В рубриката „Гласoвете на грижата“ споделяме профили на работнички и работници от различни сфери на грижовния сектор, които да ни разкажат за своя път, за трудностите и за промените, за които си мечтаят насред кризата на грижата в България днес. Днес представяме интервю с медицинска сестра, която в момента работи в социалната сфера, а именно дом за възрастни хора.
Как се казвате, с какво се занимавате и как избрахте тази професия?
Казвам се Албена Колева, в момента работя като медицинска сестра в старчески дом в град Русе.
Когато реших да стана медицинска сестра имаше един такъв романтичен момент. Аз много исках да съм студентка в София, но обявиха специалността и в Русе и така и не заминах. Но като започнах, на мен това ми хареса. Това беше моето. Като отношение, като поведение, дори като дисциплина на обучението, като контакт с хората. Всичко това на мен страшно ми харесваше.
Всички доста ми се чудеха, тъй като в семейство имам доста лекари и искаха и аз да запиша медицина. Но за себе си аз реших, че това е моето и страшно съм го харесвала винаги. Независимо от многото труд, от различните начини, по които те възприемат, било лекари, колеги, пациенти и така нататък. Работила съм в детско отделение, в три вътрешни отделения с различни профили и навсякъде на мен страшно ми е харесвало това, което правя.
Случайно започнах в сегашната сфера, защото напуснах предишната си работа поради административни проблеми. Бях на борсата и когато тръгнах да търся работа имах доста пречки от личен характер. Почвах на няколко места, но бяха в частния сектор – едните не искат да плащат, другите не знаят какво искат и така нататъка. Всъщност съвсем случайно срещнах колежка, която каза, че търсят човек на нейното работно място.
Започнах незнаейки какво точно ще работя. В нашето съсловие, работата в социалната сфера е по-периферна, обикновено се изнася на преден план работата в болничните отделения, с техните проблеми, с тяхната организация. Докато точно какво се работи и какво се прави в социалната сфера не е чак толкова познато. Сега за щастие не е точно така, тъй като студентите посещават тези места, обучават ги и поне са запознати – доколко им допада е друга тема.
Какви според Вас са проблемите в сферата?
Заемала съм всичко – от позиция на главна сестра до позиция на редови сестра в цялата система. За съжаление, поне моите усещания са за едно подценяване на тази професия като даденост. Докато не ти се наложи да се грижат за теб. Другото е, че професията се работи с глава, с ръце – основно с ръце. Тежка, твърде нископлатена и в годините страшно много се е разчитало точно на този „самарянски дух”. На отговорността на тези момичета, че са възпитани в професията, че трябва да работят, да се грижат за хората и останалото няма значение.
Помним всичките приказки на министри за „едни там крякащи женички” и така нататъка. А чисто професионално, ти нямаш право да стачкуваш, нямаш право да изказваш протестите си в такива реални мерки – в краен случай, в някои държави се правят. Примерно, слагайки лентичката ти показваш, че си възмутен, ама кой те чува? Ти си работиш, ти си там. Ти не можеш и да си представиш цялото отделение да отиде да стъчкува и да се оправят пациентите, било то и за десет минути. Просто няма как да се случи такова нещо, защото самата професия изисква друго поведение и отношение.
Задоволително ли е образованието в сферата?
Ние сме били обучавани професионално в руската система, където сестрите са един професионален партньор с много задължения, с които се справят великолепно. За съжаление, преминавайки към един германски модел на обучение и практика, точно тези ни компетентности бяха иззети. Ти минаваш в сферата между санитарството и едно сестринство на много ниско ниво. А за това ти учиш четири години. Тоест, тази квалификация, която получаваш, не отговоря на това, което искат от теб. Последните години пък се превръщаш в един абсолютен писач. Ти нямаш време да кажеш „добър ден” на пациента, защото вечно имаш нещо да пишеш. В много аспекти във времето, професията не е станала нито по-привлекателна, нито по-добра. Хората нямат мотивация, за какво да се занимават.
Какво според вас трябва да се промени?
Много съм мислила по тази тема. Може да се направят много малки крачки на едно вътрешно ниво, на ниво отделение, без да мислим за по-грандиозни неща. Най-вече за уважение към тези хора и към труда им. Да се направи една оценка на чисто базовите им и професионални нужди, защото в здравеопазването все нещо няма такава.
Aко създадеш една добра система, едни добри условия, и ако тези хора са достатъчно уважавани, би могло да се постигне един много добър баланс. За съжаление, дамите с така-наречени „бели якички”, тоест ръководителите на тази професия, най-малко ги вълнува. Защото се минава в една друга сфера – с пациенти и техните близки, лекари – а средата остава смачкана. Би могло да се почне от това. Това са повече човешки, морални, етични отношения, отколкото всичко останало.
Скоро ми беше попаднало едно много интересно изречение, че „най-малко се оценяват хората, които се грижат, защото всеки го възприема като даденост”. За мен това е много вярно. Няма го това уважение към тези хора. Да се започне от това, от обикновен психоклимат, уважение към хората. По време на Ковид пандемията се прокраднаха едни нотки на уважение и едни обещания от министри, които така и не се изпълниха, но това беше за много кратко време и много бързо се забрави
От кого според Вас зависи да се подобрят нещата?
Промяната зависи от всички, да се започне от колегите, от старшите сестри, които са връзката между персонала и ръководството, от самите ръководители на тези заведения.
Работи се в тази посока. Колегите от асоциацията имат срещи със здравни министри, здравни комисии и други нагоре. Мога да кажа, че е много трудно и никой не желае да води тези разговори.
Много трудно се пробива някаква промяна, много трудно се разговаря. Когато беше Закона за сестринството имаше пробив – страхотни благодарности към Д-р. Първанова и Проф. Щерев, те го вкараха в Министерството. Винаги ще има и винаги е имало такива хора.
Какъв е твоят опит със синдикалната дейност на работното място?
До преди 2015 г. бях редови член на синдиката, но общо взето нямах особена представа какво правят синдикалистите. Когато се преместих на сегашната ми работа, нямаше кой друг да поеме ролята на председател, колежките ме насърчиха. Много неща разбрах, много неща трябваше да се случат. Да, синдикатите са нещо много важно, стига да ги има на съответното място. Там диалогът е с преките работодатели – в нашия случай с Общината.
Поради различните професии в един старчески дом, ние попадаме в синдиката на административните служители, където има хора с още по-разнообразни професии. Но за сметка на това, нашия синдикат има особено активно ръководство със желание за решаване на проблеми.
Хората имат своите причини да повярват и да членуват в синдиката. На най-елементарно ниво, едни шест дена повече отпуска, ново работно облекло на всяка една-две години, когато имаш да подновяваш здравна книжка, не даваш 50 лева от своя джоб. Синдикатът е договорил всички тези неща с общината, и хората виждат конкретните неща и разпознават синдиката в това качество. Хората ни търсят, защото виждат, че при други синдикати има всякакви защити и те искат такива и от нас – но за това трябва всички да се договаряме.
На много хора задавам този наш въпрос – къде е грижата за хората, които се грижат? Срещам само едно мълчание. От нашата среща насам („Национална среща за грижовния труд” в София, 20 юни 2025 г., организирано от ЛевФем) съм в главоблъскане по темата – когото срещна все повдигам същия въпрос, но още нямам отговор.
Този доклад е финансиран от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Той не е предназначен за търговски цели и неговата продажба и/или препродажба е забранена. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
