива решения обаче е ограничен, а често носят и сериозен риск от нанасяне на допълнителна вреда. От наличната информация стана ясно, например, че видеонаблюдението не можа да предпази момиченцето от с. Ягода, например, тъй като насилието е било извършено в тоалетните. Няма как да се сложи видеонаблюдение в тоалетни в детските градини, без това да представлява сериозно нарушение и риск за безопасността на децата – както за съжаление се потвърди с презрителния случай в 138-о училище в София.
Междувременно, непрекъснатото наблюдение се превръща и в удобен инструмент за надзирателство, злоупотреби и наказания срещу работничките. В детските градини и училища, работещи срещат работодателски тормоз за безобидни неща. Камерите се превръщат в бухалка за строго следене на неща, които нямат нищо общо с безопасността и здравето на децата. Със закони като антиджендър поправката в ЗПУО, учителите не могат спокойно дори да назоват и да се противопоставят на тормоз между деца, ако засяга стереотипите за половете или сексуална ориентация, каквито са най-често срещаните обиди.
Наказанията също имат разнородни последствия и спорен ефект. Най-малкото, те са „след дъжд – качулка” и се прилагат след като насилието вече е нанесено. Изследвания са установили, че превантивен ефект от приемане на по-тежки наказания няма почти никакви. Това е защото като хората, които го извършват, често не действат рационално и премерено. Докато насилието продължава да се приема за неизбежно, оправдано или маловажно, и най-тежките наказания няма да го спрат. Затова, дали изобщо ще има последствия за насилниците често се определя от това какъв обществен отзвук ще има даден случай.
Как един филм промени парадигмата
Един забележителен пример за институционална промяна в следствие на медийно внимание е случай от село Могилино през 2007 г. Последствията от отразяването на неприемливите условия в дома за деца с увреждания в селото се усещат близо 20 години по-късно. Кадрите от един британски филм скандализираха цяла Европа и катализираха съществени промени в грижите за деца с увреждания у нас.
Накратко, това пренасочи грижата към радикална деинституционализация. Тоест, заместването на големи домове за резидентна грижа с „малки къщички”, както са известни у нас центровете от семеен тип. Установи се обществен консенсус, че по-малките институции винаги вървят с по-добри условия и грижа. Прие се идеята, че среда, близка до семейната (или направо в семейството) е безспорно по-добра. Поставянето на тези неща под въпрос днес се възприема като неприемливо, назадничаво – и дори нечовешко.
С това стриктно табу, много въпроси остават неадресирани. По-малки резиденции вървят с презумпцията, че децата ще се радват на повече индивидуално внимание от грижовните работнички. Но как си представяме това, при положение, че от години сме в мащабна криза заради недостига на грижовни работнички? Трябва тепърва да се строят нови сгради и съответно повече на брой, за да се покрият нуждите на пациентите. Ако не, няма как да отговорят на капацитета на „старомодните” резиденции. Има ли достатъчно средства за това, оправдано ли е икономически и какво ще се прави с освободените сгради? Логиката на „по-малко = по-добро” се налага и отвъд обгрижването на деца, към институции за грижа за възрастни и хора с увреждания. Дали обаче това действително е подходящо или нужно, не се обсъжда, камо ли проучва.
„Народопсихология“ или липса на алтернтиви
ЛевФем проведе дискусии в множество градове в България за проблемите в грижовния труд на местно и национално ниво. Едно от нещата, които чуваме най-често е, че грижата е дълг на семейството, а не на обществото. Често това вярване се обяснява като просто част от българската „народопсихология”. Когато задълбочим в темата, обаче, излизат много конкретни причини за това вярване. Неща, които излизат отвъд рамките на културни особености или някакъв вид „традиция”. Излизат реални, материални и системни причини. Излиза, че този вид индивидуализъм всъщност не е толкова „древна” местна черта, колкото си внушаваме.
Медийното отразяване на най-ужасяващите примери за мизерия, насилие и експлоатация, като случая с Могилино и по-актуално с ужасяващите домове за възрастни хора в с. Ягода, например, засилват предразсъдъците и чувствата на недоверие и страх към резидентните грижи. Този страх, разбира се, е обоснована реакция от загриженост за благосъстоянието на най-близките ни хора.
Ролята на страха и обществения натиск
Страхът, че рискуваме да навредим на най-близките ни, върви ръка за ръка със социалния натиск, че който настани своите близки в резидентна грижа ги „оставя на произвола”. Ужасяващите истории за резидентните грижи, в комбинация със социално вменените чувства на вина и дълг, създават почти непреодолимото усещане, че алтернатива на грижата в семейството – дали за възрастни или деца – няма. И не трябва да има.
Социалните, икономическите и личните последствията от тази нагласа са огромни. От член на семейството – най-често жена – се очаква да остави всичко, за да се отдаде на грижи. Очаква се да напусне работа и да поеме грижовния труд, често за сметка на собственото си развитие, амбиции и кариера. В България подготовката за грижа за възрастен или дете с увреждане са крайно незадоволителни, ако изобщо такива има. Това означава, че качеството на грижата, която член на семейството може да предостави, е непрофесионална и често неадекватна. Дори да оставим настрана липсата на специализирани познания, съкрушителна статистика на НМД показва, че две трети от българските родители са налагали физическо насилие срещу децата си. Всяка четвърта жена е претърпяла физическо насилие в семейната си среда – най-често от партньор.
Наистина ли това е най-доброто, което обществото ни може да предложи?
Защо ни „пука“ за насилие само, когато е удобно?
Много по-рядко се обръща внимание на случаи на насилие срещу самите работещите в грижовния сектор. А такива случаи, за съжаление, не липсват. През последните месеци излизаха новини за учителка, която беше тежко бита с прът от роднина на ученик. Насилието бе извършено пред очите на целия клас. Този абсурден случай не получи почти никакво обществено внимание. За разлика от други сходни случаи, примерно с медицински лица. В тях обаче етническия произход на извършителите е изтъкнат като едва ли не първоизточник на насилието.
Още по-малко говорим за и често дори не припознаваме насилието, което ние наричаме „системно“. Под това визираме тежкото работно време, лошите условия и липсата на персонал. Тези системни проблеми водят до изключително пренатоварване с тежки последствия за здравето и психиката на работещите. Медицински сестри споделят, например: „Не ти го казват директно, но ако не си на легло, не си взимай болничен“.
Личните асистентки у нас и в миграция споделят особено страшни истории
„[На тази работа] там бях затворник, не асистент, а затворник. Не ми даваха да излизам навън, понеже ще натисна копчето на асансьора, ще пипна бравата. Беше по време на Ковид…“ Това разказва възрастна жена, докато е работила в чужд за нея град, в изследването на ЛевФем „Кого го е грижа за грижата“.
Още по-далеч от вкъщи са всичките жени, които заминават да работят в грижовния сектор в други държави. Недостигът на лични асистенти в чужбина се решава с таргетирано търсене на жени от по-бедни държави, често от източна Европа. Често отиват неподготвени, без да познават никого и в сериозен риск от експлоатация и насилие: „Не знаех дори къде отивам. Просто така се хвърлих, защото нещата наистина бяха достигнали до някакъв край … Беше много тежко, първо защото ти за първи път виждаш чужбина… Не знаеш език, трябва да гледаш болен, ето това е първото ми изживяване какво беше.“
Има ли алтернатива изобщо?
Нека си припомним, че информацията, която достига до медиите и широката общественост, често е най-шоркиращата и скандализиращата. Новинарските или документални екипи нямат интерес, например, към общински домове за възрастни, където хората са доволни, спокойни и добре обгрижени. А такива има! Действително съществуват у нас резидентни грижи, които предлагат адекватни условия за достъпни цени. Те предоставят възможност за социализация и професионални грижи. Съществуват и добри примери за дневни центрове за хора с увреждания. Има множество специално приспособени да отговарят на специфичните нужди и с фокус върху пълноценната социализация на резидентите.
Социалните норми за грижата по света са разнообразни
Добрите практики в тази сфера не се изчерпват с границите на нашата страна. По света е пълно с вълнуващи алтернативи, които повечето от нас не ни е хрумвало, че дори са възможни. Има широко разпространени практики за социализиране между поколенията чрез творчески и културни занимания. Има практики, които целенасочено поставят такива домове в културната карта на градовете си. В Испания пък има програми за достъпни общежития на студенти в споделени центрове с пенсионери, които включват прекарване на време с възрастните хора. Когато има желание и грижата е приоритет, винаги могат да се намерят адекватни решения.
В някои страни да откараш старините си в старчески дом е най-нормалното нещо. Не се счита за изоставяне или предателство – напротив, счита се за достоен етап в човешкия живот. А например да гледаш дете с увреждане сама вкъщи, без опит и специализирани знания, се счита за неадекватна среда, непълноценна грижа и дори вреда за детето.
Насилието не е в резиденциите, а в обществото
Ако наистина искаме да противодействаме на насилието, трябва да разпознаем, че надзирателството, видеонаблюдението и по-тежките наказания не спират насилието. Те само реагират след като то вече е нанесло своите щети. За да предпазим децата, възрастните, хората с увреждания и работничките, които се грижат за тях, трябва да мислим превантивно.
Превенцията може да изглежда като целенасочени обучения срещу насилието, но и може да представлява психологическа подкрепа за работещите в грижовния сектор – или още по-добре, по-малко напрежение, адекватно работно време, повече специализиран персонал. Но всичко това изисква концепция и най-вече инвестиция.
А за истински дълбока и трайна промяна – трябва да изкореним насилието из основи. Тези основи се коренят в семейството, в образованието, в медийното пространство и обществото като цяло. Единствения начин наистина да предпазим децата, възрастните, най-уязвимите и най-близките ни е да изградим една категорична нетърпимост към проявите на насилие – включително психическо, икономическо и институционално.
Този текст е финансиран от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Той не е предназначен за търговски цели и неговата продажба и/или препродажба е забранена. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
