В рубриката „Гласoвете на грижата“ споделяме профили на работнички и работници от различни сфери на грижовния сектор. Те ни разказват за своя път, за трудностите и за промените, за които си мечтаят насред кризата на грижата в България днес. Днес представяме анонимно интервю с личен асистент на възрастен човек.
С какво се занимавате и какво ви мотивира да започнете?
Имам свободна професия, занимавам се с изкуство. Най-често ангажиментите ми не са свързани с фиксирано работно време и трудов договор. Последните поне десет години съм така, но от една година някъде семейната ситуация се утежни, тъй като положението на баба ми рязко се влоши. По стечение на обстоятелствата излезе, че освен мен, тя няма на кого да разчита. Изведнъж се оказа, че се налага огромна част – да не кажа почти цялото ми ежедневие – да бъде посветено на грижите за нея. В момента основният ми трудов ангажимент е като личен асистент на баба ми. Във времето отвъд това се занимавам с ангажименти на свободна практика.
В началото това беше едно наистина шоково преживяване. Не бях нито емоционално, нито битово, нито санитарно или медицински подготвен за подобни грижи. Това беше моментът, в който се задейства процедура по изваждането на ТЕЛК за баба ми. Няколко месеца по-късно, тя получи ТЕЛК решение, което ѝ гарантира правото на ползване на личен асистент. В моята ситуация, реших, че най-работещото решение е аз да вляза в тази роля, която до този момент така или иначе неформално изпълнявах – а сега вече и формално, на трудов договор.
Какви предизвикателства срещате в работната среда?
Мога да говоря предимно от гледна точка на моя личен опит и конкретната ситуация, в която съм попаднал. Все пак, виждам някаква системност. Така например, в много случаи като моя, личните асистенти не са минали професионална подготовка. Те до този момент не са имали такъв трудов стаж. В случаите, в които близки на нуждаещи се от помощ хора стават лични асистенти, нуждата от някаква специализирана подготовка е осезаема. Но системата не предлага нещо подобно. Човек се учи в крачка, чете, консултира се, вероятно допуска и много грешки. Разбира се, това е натоварващо и психологически. Мисля си, че в една идеална система би трябвало да съществува някакъв тип обучение, дори да е минимално, краткосрочно. А и някакъв вид психологическа подготовка, дори само консултация. Това със сигурност би било полезно.
Публична тайна е, че близките на хората, нуждаещи се от личен асистент, стават лични асистенти поради липса на друга опция.
Реалността е такава, че частният сектор предлага много по-високи заплати на лични асистенти в сравнение с заплатата, която е осигурена от държавата. Ние сме изправени пред невъзможността да наемем частни фирми с лични асистенти. В крайна сметка се отказваме от свои работни ангажименти, за да можем да помогнем на свой близък човек.
Не твърдя, че помощта, която държавата дава е незначителна, напротив. Но реалността е, че тя е двойно по-ниска от реалната цена на този труд в частния сектор. Желанието на близките често е общината и социалното подпомагане да открият професионален асистент, който да изпълнява тези 8 часа труд, но това се оказва практически невъзможно. Може би защото няма достатъчно обучени кадри. Това отваря цяла тема за това как се подготвят тези кадри, има ли такива, има ли политика? Стои и въпросът дали няма корупция, фалшиви решения за ТЕЛК и хора, които в крайна сметка компрометират онези, които наистина имат нужда от тази помощ.
Как се справяте без подготовка с толкова отговорна работа?
Неволята учи и в крайна сме мисля, че горе-долу се справям. Но си давам сметка, че това не е лесна задача и професионалните лични асистенти се подготвят с месеци и години. Информация търся в интернет, имам позитивни впечатления от хората от общината, но те са най-вече администратори. Не са тесни специалисти по лична помощ и не биха могли да проведат някаква подготовка. Оптимално би било изобщо да не се стига до това близките, които нямат подобна квалификацияц, да се налага да поемат такива функции. Това всъщност е бюджетен и финансов въпрос – да може сумата, която се предлага, да привлича професионалисти.
Според мен в случаите в които близките решават да станат лични асистенти, очевидно това е било единствената възможност.
Някои хора смятат, че ако близкия човек на болния стане асистент, това непременно значи, че има някаква манипулация, възползване. Съмненията за корупция в широкото общество също водят до критика и затрудняват подкрепата за по-голям бюджет за тази сфера.
В моя случай облекчаващо обстоятелство е, че работните ми ангажименти не са задължително фиксирани във времето. Допускат по-гъвкаво работно време, но за много хора това не е така. С една работа от 9 до 5, за да продължат денонощната грижа, хората се обричат на пълна липса на почивка. Този труд често е обвързан и с безсъние. А пък ако във времето, в което е бил на работа, се налага да плаща за личен асистент, то ситуацията става финансово тежка, дори абсурдна.
Въпреки гъвкавостта в моя случай, категорично ми се наложи да намаля работата си като обем. Вероятно съм я снижил и като качество, защото умората, физическа и емоционална, която носи работата на личен асистент, неизбежно се отразява. Все пак, случаите са строго индивидуални и представят всякакви затруднения и аз си давам сметка, че моят случай е специфичен в това, че грижите за болния падат върху един-единствен човек.
Как според Вас може да се постигне промяна?
Мисля, че промяната е въпрос на цялостното усещане на обществото за нуждата от подобен тип социални услуги. Не съм прекомерен оптимист, че в България има такава готовност. Виждам дори, че има някакви тенденции в обратна посока – тоест, под маската на борбата с корупцията, се опипва почвата как да бъдат ограничени средствата за социално подпомагане. Но при всички случаи, всяко говорене по темата е ценно. Бих могъл да дам и обратна връзка към общината, без да звучи неблагодарно. Подкрепата е осезаема – спасителна е в много случаи. Но това не значи, че няма какво да се подобри. В крайна сметка никой няма нужда от една грижа само „проформа“. Колкото по-пълноценни са тези грижи, толкова по-малко ще бъдат съмненията от странични наблюдатели, че има нещо нередно.
Има държави, където въобще подобен тип социална система липсва, затова не бих искал да звуча прекалено оплаквателно. Когато изказвам някакви мои разочорования, това е, за да се потърсят възможности за подобрения в системата. Това, че не сме задължително на световната опашка в сферата, като да речем в Съединените щати, където подобни социални услуги звучат като нечуван лукс, не е причина да не се борим за по-хармонична социална система.
Защо според вас този сектор е силно феминизиран и има по-малко мъже, които се занимават?
Не ме изненадва, че мнозинството лични асистенти са жени. В интерес на истината не съм разсъждавал дълбоко по тази тема. На пръв прочит за мен може би обяснението е свързано с някакви устойчиви стереотипи в нашето общество – че по-нископлатените работи не са за мъже, доколкото знам такава е и статистика в нашето общество. Може би по някакъв начин е свързано и с престижа на професията, който вероятно не е особено висок. Може би някакъв дълбоко вкоренен стереотипи, че домакинската работа, която в крайна сметка е основна част от работата на личния асистент, е по-скоро „женска работа“.
Как могат да се привлекат повече мъже към този вид труд?
Като при почти всички социални проблеми, вероятно с информационни кампании, с по-добри условия, по-високо заплащане – това естествено важи и за привличане и на жени, като цяло на повече хора към професията. Това е въпрос на озряване на обществото и на цялостни социални политики.
Този текст е финансиран от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Той не е предназначен за търговски цели и неговата продажба и/или препродажба е забранена. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
